За политиката с пристрастие

Още в началото на 2013 г. парламентът на Венецуела със специален закон прие програмата за построяване на социализъм, създадена при Уго Чавес. Документът се нарича „План на родината” и съдържа основните насоки в развитието на страната през близките 6 години. Програмата предвижда по-нататъшно изграждане на социализма на 21-ви век, укрепване на социално-икономически отношения от нов тип, внедряване на социалистическа форма за разпределяне на националните богатства, както и тезата за предимството на държавната собственост над частната. Има още →

Става дума за една политическа сатирична „закачка” с БСП с двадесет и пет годишна история. Написах я през бурната 1990 г., когато участвах и в списването на седмичника на РДП „ВЕК 21”, „тежката” медийна артилерия на СДС. Не мога да си спомня точната дата, но беше някъде около изборите за ВНС. Идеята естествено бе заимствана от прочутите „Десет малки негърчета” на Агата Кристи. Стихотворението тогава се хареса на нашите приятели, разпространяваше се от ръка на ръка и аз много се гордеех. Преди изборите политическата атмосфера бе неописуема и заредена с огромен положителен заряд. Всички очаквахме, особено след митинга на „Орлов мост”, че грандиозното поражение на БСП е въпрос само на дни. Но то и така не се случи вече четвърт век… Ако имаше наистина губещи през годините, това бяха „десетте малки седесарчета”, от които за съжаление наистина не остана ни едно… Има още →

При целия ужас, паника и страх, които предизвикват убийците ислямисти в големите западни градове, трябва да се опитаме да разберем, че в глобален план именно мюсюлманският свят е този, който е основната жертва на войнстващите терористи. Сред десетките коментари, на които попаднах през последните дни, особено ме впечатли един глобален поглед на Клаус-Дитер Франкенбергер, отговорен редактор по външна политика на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, който е от моето поколение и очевидно е видял и преживял какво ли не[1]. Ще се опитам в по-нататъшния текст да споделя и някои от неговите разсъждения, които съдържат много поводи за сериозен размисъл. Има още →

Терористичният акт в Париж бе не само знак на отмъщение срещу един малък вестник, но той нанесе жесток удар на свободата на медиите и словото като цяло. Нещо повече, той бе насочен срещу целия свободен свят. Ако някой с калашници и гранатомети започне да ни определя какво да пишем, да рисуваме, да говорим публично, и дори само да си помисляме, това би бил краят на свободното и отворено общество. Има още →

През 2014 г., а дори и няколко години по-рано като че ли думата „свобода” изчезна от езика на политиците и медиите. Говореше се и се пишеше за какво ли не – за държавна политика, разбира се лоша, за злоупотреба и „преяждане” с власт, за липса на върховенство на закона и разделение на властите, за потъпкване на институционалната демокрация, за олигархия и олигархично-корпоративни политически модели. Изобщо говореше се за всичко друго, може би най-вече за корупция, популизъм и разюздан национализъм, но в никакъв случай не и за свобода. И това съвсем не бе случайно. Има още →

През април 2015 г. ще отбележим 10 години от подписването на договора за присъединяването на България към Европейския съюз. На фаталния 13 април 2005 г. Европейският парламент одобрява подписването на присъединителните договори за България и Румъния, де факто потвърждавайки присъединяването им към ЕС. Парламентът гласува за присъединяването на България с 522 глас „за“, 70 „против“ и 69 „въздържали се“, а подкрепя присъединяването на Румъния с малко по-негативния вот от 479 „за“, 93 „против“ и 71 „въздържали се“… Договорът е подписан на 25 април 2005 г. от премиера Симеон Сакскобургготски на специална церемония в Люксембург. Ратифициран е от всички страни-членки на ЕС и влиза в сила на 1 януари 2007 г. Има още →

След като в последния си работен ден или по-точно нощ, парламентът одобри абсолютно скандалните промени в модела на пенсионно осигуряване, стана напълно ясно, че претенциите на т.нар. „четворна коалиция” около ГЕРБ да осигури стабилност в държавата, да модерира политическите процеси и да проведе очакваните реформи в страната са най-меко казано напълно сюрреалистични. Вече няма съмнение, че в този парламент липсва не само обща реформаторска визия на управляващите, но и елементарна коалиционна култура. Така и не разбрах откъде се пръкнаха всички тези ужасни, меко казано „странни депутати“, тези „разбирачи“ от последна инстанция, уж от десния сектор, и най-накрая всички тези измислени експерти, както и митингуващи синдикални проповедници с мазни профсъюзни килимявки и фанатичен блясък в очите. Има още →

Текстът е написан специално за седмичника „Култура“ и е публикуван в брой 43 (2792), 19 декември 2014

 Смисълът да се анализира историята на „само” или „вече” 25-годишния ни преход е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Когато тези анализи са обективни и почиват на фактите, и политиците, и гражданското общество печелят от това. Макар че този, който събира поуките на историята, винаги събира и много лични разочарования. Но когато анализите се манипулират и фактите се подменят в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде излъгано и употребено. Точно с тази цел историята често се митологизира. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи.

През тези дни и месеци отбелязваме годишнината от падането на Берлинската стена и обсъждаме пространно и напоително в най-различни политически, експертни и граждански формати, дори и в рамките на специална президентска инициатива, темата, озаглавена „25 години свободна България”. Тема, колкото тържествена и емоционална, толкова деликатна и противоречива, особено от гледна точка на днешната ни отчайваща политическа, икономическа и медийна ситуация. Паметната 1989 г. е наистина годината на рухването на комунизма в цяла Централна и Източна Европа, но конкретните причини са твърде различни в различните страни. Специално в България рухването на комунистическия режим се дължи до много голяма степен и на насилието спрямо турското малцинство, и на драматичните икономически и политически последици от т.нар. „майски събития” върху цялото общество. Причина, която често се забравя в анализите или целенасочено се заобикаля и манипулира. Има още →

Помните ли празния и напълно неадекватен поглед на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., както и застиналата му полуотворена уста, когато на заседанието на политбюро му съобщаваха, че го свалят от власт след 35 годишно еднолично управление на партията и държавата? По същия начин изглеждаше неговият 27-годишен внук Тодор Славков, когато на 15 декември 2014 г. го обявяваха за победител в юбилейното реалити шоу „Биг Брадър” по Нова телевизия.

Не само времената и поводите, но и причините за тази аналогия в поведението на двамата достойни родственици бяха твърде различни. Докато „дядото” го „сваляха” от власт по политически причини, то „внукът” го „качваха” на подиума на наградените по чисто алкохолни причини. Просто младият мъж в разцвета на силите си беше много пиян и дори мучеше нечленоразделно за неописуема радост на многобройните си привърженици. Необяснимо защо те възприемаха пиянството на Тошко, както и честите му прояви на ексхибиционизъм по време на шоуто като невероятно „чувство за хумор”. Разбира се, изцепките на г-н Славков не му попречиха да грабне от водещите ключовете и да се намърда в новия джип, който получи за награда. И сигурно, ако колата не беше застопорена, щеше да я подкара без всякакви задръжки. Има още →