Какво ли не се изписа, изговори и коментира в „политически разгонените“ медии през последните повече от 100 дни и нощи на протестите и петте т.нар. „велики народни въстания“. Кризата на институционалната демокрация, в която затънахме през последните години, изкара на показ дълбоки и болезнени проблеми и зависимости, немислими за политическата култура, етиката, морала и правилата на живот в евроатлантическата цивилизационна общност.
Един от най-тежките и шокиращи обществото дефицити на българската демокрация е свързан с нерегламентираните и манипулативни взаимоотношения между медиите и политиката. Тревогата и възмущението от безочието на политическите партии, компрометирани от управленска немощ и безброй корупционни и лобистки скандали, се допълват от подозренията към концентрацията на медиите и нарастващия страх от влиянието им, с което разполагат и най-вече от начина, по който го използват.
Отдавна всички забравихме, че еманципирането ни към демократичните ценности в началото на прехода бе немислимо без свободните медии, и то най-вече печатните. Като че ли всеки ден се появяваше поне по един нов вестник, който изглеждаше по-свободен, по-смел и по-независим от останалите. Всяка сутрин, когато разтворехме новите вестници, ние разтваряхме душата си за свободата на духа и написаното слово, която те излъчваха.
През тези първи бурни години след 89-а, имах незабравимото удоволствие и чест да участвам в списването на страхотния седмичник на РДП „Век 21“. Днес не само че почти не чета вестници, но когато погледна вестникарската сергия, получавам позиви за повръщане…
И това съвсем не е случайно. Напротив, съвсем закономерно България остава „черната овца на ЕС“ – за пореден път, 111-а по индекс на свобода на медиите:
България остава държавата с най-проблематичния медиен климат в ЕС. Това показва Индексът за свобода на пресата за 2020 година на „Репортери без граници“, който обхваща 180 държави. В него за пореден път България заема 111-то място. На 110-то е Гвинея. А на 112-то място се нарежда Непал.
Унгария на Орбан е по-напред от България на Борисов – 89 срещу 111 място.
За втора поредна година България заема 111-то място. Това е второто най-лошо класиране за страната след 2016 година – тогава тя беше 113-та в света. Най-добри резултати в Индекса за свобода на пресата България постигна през 2003 година. Тогава тя беше класирана на 34-то място.
Дискусията по тази толкова деликатна тема тепърва ще се изостря, особено като се има предвид, че предстои една, много вероятно, политически манипулирана предизборна кампания, в която е напълно възможно партиите да си купуват „лоялна журналистика“, а истинските независими медии и критичните журналисти, доколкото ги има, да станат стават жертва на очернящи кампании.
Неслучайно заключителната трета част на последната ми авторска книга: „За политиката с пристрастие. Какво постигнахме и къде се провалихме“, издадена от издателство „Изток-Запад“ през 2016 г. е озаглавена: „За свободата на словото и симбиозата между медии и политика“. От тази част предлагам на вниманието ви статията „Няма свобода на словото без независими медии и активно гражданско общество“.
Няма свобода на словото без независими медии и активно гражданско общество
Аспарух Панов
Най-подходящият спорт за журналисти е
ВЕТРОХОДСТВОТО.
Джони Пенков
Винаги съм бил убеден, че свободата на словото и правото на информация са най-безспорните завоевания на демокрацията. Тази свобода, която най-много ни липсваше, като че ли най-бързо се възприе като даденост, която никой вече не може да ни отнеме.
Поне аз мислех така, когато в началото на прехода имахме удоволствието да разлистваме с трепет ежедневници от типа на „Демокрация“, седмичници като „Век 21“ и аналитични списания като „Демократически преглед“. Всички като че ли прекалено идеалистично вярвахме, че ще успеем да защитим контролната функция на „четвъртата власт“ в полза на обществения интерес.
