Дори и съборена, Берлинската стена все още разделя Германия.

Наистина, от рухването на Берлинската стена изминаха 30 години, време и много, и малко за възпитаване на една нова политическа култура и публичен граждански манталитет. Ние, българите, като че ли винаги сме завиждали на германците за начина, по който се справят с агентите на тяхната Държавна сигурност, известната ЩАЗИ. Но често се оказва, че това далеч не е така.

Имах удоволствието да посетя Потсдам служебно през пролетта на 2010 г, няколко месеца след изборите за местен парламент (Ландтаг) в провинция Бранденбург, проведени през есента на 2009 г. Тогава останах много впечатлен от смазващото мнозинство, с което „червено-червени“ коалиции от германската социалдемократическа партия (ГСДП) и набиращата все по-голяма популярност партия „Левицата“, базирана основно на бившите комунисти от ГДР без никакви морални задръжки управляват провинция Бранденбург и столицата Берлин.

Нещо повече, „Левицата“ не само печели 26 места в Бранденбург, но издига като кандидати за парламента цели девет човека, бивши агенти и служители на ЩАЗИ. От тях ШЕСТ са избрани, като и ШЕСТИМАТА печелят директни мандати като мажоритарни кандидати. Хората просто ги обичат…

Без съмнение надменното самочувствие на бившите комунисти от ГДР е директно свързано с политическото настъпление на партията „Левицата“, създадена от обединението на отцепилата се от социалдемократите лява популистка фракция на Оскар Лафонтен и бившите комунисти на ГДР. Партията обединява старата комунистическа номенклатура на ГДР, сътрудниците на ЩАЗИ, и типичната за западната наивност смесица от комунисти, леви синдикалисти и недоволни противници на демократичната система и правовия ред в Германия.

При това положение основният посткомунистически дебат за справедливостта, за „палачите и жертвите“ е вече забравен. Оставените на доизживяване граждански организации на репресираните от комунистическия терор дори са обвинявани, че се противопоставят на помирението и взаимното опрощаване в нова, обединена Европа.

Точно на дейността на тези граждански организации, към които изпитвам огромна политическа симпатия и съпричастност, е посветена днешната ми статия. Най-голямата организация е „Съюзът на дружествата на жертвите на комунистическия терор“ със седалище в Берлин и с председател Дитер Домбровски. (Union der Opferverbände Kommunistischer Gewaltherrschaft e.V. – UOKG)

Те издават изключително интересното списание за свобода, право и демокрация „Бодлива тел“ (DER STACHELDRAHT), за което имам честта да бъда абониран и го следя от години. Предлагам на вашето внимание една статия от брой 1 за 2020 г. На корицата на списанието се виждат последните остатъци от сграда Nr. 6 от някогашната централа на ЩАЗИ в Берлин-Лихтенберг. Тук би могъл да започне строеж на един нов архив. За съжаление, според г-н Домбровски „Както обикновено и събарянето, и започването на нов строеж са обект на нескончаеми дискусии, които тук освен финансови, са и политически.“

България – път за бягство от ГДР, оказал се „задънена улица.“

Хенри Краузе


Статията е посветена на един деликатен българо-германски сюжет от общата ни комунистическа история.

Който искаше да напусне ГДР в онези (вече далечни) комунистически времена, имаше избор между две възможности – или да подаде заявление за напускане на страната, или да се опита да избяга от нея. И двата пътя изискваха смелост – или по-точно от гледна точка на възможните последствия, ставаше дума за „свръхсмелост“.

Почти всичко трябваше да бъде поставено на везните на собствения ви живот – без да знаете кога и как, и дали изобщо ще достигнете целта си. И тъй като бягството през вътрешногерманската граница нямаше почти никакви шансове, малкото държави, които имаха граница със „Запада“ и на гражданите от ГДР беше позволено да посещават, представляваха единствената алтернатива.

