---

На 4 декември 1989 г. (един ден след официалното обединение на Германия) група борци за човешки права завладяват в Ерфурт първата ЩАЗИ централа и прекратяват унищожаването на документите. Само две години по-късно, на 2 януари 1992 г., документите на всички преследвани лица са отворени и предложени за обсъждане. С публикуването на различни сензационни случаи на дебнене и шпиониране дискусията се насочва предимно към неофициални сътрудници на Държавна сигурност и по този начин е отклонена от водещите офицери на ЩАЗИ, които през цялото съществуване на ГДР планират и са виновни за съсипването на цели семейства, на професионални кариери, приятелски кръгове и дори водят до отнемане на човешки животи.

Семейството на Петра изглежда либерално. Tя винаги е насърчавана да се опълчва срещу несправедливостта или срещу грешни решения. Родителите застават винаги зад нея. Според разбиранията в ГДР семейството ѝ е привилегировано. Първоначално живеят, макар и малко на тясно, на таванския етаж на една вила, принадлежаща на бабата на Рийман, после в къща. Бабата е влиятелна фигура в културните кръгове, известна като „господарката“ на театралните билети. Бащата на Петра, Лутц Рийман, става все по-популярен като артист и е познат като Комисар Цимерман в „Polizeiruf“ („Обаждане в полицията“), ГДР-версията на сериала„Tatort“ („Местопрестъпление“).

Петра никога не е имала усещането, че не е позволено да се казва всичко и до края вярва в предимствата на социализма. Нейното доверие отива толкова далеч, че тя не поставя никакви въпроси на баща си, когато на една екскурзия с платноходка той ѝ показва някаква бележка, че е работил за международния шпионаж на ЩАЗИ. Без коментари Лутц Рийман си прибира документа, а Петра бързо „забравя“ проблема, докато не разбира от един вестник, че баща ѝ е бил на висок пост в ЩАЗИ. Поводът за публикацията е кандидатурата за канцлер на социалдемократа Пеер Щайнбрюк, далечен братовчед на нейната майка. Като младеж той е посещавал семейството в Майнинген и е водил с Лутц Рийман дълги разговори. Съдържанието им се представя във „Welt am Sonntag“ (неделното издание на „Ди Велт“). Фактът, че при Рийман става дума за артист, който междувременно става познат и в бившите западни провинции като модератор, превръща публикацията в сензация. Най-подлото е в информацията, че Рийман е говорил с журналистите, но не е предупредил Щайнбрюк, какво ще му се случи на него. По всичко изглежда, че Рийман все още използва разяждащите методи на ЩАЗИ.

За неговата дъщеря това е възможност да стане по-критична към собствената си представа за ГДР и да разкрие ролята на баща си в този режим, както и да се опита да я разбере. Последното се оказва почти невъзможно, защото Рийман не е готов да преосмисли своята позиция. Той лъже до края и дори стига дотам да представи второто си семейство в Берлин като създадено по поръчка на ЩАЗИ.

Рийман предава не само своята дъщеря, но и много други хора, чието приятелство той е търсил единствено за да ги шпионира в полза на ЩАЗИ.

Особено коварно, не ми хрумва друга дума, е неговото отношение към писателя Роджер Настол, който като студент поради фалшиви обвинения е бил в ареста в продължение на месеци. Рийман не само докладва за него, но и подривно допринася за потискането на таланта му. Петра си спомня просто за едно приятелството, в което били свързани и децата на двете семейства. В един момент обаче контактът бива прекъснат, без Петра да разбере защо.

Към жертвите на доносите на Рийман принадлежи и ръководителят на театрален оркестър на Майнинген Волфганг Хоке, когото Рийман докладва въз основа на правени от Хоке коментари по време на турнетата във ФРГ. Самият Рийман също участва в пътуванията, за да може оркестърът да бъде наблюдаван. Естествено скоро се появява подозрението, че той, след като няма никаква специална функция в оркестъра, сигурно е изпратен от ЩАЗИ. Слухът, обаче, не попречва на Рийман да се внедри в литературните кръгове на провинция Тюрингия. Там той опитва постоянно да подтиква писателите към откровеност, а после докладва на службите споделеното като опасно.

