В навечерието на предишните парламентарни избори за 44-то НС, проведени на 26 март 2017 г., публикувах в блога си закачливата и провокационна статия
Баснята на Димитър Подвързачов „Министър и оставка“ в актуален аранжимент
„Таз басничка е много стара.
За да я разбереш добре завчас,
не трябва много ерудиция:
макар че тежко е да носиш власт,
триж по е тежко да си опозиция!“
НЯКОЛКО УБЕДИТЕЛНИ АРГУМЕНТА
Да не забравяме, че първи признахме независимостта на Македония
Аспарух Панов
Предлагам на вниманието ви с известни съкращения и редакционни промени някои специално подбрани пасажи от статията ми, която публикувах в този блог през 2018 г. :
На 8 септември 2020 г. се навършиха 29 години от референдума за обявяване на независимостта на Македония. На тази дата през 1991 г. македонските граждани са призовани да се произнесат по въпроса „Подкрепяте ли независима и суверенна Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на югославските държави?“.
Има ощеЕдва ли има хора от моето поколение, които да не си спомнят или поне да не са чували за първото протестно шествие срещу комунистическия режим в България, организирано от „Екогласност“. То се състоя в София на 3-ти ноември 1989 г. на площада пред катедралата „Св. Александър Невски“, който по-късно се превърна в „знаково място“ за българския преход.
Има ощеСтава дума за една политическа сатирична „закачка“ с БСП с тридесет годишна история. Написах я през бурната 1990 г., когато участвах и в списването на седмичника на РДП „ВЕК 21“, „тежката“ медийна артилерия на СДС.
Не мога да си спомня точната дата, но беше някъде около изборите за ВНС. Идеята, естествено бе заимствана от прочутите „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи. Стихотворението тогава се хареса на нашите приятели и съмишленици, разпространяваше се от ръка на ръка и аз много се гордеех.
Първа част
Започвам тази статия в „Деня на будителите“, когато „Отровното трио“ обяви края на продължилите четири месеца протести в сегашната им форма с основния мотив да се съхранят усилията на лекарите и медицинския персонал, които се борят с пандемията.[1]
Заедно с ежедневното нарастване на политическото напрежение в България около нестихващите шествия, блокиране на кръстовища, партийни централи и държавни сгради, нарасна и броят на новите политически играчи. Някои от тях демонстративно и директно проповядват проруска политика, насочена ясно и категорично срещу евроатлантическите интереси на страната ни. Може би най-яркият пример в тази посока е новата политическа партия „Възраждане на Отечеството“, оглавена от небезизвестния русофил Николай Малинов, който представя своите намерения в интервю за ТАСС:
Има ощеКакво ли не се изписа, изговори и коментира в „политически разгонените“ медии през последните повече от 100 дни и нощи на протестите и петте т.нар. „велики народни въстания“. Кризата на институционалната демокрация, в която затънахме през последните години, изкара на показ дълбоки и болезнени проблеми и зависимости, немислими за политическата култура, етиката, морала и правилата на живот в евроатлантическата цивилизационна общност.
Един от най-тежките и шокиращи обществото дефицити на българската демокрация е свързан с нерегламентираните и манипулативни взаимоотношения между медиите и политиката. Тревогата и възмущението от безочието на политическите партии, компрометирани от управленска немощ и безброй корупционни и лобистки скандали, се допълват от подозренията към концентрацията на медиите и нарастващия страх от влиянието им, с което разполагат и най-вече от начина, по който го използват.
Има ощеВ чест на „възторженото“ изявление на Адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“ пред Президентството, че петото издание на т.нар. „Велико народно въстание“ ще се състои на 16-и октомври, когато се навършват 100 дни от началото на протестите, предлагам на вниманието ви статията: „Политическите пороци на обществото преди 100 години и днес“.
Тя е публикувана в авторската ми книга: „За политиката с пристрастие. Какво постигнахме и къде се провалихме“, издадена от издателство „Изток-Запад“ през 2016 г. и в личния ми блог
Политическите пороци на обществото преди 100 години и днес Има още
На 3 октомври отбелязахме 30-годишнината от обединението на Германия. Какво ли не се изписа и коментира в цяла Европа по този повод, като България, разбира се не остана по-назад. Бих желал да обърна специално внимание на великолепната статия: „Германия изживя най-добрите си 30 години, но следващите 30 ще бъдат по-трудни“ с автор Тимъти Гартън Аш, английски историк, политически коментатор и колумнист на „Гардиън“, публикувана на 30 септември в „Труд“.
Предлагам ви няколко цитата от тази статия, които не се нуждаят от специален коментар: Има още
Всичко, което се разиграва днес на политическата сцена в държавата на двамата генерали става както все по-забавно, така и все по-опасно с всеки изминат ден.
От една страна са уникалното „отровно трио“ и все по-нафуканият президент – генералът РАДЕВ заедно с присъдружната му отечественофронтовска и болшевишка гвардия, а от друга – незаменимият и несменяем премиер, генералът БОРИСОВ с джипа и дясната му космата ръка – главният прокурор Иван Гешев. Началото на всички тези проблеми на изпълнителната власт и президентската институция не са от вчера или днес, а новото летоброене започва още в края на 2016 г., в разгара на президентските избори. Има още
Всяка година, когато празнуваме Деня на независимостта, никога не пропускаме дискусията кога трябва да е националният ни празник. Тази дискусия никога не е лесна, защото тя не е само историческа, но и политическа. А у нас няма лесни политически дискусии. Обществените настроения в България винаги са поляризирани, като на единия полюс винаги е проруската, а на другия – прозападната ориентация.
С годините все повече хора застъпват позицията за смяна на националния ни празник. Без съмнение широко обществено обсъждане ще има и през тази година. Лично аз подкрепям становището на покойния проф. Пламен Цветков, че най-подходящата дата е Денят на независимостта 22 септември, като едно чисто българско дело, с което България става част от Европа.
За политиката с пристрастие 