Днес бих искал да представя на вниманието ви превод със съкращения на един кратък материал, повдигащ отново въпроса за „Възродителния процес“ в България, както и за неговите правни и морални последствия за страна ни. Статията е публикувана в списанието „Бодлива тел“, което се издава от „Съюза на дружествата на жертвите на комунистическия терор“ със седалище в Берлин и с председател Дитер Домбровски. (Union der Opferverbände Kommunistischer Gewaltherrschaft e.V. – UOKG)

Прокуратурата в България е осъдена

(„Бодлива тел“, бр.4/2020, автор Улф Георгиев)

През декември 2019 г. прокуратурата на столицата София бе осъдена да заплати 20 000 евро на г-жа София Юрдакул, чийто баща без обвинение е бил арестуван и затворен в прочутия концентрационен лагер „Белене“. Делото бе бавено в продължение на 28 години.

Това бе втората присъда срещу прокуратура в България за забавяне на съдебен процес срещу жертви на т.н. „Възродителен процес“. По този начин бяха официално наричани насилствените промени на имената на турското малцинство в страната.

Съдийката Валерия Банкова от Софийския градски съд присъди на София Юрдакул обезщетение от 20 000 евро, тъй като по времето на комунизма в България тя трябваше да промени своето име, като ѝ беше забранено да говори майчиния си език и нейното семейство бе насилствено изселено в Турция.

Като следваща стъпка г-жа София Юрдакул внася жалба срещу прокуратурата и за допълнително обезщетение от 50 000 евро с твърдение, че тя трябва да бъде осъдена и според наказателното гражданско законодателство.

В своите обвинения г-жа София Юрдакул обяснява, че до 1985 г. живее с родителите си в с. Киченица, близо до Разград и има щастливо и безгрижно детство. Тогава обаче, под натиск на властите тя е принудена да смени името си, което съсипва нейната детска психика. Единствено в разговорите с баща си тя получава сериозно разбиране и подкрепа.

В началото на 1985 г. баща ѝ е арестуван и интерниран в лагера Белене. Семейството научава за неговото арестуване едва шест месеца по-късно.

Едва една година след неговото интерниране София Юрдакул успява за първи път да го посети в лагера. Тогава тя разбира, че в заповедта за неговото арестуване, баща ѝ е обвинен в съпротивление срещу държавните мерки, наложени на турското малцинство.

От градския съд в София са поканени трима свидетели, които описват посещението на София Юрдакул в Белене. Между тях е и един друг затворник от Белене, лежал заедно с баща ѝ. Той е разказвал пред съда, че тогава осемгодишната девойка не е разбрала жестоката ситуация, в която той се е намирал. Баща ѝ е идвал от работна смяна, когато дъщеря му го вижда и иска бързо да го прегърне. Един надзирател вижда сцената и отстранява с насилие момичето от ръцете на баща си, който бива обвинен в нарушаване на режима за посещение.

През следващите месеци и години майката на София Юрдакул изхранва семейството, но се разболява. Бащата също се разболява и е настанен в болница за затворници в с. Ружинци в близост до Видин. Поради тежкото му здравословно състояние и доброто му поведение, през 1988 г. е освободен.

На другата година от полицията връщат международните паспорти на цялото семейство, като София Юрдакул с болните си родители заминава за Турция. Там тя участва активно в дейността на организациите на жертвите на т.н. „Възродителен процес“. Медицински изследвания показват, че тя продължава да страда от депресия и има много психически смущения след всичко, което е преживяла.

В своята присъда съдът констатира, че тежките последствия на т.н. „Възродителен процес“ се основават на едно истинско престъпление, което нарушава изцяло човешките права. София Юрдакул е не само дъщеря на една жертва от лагера „Белене“, но и самата е пострадала твърде много от „Възродителния процес“ и има пълното право на обезщетение.

В окончателната си присъда съдът приема решението, че днес, толкова години след събитията не би трябвало да се повдигат нови обвинения. Анализът и изводите от последствията на „възродителния процес“ са направени и след 2003 г. процесът на обезщетение на жертвите е приключен.