***

Защо той е правил всичко това? Рийман се представя за комунист, което обаче не може да бъде извинение за предателското му поведение.

Какво е окуражаващото в тази книга? Петра показва колко далече може да падне ябълката от дървото. Тя подхожда към тази трудна и деликатна тема с откритост и със смелост да погледне истината в очите, които се явяват благотворен контраст на страхливите лъжи на нейния баща.

Петра днес е в приятелски отношения със своята полусестра Тереза, а на сина на Роджер Настол се удава да реабилитира своя баща, който за съжаление не успява да доживее до този момент, но книгата на Петра Рийман ни помага отново да си спомним за него като писател. Ако успея да се добера до единствената книга на Настол, публикувана от издателство Грайфен, която описва пътуванията му в Тюрингия, ще я прочета, а още по-добре би било тя да се преиздаде. Това би било добър знак, че ЩАЗИ няма последната дума.

Автор: Вера Ленгсфелд

(Превод: Аспарух Панов)

---

 И сега едно малко лично допълнение. Случаите, описани и изстрадани от Петра, не са изолирани. До промените няколко пъти бях на работа за по няколко месеца в ГДР, в красивия град Хале. Станах приятел със седем-осем семейства, повечето от които са ни гостували в София или са почивали на Черноморието. Много, много близки, аз и цялото ми семейство, бяхме с един колега, вече покойник и съпругата му – актриса. Покрай нея те живееха един по-свободен и интересен живот, повечето им приятели бяха писатели, художници, артисти, певци. Малко преди Обединението на Германия те се разделиха. Докато бяха семейство, неведнъж са отсядали в София, при нас. Всички говорихме и мечтаехме да се променят нещата, да я няма Стената… Бях за кратко в ГДР, когато падна Стената, емоциите не могат да се опишат, двамата с моя колега и приятел минахме в Западен Берлин, добре че бяхме двамата, защото от емоции не можех да се движа…

И какво стана – в един прекрасен ден разбрахме, че са излезли списъците на сътрудниците на ЩАЗИ в института, където работих по време на командировките си в ГДР. Едно от лицата беше моят колега и приятел. Ударът за цялото ми семейство беше неописуем. Оказа се, че той е работил с млади хора, студенти, ценители на изкуството. Това просто не можеше да е вярно, но беше. Колегата, вече дали го чувствах и приятел, беше заминал в страна, където нямаше пречка да работи, независимо че е бил агент на ЩАЗИ. Почина скоро след това, отидоха си и родителите му, които бяха едни от най-активните личности против режима на комунистите в ГДР. Как ли са приели вестта за действията на своя син…

Може да е странно, но когато разбрахме, съпругата ми започна да оглежда различни кътчета в дома ни – дали няма да се намери някакво подслушвателно устройство. И пак тя си спомни, че при празнуването на Новата 1987/88 година, когато бяхме една голяма компания, заедно с този колега от ГДР, вдигнахме тост за падането на Берлинската стена, само той не каза нищо и не вдигна тост. Тогава не го коментирахме, само го попитахме май, но когато стана ясно, че е бил агент на тайните служби, стана ясно, беше тъжно. Той не познаваше всички от компанията, страхувал ли се е?

А какво е изпитала Петра, когато е разбрала за баща си и не само тя, но и други десетки, стотици, хиляди, много хиляди…

---

Подобни епизоди също съпътстват съдбата и на Вера Ленгсфелд, авторката на представения по-горе текст, чийто втори съпруг, с когото имат две деца, се оказва сътрудник на ЩАЗИ без знанието ѝ.

Аспарух Панов, Сливен, ноември 2021 г.