От около половин година с моята съпруга сме в Сливен. Тук ни завари и „корона вирус“ пандемията, и „политическата“ пандемия, която избухна в началото на юли. Както писах в последната статия от блога си, там вирусите са два – „Генерал 1“ и „Генерал 2“ и те заразяват от „болезнено“ до „още по-болезнено“ разнопосочно ориентираните политически, икономически и граждански слоеве от обществото.

София, юли 2020 г. Уикипедия: Cheep / CC BY-SA

Какво ли не се случва, изговаря и коментира през последните вече повече от две седмици. Заляха ни потоци от граждански и политически протести срещу правителството и главния прокурор, от „просълзяващи“ осъдителни речи и политически становища на комунистическата върхушка, парламентарни вотове на доверие и нестихващ, направо нагъл тътен от кръга около самозабравилия се т.нар. президент Радев. И всичко това съпроводено от развихрила се разнопосочна медийна истерия…

На този фон не мога да не цитирам известния политически журналист Димитър Бочев:

„Протест – да, но в рамките на цивилизоваността, а не на варварството. Според мен нужда от Велико народно събрание няма в момента. По-важно е нещо друго – вижте какви лозунги се издигат от някои граждани. Един от тях например вика на помощ Русия. Не коментирам проевропейските протестиращи, а опасните и мракобесните. На друг плакат четем „30 години капитализъм стигат“. Каква е единствената алтернатива на капитализма – комунизъм. Това е призив за възраждане на комунизма. Искам да обърна внимание на едно много популярно клише – че протестиращите са красивите, благородните и умните, а милионите младежи, които се дистанцират от протестите са негодници. Не е така, по-скоро е обратното“.[i]

Колкото повече се опитвам да анализирам и коментирам разтърсваните от вътрешни противоречия сегашни протести, толкова по-често се връщам в спомените си към историята на българския преход. Особено трогателно ми прозвуча новината за появата на сливенските протести на моя колега и приятел от ПГ на СДС в 36-то НС, сливенския депутат Видьо Видев. Ето и един цитат от медийното съобщение:

„Бивш депутат от СДС се включи в антиправителствения протест в Сливен.“

Видьо Видев бе народен представител преди близо 30 години. Той е пословичен със своята скромност. Снощи Видев носеше плакат, направен от картон. Малцина от протестиращите разбраха, че сред тях е бивш депутат[ii].

Особено затрогващ (поне за мен) бе дълбоко философският от днешна гледна точка надпис на този „саморъчно“ надраскан картонен плакат:

Аз не съм Радевист

Аз не съм Бойковист

Аз не съм Гешевист

Аз съм просто ЧОВЕК!

Как ще се развият събитията оттук нататък, предстои да видим. Разбира се, отново и отново ще се опитваме да ги разберем и оценим достатъчно обективно. Затова много важно е точно днес да си припомним до голяма степен „емоционално-романтичните“ протести, които вече оставиха трайна следа в историята на изтъкания от противоречия български преход. Преход, който, както се оказва, далеч не е завършил и за който през годините имам много разнопосочни лични спомени.

Едва ли има някой, който днес е на площадите и скандира до припадък „ОСТАВКА“, да не си спомня зимните протести от 2013 г. срещу правителството „Борисов1“, подало оставка на 13 март 2013 г. и протестите срещу правителството на Пламен Орешарски, което управляваше страната от 29 май 2013 г. до 6 август 2014 г.

Railroadwiki / CC BY-SA

Политическите протести от зимата на 2013 г. започнаха в края на януари 2013 г. и обхванаха повече от тридесет града в България. Първите протести бяха на 28 януари 2013 г. в Сандански и Благоевград. Насочени първо срещу високите цени на тока и електрическите компании, те веднага прераснаха в разнопосочни масови протести, насочени срещу политическата система и управляващите. Във Варна и Пловдив на сградите на централите на електроразпределителните дружества бяха нанесени материални щети.

