На 18 януари – „Атанасовден“, винаги по повод и без повод се сещаме за големия писател, критик, изследовател и родолюбец, „американецът от Сливен“ Атанас Славов (1930 – 2010), на когото през юли т.г. ще отбележим 90 години от рождението.

Неслучайно в НБУ Атанасовден е известен като „Атанас Славов ден“. Около този ден там се провеждат традиционните Атанас-Славови четения, организирани от департамент „Нова българистика“, които на 17 януари т.г. се провеждат за десети пореден път на тема „Провокациите на Атанас Славов – вчера и днес“.

Днес предлагам на вниманието ви публикацията от блога си от 19 януари  2016, която включва текста на лекцията ми, с която участвах в тогавашните Атанас-Славови четения. Предлагам този материал отново, защото както сами ще се убедите, разсъжденията на големия Атанас Славов стават с всяка изминала година все по-актуални.

Дали вървиш или стоиш – все то! Ти си си на катъра.

Posted on януари 19, 2016

Текстът бе представен на конференцията с международно участие „Атанас-Славови четения“, състояла се на 18 януари 2016 г. в НБУ и организирана от департамент „Нова Българистика“. Програмата на конференцията може да намерите тук: Шести Атанас Славови четения

Когато Мишо Неделчев ме покани да участвам в днешното събитие, реших да споделя пристрастията си към няколко сравнително по-малко дискутирани „творчески изблици“ на Атанас Славов, създадени в Сливен между 2000 и 2010 г. Своеобразни „сливенски“ хрумвания на автора, с които се чувствам свързан, както емоционално и приятелски, така и политико-културно.

С Атанас Славов се запознах в редакцията на „Век 21“ в забързаното и еуфорично време непосредствено след осемдесет и девета. Сприятелихме се обаче, години по-късно в либералния кръг около дружество „Гражданин“ и списание „Демократически преглед“, но най-вече в любимия ни Сливен, където всички издънки на стари родове се чувстваме роднини. Сближиха ни естествено и незабравимите сливенски моабети, хубавите вина и вкусните манджи, но не само те, а и много по-сериозни неща, заради които си заслужава да си поговорим днес.

Атанас Славов и Аспарух Панов на конференция в Сливен

Да се беседва с личност като Атанас Славов, беше нещо много повече от обикновено удоволствие, това бе обогатяващо интелектуално занимание. Дори и най-обикновеният разговор с него носеше емоционален духовен заряд и наелектризирваше пространството. Атанас Славов не просто разговаряше, той те провокираше, иронизираше, нападаше и едновременно защитаваше, и всичко това бе наситено с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор.

Не беше лесно да разбереш веднага Атанас Славов и да възприемеш нестандартния му начин на мислене. Имаше хора, които го отбягваха, или защото широтата на възгледите му ги смазваше, или защото се страхуваха от директните му, понякога агресивни оценки на лепкавата посредственост, която ни заобикаля до ден днешен. Но имаше много повече хора, които му се възхищаваха, именно защото беше толкова различен. Аз съм щастлив, че бях един от неговите почитатели.

Преди 16 години, през пролетта на 1999 г., проведохме с Атанас Славов един изключително интересен разговор – интервю на терасата на 11 етаж в сливенския му офис. Говорихме си без предварителен сценарий по различни актуални теми, като прекрасната гледка допринесе много за техния избор. Разговорът под заглавие „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор“ бе издаден в отделна книжка от дружество „Гражданин“ през 2000 г. Издание, което ние със съпругата ми подарихме на Атанас Славов по случай неговата седемдесетгодишнина. По този повод избрани части от разговора бяха публикувани и в седмичника „Култура“ под заглавие „Атанас Славов – яростният“. По-късно разговорът бе включен и в поредицата от 4 тома избрани произведения на Атанас Славов, издадени през 2003 г., както и в моята книга „Между емоциите и реалностите на прехода“, издадена през 2007 г. През 2015 г. част от разговора бе публикуван и в електронното списание на Златко Енев „Либерален преглед“.