За разлика от вътрешногерманската граница, за граничните режими на тези държави нямаше почти никаква информация. Често се спекулираше с темата и се предполагаше, че тези страни не осигуряват чак толкова строго граничния си контрол. Това мнение важеше преди всичко за „черноморската“ и почти „средиземноморска“ комунистическа България.

Дори и след края на комунизма, в продължение на дълго време не се знаеше почти нищо какво се е случвало на „символично“ продължената Берлинска „разделителна стена“ в другите държави от комунистическия блок. Това се промени благодарение на изследванията на Щефан Апелиус. Повече от 10 години той изследваше комунистическите архиви и интервюираше свидетели от тези времена.

Резултатите от неговите изследвания са систематизирани в научна поредица на Свободния университет в Берлин, издадена като книга със заглавие „Пътят за бягство България. Продължената стена към Турция, Югославия и Гърция“. Книгата е издадена в Берлин през 2019 г. от издателство „Петер Ланг.“

Апелиус изследва събитията в хронологичен ред. Той започва с построяването на стената в ГДР и завършва с нейното разрушаване. В изследването си той реконструира съдбата на 1000 бегълци, 20 от които загубват живота си. Повечето от тях са били съвсем млади, защото лекомислието на младостта води често до игнориране на опасностите. По-голямата част от книгата е посветена на техните истории.

От другата страна са техните ловци – сътрудниците на ЩАЗИ, които организират своята дейност в България. В посолството на ГДР, в туристическото бюро на ГДР и в собствени оперативни групи. Апелиус описва техните дейности, представя техните псевдоними и биографични справки, с една дума – всичко намерено в кадровите им досиета.

Някои от тях той успява да разпита лично. Всичко това ни е добре познато: те обикновено или „не знаят нищо“, или оспорват участието си в преследванията, или ги оправдават. Безмилостността и старанието на този апарат да оспори истината и до днес звучи потресаващо… Всичко това обаче, е надминато от действията на българските гранични власти. Повечето от изследванията на автора показват, че при смъртните случаи на границата, става дума за истински безмилостни екзекуции на бегълците от страна на българските граничари. Най-често убитите се заравят веднага в изкопани дупки, така че роднините им никога да не могат да посетят техните гробове. Едва през 1975 г. ГДР и България съвместно решават, че телата на „жертвите“ ще бъдат или пренасяни в Германия, или погребвани в публично българско гробище, при спазване на всички хигиенни условия“. Колкото до деликатния проблем с отчаяните родители, които и до днес продължават да търсят местонахождението на убитите си деца, единственото, което може да се направи, e да се намери начин да им се обясни същността на българския комунистически режим.

Предпоследната германска жертва на българската граница е 26-годишният Франк Шахтшнайдер, на когото на 19 август 1988 г., българските граничари надупчват черепа с пушка. Той умира няколко дни по-късно в болница в Бургас и тялото му е пренесено в ГДР.

Апелиус представя възмутителния ход на по-нататъшните събития. Очевидно трагичната съдба на младия човек не представлява никакъв повод за властите на ГДР да проведат някакво, дори елементарно разследване за неговата смърт. Акцентът е поставен единствено върху наблюдението на поведението на роднините и „обезопасяването“ на погребението, което се провежда точно една година преди падането на Берлинската стена в протестантското гробище в Берлин-Кьопеник.

Пасторът, който погребва Франк Шахтшнайдер, е същият, който го кръщава като дете. Той описва по време на погребалната церемония убития като „нарушител на българската граница“ и в по-късен ретроспективен разговор с автора на тази статия все още изказва мнение, че той е „икономически бежанец“.

Имената на убитите, чиято съдба Щефан Апелиус успява да представи отчасти, са изброени в книгата. Тежката ситуация с източниците на информация, огромната недостъпност на архивите, както и на действащите лица в България по онова време, усложняват изследването, което съчетава не само научен подход, но и следствени процедури. И все пак, въпреки някои затруднения от технически характер, изследването на Щефан Апелиус представлява огромен принос в изучаването на някои наистина деликатни детайли от политическата история на и ГДР, и на НРБ.

Публикувано на Германия, Държавна сигурност, История, Политика и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.