За политиката с пристрастие

Занимавал съм се през годините активно с темата за българската многопартийност и съм твърде скептичен към всяка нова партия, която изниква изневиделица в толкова странното българско политическо пространство. От края на комунистическата диктатура в България през 1989 г. до сега са били създадени между 400 и 500 политически партии. Колкото и да се променя законът за политическите партии, истерията на българската „многопартийност“ трудно може да бъде излекувана.

В целия този абсурд на българския преход, продължаващ вече почти четвърт век, се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и политическа антикултура, съчетана с неизживени комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост. Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на бившата ДС, различните икономически групировки, а вече и собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите политически партии със стратегическата цел да обезсмислят самата същност на многопартийната система и представителната демокрация. Достатъчен е само един пример от последните избори – в участващата в управляващото мнозинство предизборна коалиция „Патриотичен фронт“, създадена около собственика на телевизия „Скат“, освен ВМРО – БНД участват още 12 политически субекта със забележителни в своята помпозност националистически и патриотични имена. Има още →

Бях чувал за внесените от ДПС още в самото начало на този парламентарен мандат поправки в закона за гражданската регистрация, които предвиждат премахване от всички регистри на българските имена, наложени на „гражданите с турско-арабски имена“ по време на т.нар. възродителен процес. Но никога и не съм си помислял, че подобен дълбоко антилиберален и недемократичен текст може да се дискутира в пленарна зала…

От медиите разбрах, че г-н Лютви Местан бил казал „Ние предлагаме този закон водени от разбирането, че отношението към законопроекта е признак за демократичността на всяка една от партиите и на 240-те народни представители“ и допълнил, че „Ако един български гражданин не познава трагедията на Възродителния процес, няма да разбере за какво става въпрос“. Има още →

На 30 януари 2015 г., един месец преди да навърши 80 години, неочаквано за всички ни почина д-р Желю Желев, първият демократично избран български президент, първият председател на СДС, създател и председател на Балканския политически клуб, Патрон на Либералния интернационал. Д-р Желев бе един от най-крупните държавници на България след 1989 г. Заслугите му за утвърждаването на демокрацията в посткомунистическа България са огромни. Сред неговите големи исторически постижения са твърдото обвързване на България със Запада и членството на страната в ЕС и НАТО.

Когато се говори за личност като Желю Желев, не би могло да се остане само на нивото на емоционалната симпатия и преценка. Опитвал съм се през годините да разглеждам от различен ъгъл неговите конкретни и реални постижения като създател на опозицията и по-късно като държавен глава, както в двете си книги „Между емоциите и реалностите на прехода“ (2007) и „СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода“ (2009), така и в различни публицистични материали. Ще си позволя да повторя и обобщя някои от заключенията си и тук, с дълбок поклон пред светлата му памет. Има още →

Точно през тези дни и месеци, когато имиджовата криза на българската съдебна система е (за кой ли път) в разгара си, когато проблемите с върховенството на закона и реалното разделение на властите ни затрупват отвсякъде, по едно зловещо стечение на обстоятелствата, се връщаме към най-срамната годишнина в историята на българското правораздаване. Става дума за седемдесeтгодишнината от т. нар. Народен съд, действал от 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. Официално този извънреден съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. Заедно с тази цел се предвижда и узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ. Търси се цялостното неутрализиране на политическия, военния и интелектуалния елит на Царство България, както и ликвидирането на евентуалните потенциални противници на новия комунистически режим. Има още →

След като гръцкият парламент не успя да избере нов президент в края на декември 2014 г. и трябваше да се разпусне, се стигна и до решаващите предсрочни парламентарни избори на 25 януари. Според последните проучвания, радикалната лява СИРИЗА на Алексис Ципрас води с около 5 % до 9% пред Нова Демокрация на Андонис Самарас. Като се има предвид, че избирателният закон дава 50 парламентарни места като бонус на победителя, гръцката драма е изключително напрегната и се следи с огромен интерес в целия ЕС, особено в Еврозоната и специално в Германия. Неслучайно в дебатите се роди и новата дума „Грекзит“ (от английското „Grexit“), визираща потенциалното излизане на Гърция от еврозоната. Има още →

В последно време демонстрациите на ПЕГИДА в Дрезден са може би най-голямата „атракция“ в бурния политически пейзаж на Европа. В никоя друга страна няма такъв феномен – хиляди хора излизат на улиците в продължение на месеци, за да изразят страховете си и да се противопоставят срещу „ислямизацията“ на страната си и по-общо срещу увеличението на притока на чужденци като цяло. Съкращението ПЕГИДА означава „Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада“. Самото име на движението, което организира протестните маршове, съдържа в себе си основната му философия и политически цели, и едва ли се нуждае от специален коментар. Има още →

На фона на впечатляващата с решителността си обща европейска реакция срещу тероризма: „Всички сме Шарли“, след изключително важното посещение (неслучайно в един и същи ден) на държавния секретар на САЩ Джон Кери и британския външен министър Филип Хамънд и непосредствено преди посещението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, външната (ни) политика се превърна в най-коментираната и анализирана тема в българските медии. Появиха се много сериозни анализи, разнищващи събитията от различни гледни точки. Разбира се, както обикновено, в нашата „многопластова“ медийна среда се изговориха и изписаха и редица дивотии, съдържащи меко казано от „странни, по-странни“ антиевропейски разсъждения. За кой ли път, първото място в моята лична класация се пада на нашумелия радиожурналист Петър Волгин за провокативните му коментари „Европа се самоубива. От глупост.“ [1] и „Българският политически елит е съблазнен и дресиран. Като пудел.“ [2] от предаванията на програма „Хоризонт“ на БНР „Деконструкция“, съответно на 10 и 17 януари т.г.

За нищо на света не бих позволил на някого да отнеме свободата на Петър Волгин да пише и да говори така, както само той умее – покъртително, назидателно и поучително, от пиедестала на разбирач от „последна (лява) инстанция“. Това е негово изконно право. Разбира се, от другата страна, моето изконно право и може би най-правилната позиция би била да си затворя радиото или компютъра и да се изолирам от неповторимия „неравноделен“ патос на Петър Волгин. Но като изкушен проевропейски либерал, не мога да не си призная, че не винаги го правя, въпреки че неговите коментари невероятно ме вбесяват. Очевидно е, че понякога имам нужда от адреналина, който ми доставят съботните му напоителни проповеди. Тук не бих могъл да се въздържа да не цитирам някои от потресаващите откровения в споменатия по-горе първи по дата коментар на г-н Волгин: Има още →