Сред прояви на насилие в сблъсъка между правоохранителните и протестиращите на 19 февруари 2013 г. в София имаше дори ранени и арестувани. Всичко това доведе до оставката на правителството „Борисов 1“ на 13 март 2013 г. Голяма роля за това решение изигра и самозапалването на 36-годишния Пламен Горанов, фотограф, алпинист и застъпник за граждански права, което имаше широк обществен отзвук.[iii]

Новото правителство, избрано на 29 май 2013 г бе оглавено от кандидата на БСП за премиер – финансистът Пламен Орешарски, който сформира експертно правителство от представители на БСП, ДПС и независими експерти. Партиите, подкрепящи правителството, имаха само 120 депутати в парламента. Необходимият кворум от 121 гласа за започване на заседанието за избор на правителството бе осигурен от Волен Сидеров от „Атака“, който лично се регистрира. Регистрацията му бе посрещната с ръкопляскания от БСП и ДПС, а депутатите от ГЕРБ напуснаха пленарната зала.

Протестите срещу управлението на Орешарски избухнаха почти веднага след неговото избиране, когато на 14 юни по негово предложение, депутатът от ДПС Делян Пеевски бе избран за председател на ДАНС. Протестите заляха освен София и други големи градове в страната, с искане за оставка на правителството и се превърнаха в най-масовите досега. В София 15 хиляди души поискаха оставката на кабинета „Орешарски“. На протест в Пловдив излязоха около 10 хиляди души, във Варна между 2 и 3 хиляди.[iv]

Уикипедия: Luchesar V. ILIEV / CC BY-SA

Протестите срещу правителството на Орешарски продължиха с пълна сила и през лятото на 2014 г. На 14 юни се навърши една година от началото на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски. Недоволните продължаваха да се събират всяка вечер на протест, организиран в социалните мрежи. Те настояваха за оставка на правителството, разпускане на парламента и насрочване на предсрочни избори.[v]

И така стъпка по стъпка стигаме може би до най-важните протести в историята на прехода – протестите през 1997 г. срещу режима на Жан Виденов. В България е имало много значими протести, но само един е довел до истински прелом в държавната политика. Това е протестът от 1997 г., след който България окончателно започва пътя си към евроатлантическа Европа.

Ето как Татяна Ваксберг от Дойче Веле ни припомня тези бурни събития:[vi]

Помните ли професорите, заболи с карфица листче на ревера си, на което пише „3$“? Толкова е размерът на месечната заплата на преподавател в Софийския университет в началото на 1997 година, когато хиперинфлацията в страната вече надвишава 400 процента.

Протестите от 1997 никога не се сдобиха с емблема, нито с мото, но ако трябва със задна дата да им намерим някакъв символ, това би следвало да е именно онзи ревер на зимното палто и листчето, прикрепено с карфица.

Към 10 януари 1997 година България се намира и в политическа криза – правителството вече е подало оставка, но хората по улиците искат да предотвратят създаването на нов социалистически кабинет. Парламентът е обграден от протестиращи. За да се смаже протестът, правителството в оставка вика на помощ полиция от други градове на страната. През нощта на 10 срещу 11 януари полицията извежда депутатите с автобуси и пребива десетки протестиращи, сред които журналисти и депутати от опозицията.

Когато България стана друга

Снимка: Дойче Веле

Макар и да е битово ориентиран, протестът от 1997 води до цялостен завой в българската външна и вътрешна политика. Парламентът гласува декларация, с която обявява членството в НАТО и в ЕС за приоритети, по които има национално съгласие. Приватизацията и преходът към пазарна икономика стават неотменима цел. Финансовата стабилност е възстановена, макар и с цената на загубен финансов суверенитет (валутния борд).

Ето и няколко заключителни цитата по темата, изказани 20 години по-късно в новините на „Дарик нюз“:[vii]

10 януари. Зимата е студена, правителството е в оставка. Президент е избран, но още не е встъпил в длъжност. Държавата е във властови вакуум. Но приликите между януари 1997 и 2017 спират дотук. Премиерът в оставка е Жан Виденов, а Георги Първанов току-що е поел БСП. Новият президент е Петър Стоянов.

