Първа част може да прочетете тук
Втора част може да прочетете тук
Трета част може да прочетете тук
Четвърта част може да прочете тук
И така, стъпка по стъпка стигнах до последното си 14-о попадение по творческа тематика за историята на Сливен – книгата на Петър Добрев „Сливенската планина разказва. Легенди и предания за Сините камъни“, издадена в Сливен през 1992 г.
Ще завърша избора си на подбрани цитати от известни сливенски автори с откъс от увода на книгата на Петър Добрев, озалавен „Като приказка стара“:
„Както майка с дете Сините камъни са кръвно свързани със Сливен. Те са живият фон на сградите и улиците му, на античното му минало и днешния му не лек ден, на всичко, което отрежда достойно място на града в българската история. Затова отдавна планината е един от символите на града на стоте войводи. Без нея той не може, тя е в духа му, във всяко дело, в енергията на жителите му, на техните пориви и мечти “ (с. 3)
И все пак се оказа, че „да бъдем други вече късно е, късно е…“.
Очевидно ще има и 15-о последно попадение с автор Щилияна Василева от в. „Сливен днес“, бр. 50 от 5 август 1997 г. – „Родовата памет в селото на Захари Стоянов е жива“. Ето цитат от текста:
„Паметна плоча на създателя на българските жп войски ген. Петър Лолов, убит през 1925 г. при атентата на църквата „Св. Неделя“, постави в медвенското читалище потомъкът на сливенската фабрикантска фамилия Калови Илия Калов, който също като генерал Лолов произхожда от известния медвенски род на Атанас Кехая. (Неговата баба Руска Калова е Лалова по баща.) Родът на Атанас Кехая е най-големият род, излязъл от родното село на Захари Стоянов. Над 1500 души наброявали днес потомците му, пръснати из София, Добрич, Ст. Загора и Сливен.
Илия Калов е спонсор и на най-новата „История на Медвен“ на Хр. Г. Чомаков, която в момента е под печат. Първата история на Захаристояновото семейство е написана през 1940 г. от директора на Народната библиотека Велико Йорданов от Медвен.
Кметът на Котел д-р Станчо Фийков, чийто род е също от Медвен, и всички „сини“ депутати от Сливенски избирателен район уважиха с присъствието си традиционния събор на медвенци в края на юли. 450 души препълниха салона на селското читалище, за основател на което се смята медвенецът ген. Петър Лолов.“
(Материала на Щ. Василева цитирам по книгата на споменатия в откъса Илия Иванов Дедов-Калов „Опит за история на рода Лолови от село Медвен – Котелско“, София, изд. БПС, 2003, с. 182.)
И когато бях напълно убеден, че сведението за генерал Петър Лолов ще бъде последното ми 15-о „сливенско попадение“, попаднах на прекрасната книга на известната сливенка Кети Граматикова „Живях, сякаш птица ми мина път“, издадена през 2018 г. и редактирана от нейния спътник в живота Валентин Ткачов. Така има и 16-о попадение. Бях изключително впечатлен още от неиния авторски предговор, включително от цитираната сентенция на старите римляни: „Думите отлитат, написаното остава“.
В тези бурни времена, в които живеехме, до голяма степен книгата е посветена на сливенската организация на СДС, която вече имаше своята история и в която Кети Граматикова очевидно играеше основна политическа роля. Предлагам ви няколко цитата, които заслужават специално внимание:
„Това беше пролетта на 1995, края на м. март. Пак тогава, може би в края на април, в Сливен се проведе семинар, организиран от фондация „Конрад Аденауер“. На м. Карандила се събраха представители на СДС от Южна България. Бях за първи път на такъв форум. Видях на живо Филип Димитров, Иван Костов, Ал. Божков, гости от Германия. Слушах лекциите и се радвах, че животът ми се променя. Спахме в хотела на Карандила. Сутринта на закуска бяхме седнали с Ана Гюзелева – моята прекрасна колежка по литература и запалена седесарка (светла ѝ памет) и не помня кой още на една маса. Закуската привършваше, край нас мина Иван Костов – в бяла риза и тъмен панталон и с приятелски жест ни подкани да тръгваме към залата за дискусии. Боже, изпитах такава тръпка – млад, силен, спокоен, авторитетен, държи се непринудено, приятелски. Да, така беше тогава!“ (с. 133)
След този оптимистичен разказ авторката описва и по-бурни скорошни събития:
