Преди да започнем дискусията по тази толкова деликатна и противоречива тема за страните членки на ЕС, предлагам на вниманието ви вместо увод два показателни цитата от статията на Йенс Хаке от Хумболдтовия университет в Берлин на тема: „Да бъдеш либерал или да не бъдеш. Кризата на съществуването на Републиката“, публикувана в политическото списание „Листове за немска и международна политика“, бр. 11 от 2018 г.:

„В световен мащаб либералната демокрация се намира в дълбока криза на съществуване, докато антилибералните сили са в сериозен подем. Демокрацията трябва отново и отново да бъде защитавана. 30 години след глобалните промени през 1989 г. и 100 години след създаването на Ваймарската република Западният свят като че ли се разгражда и се сбогува с напредничавите либерални идеи.“

„Идеи, заложени в прочутата книга на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“ (1992), която твърди, че в световен мащаб разпространението на либералните демокрации и свободния капиталистически пазар на Запад е знак за крайна точка на социокултурната еволюция на човечеството и вероятно окончателна форма на човешко управление.

Неговите надежди за либералния край на историята, след който не трябваше повече да има „идеологическа конкуренция на либералната демокрация“ и очакванията, че капиталистическата глобализация ще стимулира почти автоматично създаването на демократични отворени общества и държава на благоденствието се провалиха в момента, когато беше предложен широкия консенсус на социаллибералната политика.“

Разсъжденията в тази „Хамлетовска“ статия на Йенс Хаке „Да бъдеш либерал или да не бъдеш“ звучат крайно интересно и са типични за лавинообразно растящите радикални антилиберални настроения в ЕС през последните няколко години. А тези настроения не са от вчера или днес и имат дълга и противоречива история.

Още от своето създаване либерализмът винаги е бил под обстрел и от ляво, и от дясно. За левите той е прекалено десен – недостатъчно (социална) демокрация, твърде много капитализъм. За десните е прекалено ляв – твърде много (мултикултурна) демокрация, недостатъчен пaтернализъм от страна на държавата. Но днес ситуацията в Европа е много по-сложна и далеч надхвърля рамките на този традиционен критицизъм. Застрашени са дори и екзистенциалните основи на либерализма.

Може би един от най-убедителните примери в тази посока е статията „Орбан обяви борба срещу „интернационалисткия либерализъм“ в следващите 15 години“, публикувана през 2019 г. в „Дневник.бг“.

От нея става ясно, че мисията на Унгария в следващите 15 години, а „и за следващото поколение“, ще е противопоставяне на „интернационалисткия либерализъм“. В статията са представени акцентите от речта на унгарския премиер Виктор Орбан в румънския град Байле Тушнад, където всяко лято той очертава визията си за бъдещето. Градът е мястото, където преди години той за пръв път нарече Унгария „нелиберална демокрация“ и където през 2018 г. обяви „началото на „нова ера“ в страната .“ Речите му там по време на културен фестивал на етническите унгарци се считат за „програмни“ и се наблюдават с интерес от медии и анализатори.

За пореден, но не последен път, премиерът Орбан изразява предпочитанието си за „нелиберален“ подход, при който „личната свобода не може да надхвърля интересите на общността, на обществото“ и на християндемокрацията. Орбан определя битката с либералната демокрация като приоритет за предстоящите години.

Очевидно в тази битка на „живот и смърт“ Виктор Орбан не само е готов да мине допустимите граници на нормалния европейски политико-културен дебат, но и го прави с всички възможни политически средства.

Неслучайно в разгара на пандемията, на 25 май 2020 г. , Феликс Шлагвайн публикува в „Дойче Веле“ потресаващия анализ „Как Сорос стана враг номер едно“. Предлагам ви един цитат от тази статия, който не се нуждае от специален коментар:

„Малко са държавите, в които конспиративните теории са държавна политика. Унгария е една от тях. Преди около пет години премиерът Виктор Орбан обяви Джордж Сорос за враг номер едно на държавата. 89-годишният милиардер и филантроп бе набеден за кукловод на мащабна конспирация. Целта ѝ била да свали Орбан от власт, да разруши европейските национални държави и да замести населението им с мигранти. Към „агентите“ на Сорос спадали както неправителствени организации, журналисти и учени, така и Европейският съюз, и ООН.“

Изключително интересен дискусионен принос към темата представлява и коментарът на Евгений Дайнов за Дойче Веле „Да помислим над тези думи на Путин“, публикуван на 2 юли 2019 г.:

„От години фундаменталистките елементи из Източна Европа, наричащи себе си „консерватори“, громят либерализма и пропагандират модел на общество, който го отрича. Повечето от тях съобщават между редовете и покрай другото, че не са поклонници на Путиновия модел на властване. Преди дни обаче самият Путин повтори техните мантри. „Либерализмът е отживелица“, отсече той като тях. И като тях обвини „либералните ценности“ за това, че „из Европа“ мигранти извършват престъпления.