Да си призная, много се гордея с този разговор. Условно той е разделен на 5 тематични части, „Един американец от Сливен“, „Без тези хора българска култура няма“, „Как ще отидеш в Европа без европейци“, „За културата не е нужно нищо друго освен отворено общество и свободен пазар“ и „Движещата сила в творчеството ми е любовта в космически смисъл“. Заглавията говорят сами за себе си. Поради краткото време, с което разполагам, ще цитирам само 4 кратки пасажа от разговора, които днес, 15 години по-късно звучат по-актуално от всякога:

„…Когато живеех в Сливен преди години, това беше един малък космос. Едно място на тотална толерантност. Точно това те привлича и в Ню Йорк. За съжаление днес тази атмосфера умира бързо, защото сме в период на деградация на българската национална действителност. Нацията отново се свива, става на едно грахово зърно. Надигат се вълни на нетолерантност, каквито никога не е имало преди, заплашване с гилотини и издигане на някакви съмнителни добродетели, които се формулират от най-различни периферни личности…“

„…Тази хармония, за която ти говоря непрекъснато, това беше моят град, в който се пееше на всички езици. Ето там горе, откъм Ново село е била арабската махала, по-надолу идваше арменската махала, след туй – еврейската махала, в началото на ул. „Раковски“, със синагогата, с еврейското духовно училище. Първата голяма християнска църква, която се строи в Сливен през възраждането, всъщност е арменската. Този, който я строи, е инспектор в Истанбул по текстилните въпроси и той помага на Добри Желязков, когато създава фабриката си. По-нататък идват горната и долната цигански махали с всичките си музикални и други таланти. Долу, точно под нас е Татармезар, богатата турска махала, също с духовно училище. А от Балкана, ето там отгоре, идваха каракачаните с катърите, носеха сирене, кашкавали и какви ли не други чудесии. За да вървят нещата в един такъв град, трябва една страхотна хармонизация. Въпреки всички днешни проблеми, хармонията, за която говорим, продължава да си е в мен, тя е нещо за мен индивидуално…“

„…Мразят ме, разбира се. Защото казват – тоя ли, та той е американец, дава си къщата под наем (става дума за моята собственост), вместо да построи една църква. За какво да я строя тази църква, за да влязат бившите комунисти в нея и да се кръстят с по четиринайсет кръстеници на минута. Непрекъснато има едно напрежение, както при Илф и Петров, където имаше един, който изпращаше телеграми с идиотско съдържание, например „Графинята тича с изменено лице към вира“. Та българският народ е точно в това положение – тича с изменено лице към вира. Всички крякат с изпъкнали очи и не знаят къде отиват…“

„…Затова и цялата тази тема можем да я приключим по следния начин – политическите ни лидери твърдят, че отиваме към Европа, а ние никъде не отиваме, въртим се около опашките си и се чудим само къде да чопнем нещо, да откраднем. Защото тези, които ни ръководят, не са тези, които са излезли от торфа на българската гражданска и политическа култура. Как ще отидеш в Европа без европейци. А точно европейците бяха изместени. Къде ще отидеш в Европа само с лигави усмивки и крадене на пари?…“

През април 2003 г. Атанас Славов изнася една изключителна лекция в Областната Управа на Сливен на тема „Основни дилеми на развитието на Сливен“, която предизвиква огромен обществен интерес, като се помни и цитира и до днес. Лекцията бе издадена в отделна брошура-отпечатък, която съдържа и различни приложения. Оригиналните разсъждения, анализи и предложения в тази лекция са блестяща демонстрация на модерните разкрепостени възгледи и реформаторски дух на Атанас Славов. Ще си позволя да цитирам два кратки пасажа от тази наистина впечатляваща негова изява:

„… Трябва да забравим палячковската мъдрост на някогашните ни ремсисти, че Сливен е работнически град. Сливен е фабрикантски град. Ако нямаше фабриканти, нямаше да има работници. Погледнете историята на работническото движение в Сливен. Всички стачки стават през септември. Това е по простата причина, че всеки работник имаше лозе, което по това време искаше да си при него, а не на фабриката. Тук не е живял пролетарият. Нямало е безимотна паплач, както класическият марксизъм определя понятието пролетарият…“

„…Занаятчия в Сливен през 30-те години значеше, че като вземеш майсторско свидетелство – за две години имаш собствен дюкян, за четири години – къща, за пет години – и четири декара лозе отгоре на това. Всичко това за пет години! Сега младите сливенци за пет години не могат да си отлепят гъзовете от столовете на ларгото, като изпонасядат да се кикерчат…“

„…Хотелите на Сините Камъни трябва да се приватизират час по-скоро, докато има още интерес към тях, за да станат това, което справедливо се вижда като тяхно бъдеще още в пътеводителя от 1926 г., за който споменах: голям международен курорт… Трябва да се приватизира летището. Днес сливенци – с двата си винарски гиганта възстановени – отново с надежда садят лозя. Садят огромни площи с праскови, които няма да има къде да се продават, ако не се подаряват на безценица. Когато Сливен се сдобие със стопанско летище може да се бере в пет часа сутринта и в седем часа краставиците, прасковите, десертните грозда, които трябва също да се възстановят, ще са на пазара на град Виена…“

