След като в последния си работен ден или по-точно нощ, парламентът одобри абсолютно скандалните промени в модела на пенсионно осигуряване, стана напълно ясно, че претенциите на т.нар. „четворна коалиция” около ГЕРБ да осигури стабилност в държавата, да модерира политическите процеси и да проведе очакваните реформи в страната са най-меко казано напълно сюрреалистични. Вече няма съмнение, че в този парламент липсва не само обща реформаторска визия на управляващите, но и елементарна коалиционна култура. Така и не разбрах откъде се пръкнаха всички тези ужасни, меко казано „странни депутати“, тези „разбирачи“ от последна инстанция, уж от десния сектор, и най-накрая всички тези измислени експерти, както и митингуващи синдикални проповедници с мазни профсъюзни килимявки и фанатичен блясък в очите.

За каква свобода и право на избор можем да говорим, когато се предвижда гражданите, които сега се осигуряват в универсален пенсионен фонд, да могат да изберат дали да се прехвърлят единствено към държавната система на НОИ и то еднократно. На всеки, който избере да се „върне“ в НОИ, не просто му се пренасочват вноските, а му се взима цялата партида, натрупана през годините. С други думи, всяко подобно решение пълни „гушката” на НОИ, т.е на държавата. Интересно е какво се случва с парите при подобен избор – в момента те са на осигурените лица, а при „връщане“ в НОИ те влизат в общия кюп, там няма партиди, и те се похарчват незабавно – просто един законово оправдан грабеж.

Толкова бързо ли забравихме, че отново ГЕРБ беше в основата на опита през 2010 г, да се заграбят 100 млн. лв. в полза на НОИ от професионалните пенсионни фондове, нарушавайки Конституцията. Добре че беше Конституционният съд, който не само прие едно великолепно решение в полза на личните пенсионни сметки, но и разкритикува абсолютно некомпетентните становища на държава и синдикати. Сега грабежът се повтаря. Въпреки силната съпротива, обществените протести и екзистенциалния риск за управляващата коалиция, ГЕРБ прие поправките и то с подкрепата на кого, на уж либералната партия ДПС и на част от корпоративното котило Бареков – Ковачки. „Като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша!”

Когато говорим по същество за проблема, няма никакво съмнение, че в този парламент няма мнозинство, което да поддържа политиката на икономическа свобода в условията на нормална пазарна конкурентна среда. В този парламент има твърде много популисти, националисти, има левичари, дори болшевики, има защитници на олигархичния корпоративно – политически модел и на максимално възможното опекунство на държавата. И толкоз. На мястото на парламентаристите, които създадоха политическата рамка на свободната функционираща пазарна икономика, от времето на правителствата на ОДС на Иван Костов (1997 – 2001) и на НДСВ на Симеон Сакскобургготски (2001 – 2005) и които вкараха България в ЕС, в днешния парламент има огромна политическа празнина. Или по-точно има 23 депутати от Реформаторския блок, които не могат да променят нищо съществено.

Причините обаче, за безпомощността на реформаторите не са само математически. Те са свързани преди всичко с провинциалния балкански манталитет и отсъствието на европейска политическа култура в управленските ни елити. Обикновено сме свикнали винаги да даваме за пример Германия, в която основните дясна и лява партия успяват да намерят необходимите компромиси и да управляват заедно в голяма коалиция. Нещо напълно недопустимо за България.

По друг повод бях си позволил да препоръчам на депутатите от нашата „четворна коалиция” да се запознаят с последния коалиционен договор между ХДС, ХСС и ГСДП в Германия за мандата 2013-2017 г. Тогава цитирах и няколко пасажа от частта „Начин на работа на коалицията“, защото бях убеден, че тук са основните проблеми в отношенията между ГЕРБ, РБ, ПФ и АБВ.

Ето и един от цитатите, посветен на сътрудничеството между парламентарните групи на коалиционните партньори:

„…В парламента и във всички негови органи парламентарните групи на коалицията гласуват единно. Това важи и за въпроси, които не са предмет на договорените политики. Променящи се мнозинства са изключени. За процедурите и начина на работа в парламента се търси и постига взаимно съгласие. Процедурни предложения, законодателни инициативи и питания на ниво парламентарна група се внасят в парламента съвместно от коалицията или в изключителен случай отделно, но по взаимно съгласие, като парламентарните групи на коалицията трябва да стигнат до съответно споразумение…“

За какво говорим? „Два свята, единият е излишен”, както казвахме по времето на соца… Та в нашия парламент дори в рамките на една парламентарна група не може да се очаква единна политика и единно гласуване, а ние сме тръгнали да говорим за коалиционна култура. При нас всичко, и в парламента, и в общинските съвети, се решава с плаващи конюнктурни мнозинства и то по „икономически”, а не „политически” интереси. Каква „политическа стабилност”, какви „политически ценности”, какви „пет лева”….