Така руският президент се подреди до самозваните източноевропейски „консерватори“. Сега въпросът към тях гласи: те в един лагер с Путин ли са или не? Ако не са заедно: защо, след като идеологията им е като неговата? По темата обаче те мълчат. И ще продължават да мълчат – не по идеологически, а по чисто прагматични причини. Не са твърде многобройни поляците, чехите, унгарците и дори българите, които с лекота биха приели, че ако застанат срещу „либерализма“, то задължително ще трябва да се подредят до Путинова Русия.“

Както пише Александър Андреев на 28 април 2016 г. в коментара си за Дойче Веле „Драги антилиберали, това е за вас“:

„Антилибералните възгледи станаха напоследък много модерни – най-вече покрай масивната пропаганда на Кремъл. Но осъзнават ли хората, които проклинат либерализма, че така попадат в една доста неприятна компания?“

Как биха отговорили на този въпрос великият антилиберал Виктор Орбан или неговият извънреден и пълномощен посланик при Бойко Борисов, небезизвестният критик на либерализма, Георги Марков, автор на прочутата книга „Феноменът Виктор Орбан“?

За всички, които се интересуват от политика и повече, или по-малко споделят демократични ценности, отричащи масивната пропаганда на „Путинова Русия“, е напълно нормално да очакват категоричен отговор от вождовете на антилиберализма, че те никога не могат да бъдат от една и съща страна на барикадата заедно с Путин. Но така или иначе, се оказва, че днес „МЪЛЧАНИЕТО Е ЗЛАТО“. Особено, когато става дума не за политически ценности, а преди всичко за ВЛАСТ! Еднолична власт, разбира се, категорично антилиберална, каквато е властта на Орбан в парламентарна Унгария и на Борисов в България, обслужван както подобава от протежето на Орбан Георги Марков.

Тук на това място, статията спокойно може да приключи, но все пак ще ви предложа вместо заключение няколко цитата от статията ми „Предвестникът на новото дясно. Унгария на Орбан“, публикувана във в. „Култура“, на 11 май 2012 г. Те са посветени на първия (либерален) политически живот на Виктор Орбан, за който малцина още си спомнят.

Какво ли не се изписа за Виктор Орбан, но случайно или не, като че ли всички анализатори пропускат да отбележат либералното политическо минало на Виктор Орбан или го споменават само мимоходом. А „либералният период” в политическата биография на партията Фидес и лично на Орбан далеч няма епизодичен характер, а трае цяло десетилетие – от началото до края на 90-те години на XX век, едва ли не – най-успешното време за либералната демокрация след падането на Берлинската стена.

Тогава и Фидес, и Радикалдемократическата партия (РДП), която аз представлявах, споделяхме много общи възгледи за бъдещето на страните си, започвайки от евроатлантическата ни интеграция и завършвайки с необходимостта от радикална и безкомпромисна декомунизация. Нещо повече, и двете партии изключвахме и най-малката възможност за някаква колаборация с бившите комунисти.

Тази „унгарска рапсодия“ достига върха си при първото правителство на Виктор Орбан (1998-2002), което подготвя страната окончателно за членството в НАТО и ЕС. Тогава не само в Унгария, но и в други страни, дори и в България при управлението на Царя, се създаде лъжливото очакване, че един път влезеш ли в ЕС, автоматично започваш да живееш по-добре.“

А на практика какво се получи – две слаби, некомпетентни и корумпирани социаллиберални правителства, които управляваха Унгария между 2002 и 2010 г., доведоха икономиката до фалит. Страната изпадна в толкова дълбока икономическа криза, че на изборите през 2010 г. Фидес спечели две трети от местата в парламента. Уникален изборен успех за целия ЕС.

Но дълбоко в себе си Орбан не е демократ. Нито вчера като либерал, нито днес като консерватор. Нито спрямо медиите и политическите си опоненти, нито по начина, по който неглижира институциите и поляризира гражданското общество. Той не търси коалиционни мнозинства, за да разшири социалната база на управлението си и да омекоти първоначалния удар от радикалните реформи. За Орбан, както между другото и за Бойко Борисов, смазващото еднопартийно мнозинство е смисълът на политическата борба.