На 3 октомври отбелязахме 30-годишнината от обединението на Германия. Какво ли не се изписа и коментира в цяла Европа по този повод, като България, разбира се не остана по-назад. Бих желал да обърна специално внимание на великолепната статия:   „Германия изживя най-добрите си 30 години, но следващите 30 ще бъдат по-трудни“ с автор Тимъти Гартън Аш, английски историк, политически коментатор и колумнист на „Гардиън“, публикувана на 30 септември в „Труд“.

Предлагам ви няколко цитата от тази статия, които не се нуждаят от специален коментар:

„В днешния свят, пълен с популизъм, фанатизъм и авторитаризъм, ФРГ е фар на стабилността, любезността и умереността. Глобалните заплахи означават, че силният трансатлантически западен съюз никога не е бил по-жизненоважен.“

„Да се отговори на очевидно простия въпрос „На колко години е Германия?“ далеч не е просто. Но ако мога да предложа едно мое смело твърдение, то е, че последните 30 години бяха най-добрите в цялата тяхна дълга и сложна история. Ако можете да посочите по-добър период за по-голямата част от немците и техните отношения с повечето от съседите им, ще се радвам да науча това. В днешния свят, пълен с популизъм, фанатизъм и авторитаризъм, ФРГ е фар на стабилността, любезността и умереността – качества, олицетворени от техния канцлер Ангела Меркел.“

„Освен това вграждането в ЕС има екзистенциално значение за Германия, което не е същото за Великобритания, а и Германия е много по-важна за ЕС. Възможно е да си представим Великобритания след Брекзит, която някак си е сама извън ЕС и ЕС е без Великобритания. Но е невъзможно е да си представим Германия, в лицето на днешната ФРГ, без силната европейска рамка, а камо ли ЕС без Германия.“

„Въпреки ксенофобския евроскептицизъм на „Алтернатива за Германия“ , трябва да имаме малко притеснения за Европа. Думата „Европа“ се появява в немските политически речи толкова често, колкото и „Амин“ в църквата. Повечето немци разбират много добре как бъдещето им е неделимо от това на ЕС. Това вече не е вярно за Запада. Повечето европейци са ужасени и болни от Доналд Тръмп, и това има специално място в отношението на Германия към САЩ като цяло. В немските медии за САЩ сега рутинно се говори по същия начин, както за Китай и Русия.“

„В историческата аналогия, щастие за Германия след 1990 г. е да бъде част от Свещената Римска империя на ЕС, който осигури просперитета на Германия и значително повиши свободите и възможностите на нейните граждани, а също и да бъде част от римската империя на водения от САЩ западен алианс, който гарантираше военната сигурност и даде по-широката рамка от споделени ценности и глобален обхват.“

Настоящата публикация, посветена на германското обединение, би останала незавършена, ако в нея не включим и статията от блога „Тридесет години от падането на Берлинската стена. Разнопосочни размисли за германското обединение“, публикувана на 21 ноември 2019 г. Предлагаме я на вашето внимание със значителни съкращения:

Както и се очакваше, честванията по случай 30-годишнината от падането на Берлинската Стена преминаха в празнична обстановка. За празненствата в германската столица пристигнаха държавните глави на Полша, Унгария, Чехия и Словакия. Те заедно с канцлера Ангела Меркел и президентът Франк-Валтер Щайнмайер почетоха героизма на източногерманците, както и стотиците жертви, паднали при опит да минат стената.

Въпреки приповдигнатото политическо настроение, за пореден път израсналата в ГДР Ангела Меркел не пропусна да заяви, че започналото преди 30 години обединение на Германия далеч не е приключило и ще продължи най-малко петдесет години, за да се изравнят напълно източната и западната част на Германия, които бяха разделени също почти половин век. И това съвсем не бе случайно. Болезнената тема за задълбочаващото се културно-политическо разделение между Източна и Западна Германия не е от вчера или днес. Нещо повече, тя като че ли продължава да се изостря с всяка измината година.

Въпреки изминалите десетилетия оттогава и въпреки, че в новите провинции са изсипани милиарди инвестиции, разликите в икономическото развитие и в стандарта на живот в западната и източната част на страната далеч не са преодолени. А когато става дума за демократични ценности и за европейска политическа визия, винаги  проличава от коя страна на Берлинската стена си роден и израсъл, или най-малкото, откъде произхожда твоето семейство.

Очевидно, изминалите почти три десетилетия от обединението на Германия се оказват недостатъчни за развитието на един  нов тип общогерманска европейска политическа култура и граждански манталитет. „Алтернатива за Германия“ не само е втора политическа сила „на Изток“ със забележителния усреднен резултат от 22,5%, но в провинция Саксония има дори 27%. От друга страна „Левицата“, базирана на бившата комунистическа партия в ГДР е на трето място със 17,4%, резултат значително по-висок от този на германските социалдемократи – 14,3% . В Западните провинции картината е коренно различна. Там „Алтернатива за Германия“ е (едва) на трето място с 11,1%, докато „Левицата“ е със само 7,4%.

И може би, точно тук се сблъскваме с най-болезнения проблем на германския преход след 1990г. Десните национал-популисти и бившите комунисти завладяват все по-силно източните германски провинции, което води до нарастваща поляризация в цялата Федерална Република. И този процес не е от вчера или днес. Неговите дълбоки корени датират още от създаването на ГДР. Не трябва никога да се забравя, че в бившето ГДР не е имало демокрация и спазване на човешките и гражданските права от 1933 до края на 1989 г.

