По случай 30 години от историческата дата ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 г., предлагам на вниманието ви като повод за размисъл, една статия за началото на прехода. Тя е част от книгата ми „Между емоциите и реалностите на прехода. Развитието на политическата култура в България след 1989 г.“, издадена през 2007 г. от издателство „Изток-Запад“

Грешките на СДС между 1991 и 1994 г.

Позволих си да разгледам политическите събития от началото на 1991 до края на 1994 г. в телеграфен документален стил, защото този отрязък от прехода е един от най-анализираните и дискутираните след 1989 г. Но все пак се чувствам задължен да споделя някои свои болезнени заключения за периода, в който бях народен представител от 36-то Народно събрание, член на НКС на СДС, а по-късно и негов зам. председател по въпросите на външната политика. Освен това, активната ми международна дейност в парламентарната конисия по външна политика, ПАСЕ и Либералния интернационал ми даде възможност за интензивни международни контакти и консултации на сериозно политическо ниво, които поддържам и до днес. Нашите приятели от утвърдените западни демокрации и европейските институции многократно ни предупреждаваха за възможните последици от противоречивите политически ходове на СДС, но не можаха да предотвратят нито промяната на съотношението на силите в парламента, довела до отстраняването на неговия председател Стефан Савов, нито оставката на правителството на малцинството на Филип Димитров. Разбира се, отговорността за съдбата на едно правителство е персонална и се носи от премиера, но за упражняването на властта като цяло, отговорност носят и ръководството на политическата сила, и особено нейните народни представители, които в една парламентарна република имат основните конституционни пълномощия за избирането и свалянето на едно правителство. Своята част от отговорността за отстраняването на СДС от властта в края на 1992 г. нося и аз, като член на ПГ и НКС на СДС.

За политико-културния анализ на прехода, който се опитвам да представя, от основно значение е начинът, по който функционираха основните ръководни органи на СДС – НКС и Парламентарната група. Именно тук, където се взимаха политическите решения, се натрупваше най-голямото психологическо напрежение и се допускаха най-големите грешки. Без да отричам конфликта на интереси между отделните партии и личности, както и сблъсъка на „леви“ и „десни“ политически и икономически възгледи и интереси, основните слабости се дължаха на липсата на коалиционна политическа култура, на неумението да се преговаря и на недемократичните механизми, по които се водеха дискусиите и се взимаха решенията.

След изборите през 1991г. в коалицията СДС имаше основно две сериозни и авторитетни политически партии – Радикалдемократическата (РДП) и Демократическата (ДП) със съответно 16 и 14 народни представители в ПГ на СДС. Това бяха традиционни български партии с известни и популярни лидери, идващи не от небитието на комунистическото безвремие, а от стари български родове с традиции в политиката, предприемачеството и културата. РДП и ДП имаха развити национални структури, активна международна дейност и работеха наистина професионално, като на всички заседания на НКС участваха с предварително подготвени компетентни партийни становища. Останалите 19 члена на коалицията (с изключение на Обединения демократичен център – ОДЦ – с 14 народни представители) бяха малки незначителни партийки и обществени групички с амбициозни лидери, които обикновено представляваха само себе си. В голямото си мнозинство те подкрепяха предложенията за решения на Филип Димитров, и при порочния механизъм на гласуване „една партия – един глас“ предопределяха изхода от всяка дискусия.

По принцип би могло да се каже, че между 1991 и 1994 г. коалицията СДС се състоеше от 4 почти равностойни субекта – СДС (Филип Димитров), ДП, РДП и ОДЦ. На практика обаче, СДС (Филип Димитров) разполагаше с всичките гласове на „едноличните търговци“, от които беше съставен, докато ДП, РДП и ОДЦ  имаха по един глас. Картината е естествено хиперболизирана, по различни проблеми имаше гласувания в различни съотношения, но по принцип Филип Димитров (без самият той да има право на глас) надделяваше при всички важни политически решения. Нещо повече, тези решения се формулираха предварително, извън НКС, в тесен съветнически кръг около председателя, което допълнително засилваше изолацията на ДП и РДП. (На унищожаването на възстановените след 1989 г. традиционни български партии е посветена отделна глава във втората част на книгата).

