Първа част може да прочетете тук

Втора част може да прочетете тук

---

И така, стъпка по стъпка, стигнах да моя девети избор, който е една книга, написана с любов и познание за Сливен и сливенци от вече напусналия ни педиатър д-р Веселин Василев. Книгата е „Сливенски калейдоскоп“, издадена през 2014 г. от ИК „Жажда“. Както пише редакторът Щилияна Василева:

„Сливенски калейдоскоп“ – тя е неговата книга.

„Сливенски калейдоскоп“ – тя е неговият град.

„Сливенски калейдоскоп“ – тя е неговият живот.

Той е авторът, който предлага своята визия за миналия град през окото на един многоцветен калейдоскоп.“ […]

Той е авторът, който съпреживява и мъдро, и емоционално възходите и паденията на своя град. Защитава достойнството на своя свят.

За мен е чест, читателю, да ти предложа неговата книга.

Той е моят баща.“ (Стр. 4)

Всеки спомен или разказ в тази книга е едно духовно богатство. Тя е съставена от пет части, всяка от които – картина на стария и новия Сливен и всеки спомен от книгата е достоен за цитиране. С пристрастие избирам представянето на старите лекари на сливенци.

„В далечното минало на града, сливенци се лекували при врачки, баячки и други самозвани лечители – правачи, знахари. В сянката на миналото са първите им истински лекари от края на османското робство, които са предимно чужденци. Първите български лекари, завършили в чужбина, работили по време на Възраждането и след Освобождението ни в града, някои родени в Сливен, други живели дълго тук, са д-р Георги Миркович, д-р Начо Планински, д-р Константин Дагоров и д-р Илия Кутев.“ (стр. 104)

Представени са и други лекари от по-късен период като д-р Крум Камбосев, д-р Стефан Камбосев, д-р Георги Шишков, д-р Иван Станчев, д-р Добри Желязков, д-р Йордан Карамалаков, д-р Вахан Коюмджиян и други.

---

Следващият ми избор е от огромно значение, когато предлагам подбрани примери от творчеството на избрани сливенски автори.

Неслучайно това е великолепната книга на Йордан Богдар „Старият град“, издадена в Сливен през 1993 г. от сина на автора д-р Веселин Й. Василев, на когото посветих деветия си избор.

Йордан Богдар (1902 – 1979) е автор на три стихосбирки, на пиесите „Агница“ и „Хаинбоазкият хайдутин“, пътеписите „По сините камъни“, очерците за именити и незнайни сливенци и повестта за Хаджи Димитър – „Хаджията“.

Предлагам на читателското внимание първо един цитат от главата „Старият град“:

„Старият ни град имаше няколко средища: чаршията с дикаджийски (обущарски) и зеленчукови дюкяни, с дъсчени бараки на месарниците, зад тях кланицата, с джамджийниците и цървулджийниците, Бобовата фурна, а отсреща бръснарницата и гладачът на фесове; няколко маази по-горе минаваше булевардът с круши и липи, с по-късно изградените на него месарници, после аба-пазара, по-надолу Шадравана, Машатлъка и Едисокак мегдана (площада на седем улици) до градския часовник. […] Бобовата фурна пушеше през цялото денонощие. Беше много прочута и привличаше гражданите от всички махали, както и придошлите хора от околията. […] В западното дъно стоеше най-старият от Бобовци, облечен в потури, с бяла антерия, шкембест и мълчалив. До него – сандъче с много чекмеджета, всякога отворени и препълнени с никелови пари. Хората вземаха топли хлебове и оставяха грошове.“ (стр. 7)

Оттук нататък не можем да пропуснем романтиката на прочутия Клуцохорски мост, свързващ централната част на града и най-големия квартал на Сливен – Клуцохор!

До ден днешен остава незабравима народната песен „Мостът ни, клуцохорският…“, с която започва едноименната глава от книгата:

„Откак се мостът заправи,

мостът ни, клуцохорският,

Дончо на пътя седеше,

сичките моми сглеждаше…

/Нар. песен/

[…] „Един обикновен мост над река Асеновица, изграден за ежедневна, незабелижима услуга – да преминават пешаци и возила към града и другите населени места в страната. Нищо повече. И все пак, вгледаме ли се в неговото дълголетие, в появата и преживяното, ще открием и многозначимост, и вярност, вековна и безусловна преданост, историческо призвание с много висоти и дълбочина на патриотизма

Сегашният железобетонен мост над река „Асеновица“ е изграден през тридесетте години.“ (стр. 93)