Помните ли празния и напълно неадекватен поглед на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., както и застиналата му полуотворена уста, когато на заседанието на политбюро му съобщаваха, че го свалят от власт след 35 годишно еднолично управление на партията и държавата? По същия начин изглеждаше неговият 27-годишен внук Тодор Славков, когато на 15 декември 2014 г. го обявяваха за победител в юбилейното реалити шоу „Биг Брадър” по Нова телевизия.

Не само времената и поводите, но и причините за тази аналогия в поведението на двамата достойни родственици бяха твърде различни. Докато „дядото” го „сваляха” от власт по политически причини, то „внукът” го „качваха” на подиума на наградените по чисто алкохолни причини. Просто младият мъж в разцвета на силите си беше много пиян и дори мучеше нечленоразделно за неописуема радост на многобройните си привърженици. Необяснимо защо те възприемаха пиянството на Тошко, както и честите му прояви на ексхибиционизъм по време на шоуто като невероятно „чувство за хумор”. Разбира се, изцепките на г-н Славков не му попречиха да грабне от водещите ключовете и да се намърда в новия джип, който получи за награда. И сигурно, ако колата не беше застопорена, щеше да я подкара без всякакви задръжки.

По никакъв начин не бих желал да звуча като „борец против алкохолизма”, но просто тръпки ме побиват, когато си представям колко млади хора седят по потник пред телевизора, държат в едната си ръка чашата с домашна гроздова, а в другата мобилния телефон и чаткат есемеси за това добро момче Тошко, което проявява страхотна гражданска смелост и мъжественост да си показва „оная работа” пред милионите телевизионни зрители. И като свърши предаването по телевизията, те стават, взимат ключовете и подкарват колите си, не дай Боже към „небитието”…

И по този начин стигаме до избора на победителите в многобройните реалити формати по различните телевизионни канали. Всичко това е само „една игра”, ни убеждават водещите. Но когато става дума за социални експерименти, при които някой друг ти избира участниците, а ти с твоите гласове (уж можеш да) избираш победителите, изборът става повече или по-малко политически. Особено при формат като „Биг Брадър” и особено в България, където всичко е болезнено политизирано. И най-вече през тази година, когато отбелязваме 25-годишнината от раздялата с духа на „соца”, която така и не се състоя.

Въпреки че сме на прага на Коледа и на десетата година от подписването на договора ни за присъединяване към ЕС, на талази продължава да ни залива отвратително лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма. Ако всичко се свеждаше до спомени за „евтиното кебапче” и „Златният Орфей“, щяхме да го преглътнем някак си. Но тук става дума за сериозна и целенасочена пропагандна манипулация. Едва ли е случайно, че точно през тази есен медиите отделят все повече място на Живковото време, на лигави садомазохистични вариации около „бригадирското движение”, детската асамблея „Знаме на мира“, прелестите на Слънчев бряг и времето на Людмила Живкова с нейния кръг от придворни интелектуалци. Да не говорим за продължаващата „мелодрама“ с „доблестните“ сътрудници на Държавна сигурност, които „защитавали единствено националните интереси“.

Обръщам специално внимание на пошлата реанимация на “социалистическите духовни ценности”, защото темата за реставрацията на комунистическата (без)духовност като антитеза на културната глобализация е изключително важна и деликатна за „културния подход“ към политиката. Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейска философия и да ги напаснеш на новите реалности, отколкото да извисиш духа си до нивото на осмислената свобода и отговорност. Всичко това не само се чувстваше с пълна сила при тазгодишните „юбилейни” формати на „реалити шоуто Биг Брадър”, но и доминираше при избора на победител. Както участниците, така и зрителите, така и самият Тодор Славков, който не е живял при социализма, станаха жертва на незабравимата социалистическа митология, на безумните социални утопии и най-вече на непроменения комунистически манталитет. Очевидно кризата на идентичността на българското общество не само че не е преодоляна. Тя е в разгара си!