Със специална заповед още през 1947 г. съветската окупационна власт прекратява процеса на денацификация. Дава се възможност на обикновени членове на нацистката партия, родени след 1919 г. да бъдат приемани в управляващата комунистическа партия на ГДР – ГЕСП, което е направено бързо и безпроблемно, като част от „специалния немски път към социализма“.

В тези времена местните структури на ГЕСП са особено активни за привличането на членове на нацистката партия в бившите крепости на нацизма в Германия. В Тюрингия още през 1948 г. вече 5,3% от членовете на ГЕСП са от нацистката партия. До 1954 г. този дял нараства до 8,6%. В някои регионални организации на ГЕСП има „върхови постижения“ от 12,5% в Магдебург или 15,4% в Ерфурт.

А ако се пресметнат и членовете на „Хитлеровата младеж“ (Хитлерюгенд) и на Съюза на германските момичета, се оказва, че през 1954 г. 35,8% от членовете на ГЕСП в Тюрингия имат организирана „кафява“ предистория. Какъв по-прекрасен пример за плавен преход от „кафявата“ към сродната „червена“ диктатура.

На този печален фон е много интересно как протича преходът към демокрация след „историческото“ обединение на Германия през 1990 г. Много им се възхищавахме на германците от бившето ГДР за начина, по който се справят с агентите на тяхната Държавна сигурност ЩАЗИ.

Но днес, 20 години по-късно се оказва, че резултатите и там са много по-песимистични от очакванията. Стотици агенти на комунистическите тайни служби не само продължават да работят в публичната сфера на бившите източни провинции, но и безцеремонно настъпват в голямата политика.

Имах удоволствието да посетя Потсдам служебно през пролетта на 2010 г, няколко месеца след изборите за местен парламент (Ландтаг) в провинция Бранденбург, проведени през есента на 2009 г. Тогава останах много впечатлен от смазващото мнозинство, с което „червено-червени“ коалиции от германските социалдемократи и набиращата все по-голяма популярност партия „Левицата“, без никакви морални задръжки управляват провинция Бранденбург и столицата Берлин.

Нещо повече, „Левицата” не само печели 26 места в Бранденбург, колкото ХДС и Свободните демократи заедно, но издига като кандидати за парламента цели девет човека, бивши агенти и служители на ЩАЗИ. От тях ШЕСТ са избрани, като и ШЕСТИМАТА печелят директни мандати като мажоритарни кандидати. Хората просто ги обичат…

Тогава разбрах, че при децентрализацията в германската федерална система, прилагането на закона за архивите на ЩАЗИ се оказва различно в отделните провинции. Не навсякъде работата за ЩАЗИ води до уволнения и отстранявания. И точно тук се крият последиците от една криво разбрана толерантност.

В течение на годините законът е бил смекчаван няколко пъти. След последната промяна от 2006 г. се проучват само служителите на ръководни постове. Стига се дори до примери, когато кадрите на ЩАЗИ непрекъснато и демонстративно повишават своята обществена активност. Те създават сдружения, неправителствени организации и клубове в защита на своите интереси и то със солидно финансиране, работят сред младежите и различни социални групи, като се опитват да доказват, че ГДР е била правова държава и те достойно са защитавали в рамките на закона нейната сигурност и интереси.

Очевидно става дума за една много тягостна и абсурдна носталгия към „Берлинската стена“, която минаваше по брега на Потсдамското езеро и разделяше не само Германия, но и цяла Европа на два свята. Единият, от които се оказа излишен, или поне така си мислехме преди 20 години. При това положение основният посткомунистически дебат за справедливостта, за „палачите и жертвите“ е вече забравен. Оставените на доизживяване граждански организации на репресираните от комунистическия терор дори са обвинявани, че се противопоставят на помирението и взаимното опрощаване в нова, обединена Германия. [1]

Не ви ли прилича всичко това на ситуацията в България? След като все пак през 2000 г. беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ,бр.37 от 05.05.2000 г.), съвсем логично изглеждаше, че най-късно след приемането ни в НАТО и ЕС, ще настъпи историческото време, когато комунистическите престъпления ще бъдат наказани. За да възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи. Напротив!

Вместо заключение, ще си позволя да цитирам един пасаж от статията на Александър Андреев, дългогодишен ръководител на българската редакция на „Дойче Веле“, озаглавена „И проектът „Меркел“ и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани.“ [2], който не се нуждае от специален коментар:

„И проектът „Меркел“, и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани. При това независимо от факта, че под управлението на Ангела Меркел Германия процъфтява икономически, а в България през трите мандата на Бойко Борисов икономическите показатели също трайно вървят нагоре. Разбира се, между двете страни и между двете личности има пропаст от различия – достатъчно е да сравним равнищата на корупция, на медийна свобода и на благоденствие или пък политическия стил на Меркел и този на Борисов. (Сравненията не са в полза на България и нейния премиер.) И все пак започващият политически залез на Ангела Меркел и на Бойко Борисов вещае и в двете страни един период, който бихме могли да наречем „бой на негри в тъмна нощ“ – както политически некоректно се казваше в моето детство.“

[1] Аспарух Панов: „Как ЩАЗИ печели избори в Потсдам и бившето ГДР“; http://e-vestnik.bg/9001

[2] И проектът „Меркел“, и проектът „Борисов“ изглеждат вече изчерпани http://clubz.bg/75254-i_proektyt_merkel_i_proektyt_borisov_izglejdat_veche_izcherpani