При тази конфигурация заседанията на НКС се изпразваха от съдържание, превръщаха се в говорилня за лични нападки, в която витаеше духът на нетърпимост към плуралистичната дискусия, типична за една истинска коалиция. Въпреки че въпросът за превръщането на СДС в единна политическа партия бе повдигнат официално едва няколко години по-късно, още от 1991 г., и особено след загубата на властта през 1992 г., СДС вече не функционираше като коалиция, а като напълно непознат на политологията политически хермафродит. За съжаление, и до ден днешен не е ясно къде са стенограмите от заседанията на НКС от този период, кой ги е скрил, купил или изгорил.

Недостатъчно ефективно работеше и парламентарната група на СДС, ръководена до есента на 1992 г. от председателя на РДП Александър Йорданов, а по-късно от председателя на ДП Стефан Савов. След като половината от депутатите бяха от РДП, ДП и ОДЦ, съвсем естествено бе ПГ да се развие като втори властови център на СДС. Тази политика бе опит, за съжаление не твърде сполучлив, да се компенсира демократичния дефицит при взимането на решенията в НКС. В крайна сметка управляващата политическа сила СДС работеше при липса на достатъчна вътрешна координация и нарастващо напрежение в управленския триъгълник парламентарна група – правителство – политическо ръководство. В парламентарната работа се допускаха елементарни грешки, недостатъчно компетентно и задълбочено се обсъждаха внасяните законопроекти, много малко време се отделяше на дискусии по стратегически проблеми на вътрешната и външната политика. Напълно безотговорно се подхождаше към стабилността на парламентарното мнозинство. Нито веднъж не се проведе съвместно заседание с ПГ на ДПС за изработване на обща позиция по внесени законопроекти или по въпроси от взаимен интерес. Смяташе се едва ли не, че ДПС е задължено да подкрепя СДС.

И все пак събитията можеха да се развият и по друг начин, ако се беше запазила целостта на Парламентарната група на СДС. За съжаление фракционерството съпътстваше нейната дейност от първия ден на конституирането на 36-то Народно събрание. Липсата от една страна на демократична парламентарна култура и политически опит, не позволяваше на част от народните представители да оценят своята отговорност  за запазване на крехкото парламентарно мнозинство. От друга страна различните икономически лобита, доминирани от „Подкрепа“, от АСП и не на последно място от бившата Държавна сигурност, изиграха решаваща роля за падането на правителството на СДС и за подмяната на вота на избирателите само една година след парламентарните избори.

И днес, 13 години по-късно, наблюдавайки „клонирането“, което се разигра и в 39-то Народно събрание (2001 – 2004), продължавам дълбоко да се възмущавам от депутатите, които напускат парламентарните си групи, но не и парламента, цинично спекулирайки с клишето „Ние сме представители на целия народ“. Няма такова нещо, госпожи и господа народни представители, особено при пропорционалната избирателна система. Вие може да се мислите за много велики, но вие сте само „номер X в листата на партията номер Y от многомандатен избирателен район номер Z“. Крайно време е да се разбере как функционират професионалните демократични политически партии и как се взимат политическите решения в условията на парламентарна демокрация. Партийната лоялност и дисциплина са една много важна част от демократичната политическа култура. Никой не ви оспорва правото на собствено мнение и политическа позиция, тях вие можете да защитавате на заседанията на парламентарната група или партийното ръководство, но когато се вземе политическото решение, сте длъжни да го спазвате и да гласувате за него. Ако политиката на вашата партия противоречи на вашата ценностна система (или собствени интереси), имайте достойнство и напуснете парламента. Не създавайте нови измислени парламентарни групи и партии, които никой никога не е избирал! Освен юридическите норми, които ви позволяват да останете депутати, съществуват и неписаните етични норми на политическо поведение.