„На фона на тази социална картина политическият живот ставаше все по-бурен. Председателят на СДС – Сливен Панайот Хаджииванов беше изхвърлен като директор на фирма „Светлина“, на негово място бе назначен човек на БСП. След може би година получих чрез Красимир Йорданов един ревизионен акт, в който бяха констатирани доста големи злоупотреби. […] Мандатът на Хаджииванов изтичаше през 1996 г. и всички, най-вече координаторът Божидар Въжаров, се оглеждаха за ново лице. И кого видяха – мене. Почти цял месец Въжаров говореше с часове всяка вечер с мен по телефона (тогава имаше само стационарни), проучваше ме и ме подготвяше за тази толкова важна стъпка в живота ми. Съпротивлявах се. Искрено мислех, че е нужен по-млад човек, по-популярна личност, аз все пак бях само една гимназиална учителка по литература и то пенсионерка. Предложих д-р Консулова, но Божидар Въжаров и Христин Петков категорично отхвърлиха кандидатурата ѝ, привидната причина беше, че оглавява „Подкрепа“ на лекарите, а нашите отношения (на СДС) с този синдикат бяха доста охладнели. Истинската причина обаче се съдържаше в думите на Христин Петков: „До каквото се е докоснала, го е съсипала“. Бях несигурна във възможностите си да оглавя СДС и упорито търсех по-добър вариант. Отидох при д-р Иван Бояджиев в неговия зъболекарски кабинет – млад, от известна сливенска фамилия. Имаше вече и частна практика. Отказа ми – щял да си загуби пациентите. Запътих се към белодробната болница. Там работеше д-р Юри Хаджиев – и там ударих на камък – млад, много интелигентен, дружелюбен, зам. председател на СДС. Отказа.“ (с. 138)
„И така след месец и повече отлагане, един Божи ден в заведението на ъгъла на „Цар Освободител“ срещу общината и Стария бряст, под натиска на Христин Петков и Божидар Въжаров, в присъствието на Росица Тодорова склоних. На шега или наистина, помолих Росето да ми уреди прилично погребениe.
Бях вече наясно с тежките взаимоотношения между двете очертали се групи, които поддържаха непрекъснато напрежение по време на координационните съвети. Само един човек, Жоро Събев, загрижено ме попита: „Как си със здравето? Ще издържиш ли?“ Бях на 58 години. Здравето ми беше безупречно. Не издържах, излязох от политиката с няколко заболявания. Но на добрия и всеотдаен Жоро успях да спася живота. […] Имаше още едно предложение за председател – Красимир Йорданов от СДП, предложен от Иван Памуков и подкрепен от още няколко партии. Събранието се проведе на 18 април 1996 г. На него присъстваше Марио Тагарински, представител на „Раковски“ 134, началник Национална координация. Бях избрана с болшинство и за пръв път в историята на СДС се случи нещо изненадващо. Загубилият кандидат честити искрено победата на опонента си. Красимир Йорданов е син на моята съученичка Иванка Загорова, която тогава беше жива – светла ѝ памет. С Красимир работехме добре по време на всички избори, а те бяха няколко. Никога не прояви нито ревност, нито завист. По-късно, когато станах народен представител, съдействах за назначението му в сливенската митница, където работи и досега.“ (с. 139)
Вече нямаше никакво съмнение, че книгата на Кети Граматикова ще бъде заключителното ми сливенско попадение! Ето го и последния цитат от нея:
„НЕ СЪЖАЛЯВАМ! ЗАЩОТО РАБОТИХ ЗА ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА В ЧЕРВЕНИЯ СЛИВЕН, РАБОТИХ ЗА „НОВОТО“ МЛАДО, ГРАДСКО ЛИЦЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА!“ (с. 140)
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В момента, в който реших, че съм приключил със сливенската публикация, попаднах на подарената на семейството ни великолепна книжка на ученичката от ПМГ – гр. Сливен Мартина Друмева, родена на 09.11.1998 г.,„Аз съм ти“с предисловие:
Бягаме от свободата си.
Убиваме я с ежедневието:
рано сутрин –
със
звука на алармата
и
в седем –
с вечерните новини. (с. 5)
Стихосбирката е издадена през 2016 г. от издателство „Рефлекс – П. Абов“, Нова Загора, и е № 17 в тази подборка.
Предлагам на вашето внимание и великолепното неримувано стихотворение „Последната песен на лятото“. Насладете се:
Идваш умислено и тъжно
за последната си песен.
Опъваш струните на арфата
от слънчеви лъчи.
За последен път.
Покланяш се за последно
и вдъхваш надежда на листата
на стария дъб,
че, щом есента засвири
на своето пиано,
те няма да окапят.
За последен път. (с. 15)
За политиката с пристрастие 