През 2006 г. космополитният дух на Атанас Славов се събуди отново и той се качи на ТИР-а на сливенския си приятел, шофьора Николайчо и пътува с него до Германия и обратно. Като се върна, той подготви и подари на Николайчо един наистина уникален сборник „Стари градски песни (има и селски, и малко бригадирски), с негови коментари, издаден от сливенската издателска къща „Жажда“. Невероятно издание, което имаше огромен успех и отдавна е библиографска рядкост. Ето какво пише Атанас Славов в увода към книжката „Нещо като обяснение“:

„…В книжката на Николайчо включих 15 песни. Най-различни. Хаос, ако погледнеш без да знаеш за какво става дума. Само че не е хаос. Само че не са каквито и да е песни, а са част от мен, защото това са песните, които най-много съм пял през 70-и-незнам-колко-годишния си живот. Не са „хубави“ за мен, че затова да съм ги пял. Те са си чисто и просто „мен“, „аз“, такъв какъвто съм си…

„…Така че като кажеш „какви са тези глупости“, нищо не казваш. Казваш, че доцент Еди Койси не би ги включил в Антологията на градската песен, която Академията на науките му е платила да събере, и после в предговора да анализира, защо тези точно избрани от него песни отразяват великия български дух тряснал по главите на турците Априлското въстание, от което те още не могат да се освестят. И така да стане професор.“

Може би на мнозина заглавието на този текст „Дали вървиш или стоиш – все то! Ти си си на катъра“ е прозвучало твърде странно. Тази забележителна и любима фраза на Атанас Славов е от последната малка книга, която той написа в края на живота си, озаглавена „СЛЪНЦЕТО. Ах, вижте слънцето със костюма на квадрати“. Тя включва 60 малки литературни и философско-политически разсъждения, ескизи, миниатюри или импресии, могат да се нарекат по различен начин. С тази фраза Атанас Славов изразява цялата философия на своя бурен и космополитен живот и непрекъснатата си връзка със семейството си и с родния си Сливен:

„Четири годишен съм, натоварват денковете на катърите, дръннат ме между тях и хайде! … лангур, лангур! – към палатките на Даула… И пак, и пак! И тук, и там! Око да види, ръка да пипне! Бебешки, непроникновен дух! … Дощя ми се да мина пак, макар и на ум, по пътеките, дето ме е влачил този мой бебешки катър. И да се запитам дали е имало смисъл. И дали не ми стига вече!“

Когато с Атанас Славов обсъждахме актуалните ни проблеми, с които се сблъскваме ежедневно, полу на шега, полу на истина, използвахме често тази фраза, защото тя изразяваше по неповторим начин и цялата философия на времето, в което живеем. Нещо повече, с всяка измината година тя като че ли ставаше все по-актуална. Затова и аз си позволявам често да я цитирам в различни мои материали. Днес, в началото на 2016 г., отново се надяваме най-сетне да стартират очакваните с години реформи, но тези надежди изглеждат поне до сега, меко казано сюрреалистични. Много по-тъжното обаче е, че това няма значение. Дали вървим или стоим на едно място – все то! Важното е, че всички са си на катърите, и министри, и депутати, и главни прокурори, и още по-главни медийни магнати…

И затова е толкова важно да се чете и препрочита Атанас Славов, който с всяка измината година звучи все по-актуално. Ще завърша с любимата си „миниатюра“ от книжката на Атанас Славов, наситена с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор и озаглавена „Доде и старост, ах! Доде и старост!“:

„Ах, каква наслада и какъв чист въздух е старостта!

Отиваш по чорапи в НДК-то на концерта по случай последната сватба на оня Битълс – Лорда, че е по-рехаво за пръстите, и те закарват в психиатрията да те изпитат дали си луд, че си по чорапи, ама ти им казваш, че не е, защото си луд, а защото е по-рехаво за пръстите, и ха сега! Какво да кажат, де, щото е вярно! И мълчат и се чудят, и ти дискретно и тихичко пръцваш под масата и се изкашляш уж да не се чуе, и те кво да правят сега? Държиш се дискретно, кво да правят!! Покашляш се учтиво и почтително.

Ах, каква божествена наслада е старостта! Стига да не я криеш, а любезно и учтиво, и с искрена обич да ги успокоиш, че кво като си малко бам-башка! …Сетихте ли се? Точно така го дава Джавахарлар Неру! Опс! Махатма Ганди, де!“