Статията е написана специално за Агенция БГНЕС  и е публикувана на 9 юни 2020 г. в рубриката им „Без филтър“

Събитията от края на 1989 и цялата 1990 г. – първите антикомунистически митинги, обсадата на сградата на парламента на 14 декември 1989 г., заседанията на кръглата маса, журналистическите изяви на развихрящите се свободни медии, подготовката и провеждането на първите свободни парламентарни избори за Велико народно събрание, възстановяването на правата и свободите на българските турци, изборът на лидера на СДС д-р Желю Желев за президент, палатковите лагери и нестихващите улични протести, (достигнали кулминацията си на 26 август 1990 със запалването на комунистическия партиен дом) могат да бъдат наистина разглеждани като „българската нежна революция“.

снимка: БГНЕС

Извън положителните емоции, обаче, решаващите и за съжаление твърде спорни събития през 1990 г. бяха постигнатото споразумение за провеждане на избори за Велико (конституционно) народно събрание, победата на БСП на тези избори и последвалото избиране на д-р Желев за президент. Това са може би най-важните и уникални моменти на българския преход от гледна точка на политическата култура. Наложена бе основната теза, че се сменя политическата система, а не се продължава започнатата от комунистите „перестройка“, че се създават принципно нови правила за функционирането на държавата чрез разработката и приемането на нова конституция.

Така избраната форма на българския преход е била и продължава да бъде и до днес обект на множество дискусии и противоречиви анализи. И то напълно основателно, защото в другите посткомунистически държави се тръгна по съвсем различен път. В най-успешно развиващите се от тях, първо се извършиха радикалните икономически реформи и никой не мислеше за промяна на конституцията. През лятото на 1991 г. с приемането на една твърде несъвършена конституция ние може би получихме някакво подобие на „нова държава“, но икономически, а и политически, бяхме вече безнадеждно изостанали от страни като Унгария и Полша…

Решението на кръглата маса за свикване на ВНС бе първият решаващ момент на прехода, в който комунистите успяха да изиграят опозицията. За политическото и икономическото оцеляване на престъпната комунистическа върхушка бе от изключително значение „печеленето на време“ чрез имитация на реформи. Към това решение се добави и самото спечелване на първите избори на 10 юни 1990 г. от комунистите, преименувани за една нощ на Българска социалистическа партия (БСП).

Изборите за ВНС и техните последствия за по-нататъшния ход на прехода са многократно и подробно коментирани и анализирани. Въпреки признаването на изборните резултати от СДС, върху тези първи демократични избори след 1989 г. винаги ще тегне съмнението, че бяха фалшифицирани от комунистите.

Забавянето на реформите, от една страна от ограничените прерогативи на Великото народно събрание и от друга – от комунистическото парламентарно мнозинство, сложи негативен отпечатък на цялостното по-нататъшно развитие на страната. Нещо повече, това се оказа ПЪРВИЯТ изключително важен момент на прехода, когато огромният демократичен политически ресурс бе наивно пропилян.

Избирането от ВНС на президент от опозицията въпреки мнозинството на БСП бе абсолютно необходимо за политическата стабилизация на страната и за международната ѝ легитимация. Но това в никакъв случай не трябваше да бъде д-р Желю Желев. И днес, тридесет години по-късно, продължавам да споделям убеждението, че СДС не трябваше да жертва за този важен, но преди всичко представителен пост, най-силната си фигура и по този начин да я изкара от активната оперативна политика.

В момента, когато СДС усилено се готвеше за властта, той бе обезглавен, като по този начин се даде ход на убийственото вътрешнопартийно разцепление и самоизяждане, което продължи дълги години. От държавническа гледна точка изборът на д-р Желев бе постижение, но от политическа – това бе „блестящ“ успех само и единствено на интригантската върхушка на БСП, отново в името на нейното оцеляване.

Ако за президент бе избран вече покойният д-р Петър Дертлиев, това щеше да разцепи социалистите и да ги превърне в една малка посткомунистическа партия с не повече от 10% електорална подкрепа. Всички по-модерно мислещи членове на БСП щяха да оттекат към БСДП, а единството на СДС под ръководството на д-р Желю Желев щеше да бъде запазено и гарантирано, най-малкото до първите избори след разпускането на Великото народно събрание. Избори, които без съмнение щяха да бъдат спечелени от СДС със съкрушително мнозинство. /БГНЕС