Точно през тези дни и месеци, когато имиджовата криза на българската съдебна система е (за кой ли път) в разгара си, когато проблемите с върховенството на закона и реалното разделение на властите ни затрупват отвсякъде, по едно зловещо стечение на обстоятелствата, се връщаме към най-срамната годишнина в историята на българското правораздаване. Става дума за седемдесeтгодишнината от т. нар. Народен съд, действал от 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. Официално този извънреден съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. Заедно с тази цел се предвижда и узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ. Търси се цялостното неутрализиране на политическия, военния и интелектуалния елит на Царство България, както и ликвидирането на евентуалните потенциални противници на новия комунистически режим.

Само за малко повече от три месеца са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Съдебната палата и на различни места в цялата страна. Според повечето информации от различни източници, са произнесени 2730 смъртни, 1226 – доживотни тъмнични, 8 – 20-годишни, 946 – 15-годишни, 687 – 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания. И тук по традиция винаги се прави сравнение с прочутия Нюрнбергски процес, на който са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

Горчивите факти и статистически данни от Народния съд са обсъждани и цитирани многократно, но трябва да се повтарят и дискутират при всяка възможност. В никакъв случай не трябва да си позволяваме да забравяме откъде идваме и докъде се опитваме да стигнем. Да, ние сме вече сме в Евроатлантическата общност и живеем в свободния свят, но проблемите на адаптация към европейските правила са повече от трудни. Все още реално незапочналата реформа в съдебната система тежи като дамоклев меч на авторитета на страната ни. Въпреки че всички се бяхме вторачили в току що проведения избор на председател на Върховния касационен съд, така и не разбрахме дали изборът освен „публичен“, беше и „прозрачен“, дали това бе отново „избор на статуквото“ или съдържаше и някакви нови обнадеждаващи елементи или поне намерения. Както и не разбрахме поредните игри на главната прокуратура по казуса „Цветанов“ и какво ли още не. Да не говорим за членовете на така и неунищожената контактна мрежа на агентите от ДС, които се опитват отново и отново да модерират политическите, икономическите и обществените ни процеси. Но за съжаление, общественият интерес към нестаналата декомунизация вече не е особено голям. Което е необяснимо, защото корупцията по високите етажи на властта, олигархията и връзките с престъпните организации, които и до днес парализират България, имат много общо с комунистическото ни минало, заченато точно с престъпленията на „Народния съд“.

На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над високопоставени политици, държавници и офицери. Екзекуцията на елита е извършена веднага, още в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, извън Централните софийски гробища. По този начин цинично, безскрупулно и безмилостно е ликвидиран политическият, военният и важна част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като формално все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е т. нар. „Народен съд“. Датата 1 февруари е обявена официално от правителството на Бойко Борисов за „Ден на почит към жертвите на комунистическия режим“ на 19 януари 2011 г. по предложение на двама президенти – д-р Желю Желев и Петър Стоянов.

 През 2013 г. имах честта да издам книгата си „Различният министър-председател“, съдържаща разговор с Н.В. Симеон Втори. Разговора с него проведохме през септември и октомври 2012 г. в резиденция Врана на същата масичка, на която на 2 февруари 1945 г. младият Цар Симеон II и Царицата майка Йоанна са приели съболезнованията на регента Тодор Павлов за смъртта на предишния регент – чичото на Царя Княз Кирил Преславски, разстрелян през изминалата нощ от „народната власт“ заедно с другите двама регенти, 8 царски съветници, 22 министри от предишните три правителства, 67 народни представители и 47 генерали от българската армия. Понякога приемствеността в държавността може да бъде и твърде зловеща. Дано подобни времена да не се повтарят никога!