Към декември 1996. България е държава във фалит, неспособна да изплати външния си дълг. Годишната инфлация е 310,8%, т.е. животът е поскъпнал повече от трикратно за една година. 19 банки – една трета от сектора – фалират през икономическата криза от 1996–1997 и с тях се изпаряват дълговете на т.нар. „кредитните милионери“, както и спестяванията на стотици хиляди граждани. Левът се срива, средната заплата става 5 долара. Магазините са празни, настанала е зърнена криза и хляб се купува с купони.

Това отключва вълна от протести из страната. На 10 януари 1997 студентите от Софийския университет се събират пред Народното събрание. КТ „Подкрепа“ обявява втора национална стачка, по-късно към тях се присъединява опозицията. Привечер парламентът е обграден от жива верига. През нощта се стига до насилие. Към парламента политат камъни, депутатите са евакуирани. По-късно ще се появят версии, че щурмът на парламента от 10-ти януари е оркестриран от службите, за да злепостави демонстрантите. Участници разказват, че автобуси с полицаи са докарани от страната, за да бият разотиващите се демонстранти по страничните преки. Има ранени, включително депутатът и бивш премиер Филип Димитров, който се озовава в Пирогов с шевове и бинт на главата, редом с други бити. Целта е да се предотвратят по-нататъшни протести. Но на следващия ден хората се връщат на улицата, с концерт и със слоган „Ние сме студентите, нас не ни е страх!“

Протестите продължават през целия януари. Барикади са издигнати на ключови кръстовища в София. Пътят към гръцката граница също е преграден. Страната остава блокирана до 4 февруари, когато БСП връща мандата и е постигнато съгласие за предсрочни избори. Пред Александър Невски се провежда „Митинг на победата“ и от стълбите лидерът на опозицията и бъдещ премиер Иван Костов гръмва бутилка шампанско.

Много бих се радвал, ако той гръмне шампанското и днес, при сегашните протести, но за съжаление, тази мечта звучи все още като „политическа фантастика“!

Сливен, 24 юли 2020 г.

[i] „Демонстрантите защитават задгранични мафиоти, искат диктатура на пролетариата с мракобесни и проруски плакати“ https://faktor.bg/bg/articles/demonstrantite-zashtitavat-mafiotskite-interesi-na-biznesmeni-v-chuzhbina

[ii] „Бивш депутат от СДС се включи в Сливенския протест“; https://sliveninfo.bg/%d0%b1%d0%b8%d0%b2%d1%88-%d0%b4%d0%b5%d0%bf%d1%83%d1%82%d0%b0%d1%82-%d0%be%d1%82-%d1%81%d0%b4%d1%81-%d1%81%d0%b5-%d0%b2%d0%ba%d0%bb%d1%8e%d1%87%d0%b8-%d0%b2-%d1%81%d0%bb%d0%b8%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d1%81/

[iii] „Протестите от зимата на 2013 г.“; http://dovijdane-bulgari.blogspot.com/p/blog-page_6972.html

[iv] „15 хиляди поискаха оставката на правителството в София. Около 10 хиляди бяха недоволните пловдивчани, излезли на улиците.“ https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/11127-15-hilqdi-poiskaha-ostavkata-na-pravitelstvoto-v-sofiq

[v] „Недоволните от управлението се организират в социалните мрежи да протестират и днес“; https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/26266-na-14-yuni-stava-edna-godina-ot-nachaloto-na-protestite-sreshtu-kabineta-oresharski

[vi] „Дните, които промениха България“; https://www.dw.com/bg/%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/a-37071954

[vii] „20 години по-късно: Историята на протестите от 10 януари 1997 година“; https://dariknews.bg/novini/obshtestvo/20-godini-po-kysno-istoriiata-na-protestite-ot-10-ianuari-1997-godina-2001169