За огромно съжаление обаче, в продължение на годините медийната среда опростяваше и се профанизираше пред очите ни. За да стигнем до днешните повече от обезпокоителни тенденции в натрупването на проблемите със собствеността и политиката на медиите.
Сериозната плуралистична политическа журналистика и публицистика останаха далечен спомен от първите години на прехода, но изобщо не бях и очаквал, че ще стигнем чак дотам отново да преживеем политико-икономическа симбиоза между власт и медии. И то вече като пълноправен член на ЕС.
Никога обаче, дори и в най-песимистичните си прогнози, не съм си представял, че ще се сринем до 113-то място по свобода на медиите от общо 180 страни в новата класация на „Репортери без граници“ за 2016 г. За пореден път България е най-ниско класираната държава – членка на ЕС и губи седем позиции в сравнение с миналата година. [1] А ако се върнем малко по-назад, например в 2012 г., отново сме били на последно място в ЕС, но поне сме били с 26 места по-напред, на почетното 87-о място в класацията, между Гвинея и Мадагаскар. Да се смееш ли, да плачеш ли?
Страната безславно и последователно се срива от завоюваните през 2001 и 2002 г. позиции, когато медиите й бяха оценени за първи път като „свободни“. На пръв поглед този срив (би трябвало) да звучи направо абсурдно. Но само на пръв поглед, докато се запознаем с информацията, с която се обосновава класирането на България.
Тя не е променяна в сайта на организацията от миналата година и се базира на доминираната от корупция медийна среда и на нерегламентираните взаимоотношения между медии, политици и олигарси. Нищо ново под слънцето…
Доказателствата в това отношение ни заливат едва ли не всеки ден. Ето един пример: В началото на август т.г. разбрахме, че има проблем с подбора на медиите, които (ще) получават публични средства за разяснителната кампания за предстоящото ротационно българско председателство на ЕС, което трябва да започне на 1-ви януари 2018 г.
„Част от тези медии имат реномето на таблоидни медии, които не са известни със спазването на етични стандарти и не са подписали Етичния кодекс на българските медии.“ Тази позиция изрази на 9 август т.г. в предаването „Преди всички“ на програма „Хоризонт“ на БНР Иван Радев от Асоциацията на европейските журналисти. Организацията огласи свое настояване да се разследва евентуален конфликт на интереси при сключването на договори с фирми и медии за комуникиране на българското председателство. [2]
„Наливат се пари в т. нар медийни бухалки, които се славят с черните си кампании“, обясни Радев: „Ако държавата разпределя обществени средства към медиите, не трябва да ги разпространява към такива медии, които получават огромна популярност благодарение на това че работят на много ниско масово ниво. Тези пари трябва да се използват за контрапункт, за една качествена, задълбочена журналистика.“
Така стигаме до най-важния въпрос, който съм задавал вече многократно, но ще продължа да го задавам, докато нещо се промени: Може ли журналистическото слово да е свободно, ако медиите са зависими политически и икономически?
Можем ли да очакваме качествена и задълбочена журналистика, ако журналистите продължават да бъдат подлагани на натиск и сплашвани, за да бъдат защитени определени икономически и политически интереси. Тези действия често са безнаказани, което води до журналистическа автоцензура.
Или, ако става дума за нас, гражданите, въпросът можем да го зададем и по друг начин: Има ли смисъл свободното ни политическо или гражданско слово, ако няма къде да го кажем или напишем, за да може и някой друг, освен роднини и приятели, да ни чуе или прочете? Ако няма демократична медийна среда, може ли да покълне изобщо гражданско общество, камо ли да цъфне и да върже?
[1] България потъва още в класацията на „Репортери без граници”, http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2016/04/20/2746445_bulgariia_potuva_oshte_v_klasaciiata_na_reporteri_bez/
[2] Иван Радев: „Публични средства се наливат в медии-бухалки” http://bnr.bg/post/100724421/ivan-radev-publichni-sredstva-se-nalivat-v-medii-buhalki
За политиката с пристрастие 