Вътрешното напрежение в СДС достига своя връх през лятото на 1994 г., когато НКС „замразява“ членството на Демократическата партия в СДС, а по-късно и я изключва от коалицията. По същото време напусналите СДС депутати създават новата парламентарна група „Нов избор“. В това горещо политическо лято СДС се тресеше по шевовете и се занимаваше с всичко друго освен с политика. Само за няколко месеца, между лидерите на СДС се натрупаха толкова интриги и омраза, които лично за мен бяха и си остават най-голямото ми емоционално разочарование от прехода. През юли 1994 г. си позволих да публикувам във вестник „Демокрация“ едно изстрадано обръщение към моите колеги от ръководството на СДС с емоционалното заглавие „Опомнете се, приятели!“ [1]. Ще си позволя да го цитирам, защото въпреки типичната за първите години на прехода патетика, то не е загубило актуалност и днес, когато подобни процеси в СДС отново подпомогнаха връщането на БСП във властта:

„Политиката е изкуството на компромиса. Тази толкова стара, но и толкова пренебрегвана сентенция е движещата сила на човешкия напредък, на борбата на доброто със злото, на демокрацията с диктатурата. Без взаимни компромиси не може да бъде постигнато нито едно политическо споразумение. Без взаимни компромиси не може да съществува нито една политическа коалиция, дори и тя да се нарича СДС. Безкомпромисни в политиката са само екстремистите, фанатиците и диктаторите. Стогодишната история на БКП е великолепен пример докъде води политическата безкомпромисност.

Напомням всичко това не за да повтарям азбучни истини, а за да споделя дълбоката си тревога и огорчение от задълбочаващите се междуличностни и междупартийни противоречия в коалицията СДС. Опомнете се, приятели! Нима не виждате тъгата и разочарованието на нашите симпатизанти, на младите хора в България от взаимното оплюване и недоверие! Нима не ви боли от звучната плесница, която ни залепиха избирателите във Велико Търново! (става дума за частичните избори за кмет през 1994 г., б.а.) Нима не чувствате огромната отговорност за бъдещето на тази прекрасна страна, която не заслужава жестоката участ да бъде управлявана повече от БСП! Нима не разбирате, че крайностите в СДС и от едната, и от другата страна трябва да бъдат изрязани и да се намери компромисът в името на общата цел! Проблемите не могат да се решават нито с декларации и подписки на „мравки“ и „мравояди“, а с една откровена и добронамерена дискусия между политически съюзници и приятели. В бързо променящата се политическа ситуация решенията на една национална конференция не трябва да се превръщат в догма за месеци наред. Догматичното мислене е приоритет на БСП, а не на СДС.

Ако продължаваме да се оплюваме днес, как ще управляваме утре заедно? Къде остана ведрото, оптимистично и усмихнато лице на СДС, символ на свободата и разкрепостения човешки дух? Опомнете се, приятели! СДС има нужда от консолидация и от една качествено нова политика за спечелване на следващите парламентарни избори, когато и да са те. Нека сложим край на безумството „всеки срещу всеки“. Нека възтържествува политиката „всички срещу БСП, всички за България“.

Опомнете се, приятели!“

Както можеше да се очаква, останах неразбран и бях принуден да подам оставка като зам. председател на СДС. Този (наивен) жест ми коства по-нататъшната политическа кариера, но запази личното ми достойнство и ми дава моралното право днес да напиша всичко това.

Към фаталните грешки на СДС от този ключов период на прехода трябва да се причислят и включването на АСП в коалицията, и поддаването на рекета на синдиката „Подкрепа“ при подреждането на кандидатдепутатските листи и по време на самия управленски мандат. (Няма дясно ориентирана партия или коалиция в света, която да се е заиграла със синдикатите и да е спечелила някакви дивиденти.) В това тягостно изброяване не трябва да се пропуска и неспособността на ръководството на СДС да съхрани целостта на коалицията преди парламентарните избори през октомври 1991. От СДС е откъснато живо месо, отделят се СДС-център и СДС-либерали, а непосредствено преди изборите коалицията е напусната и от БЗНС „Никола Петков“. Напусналите СДС партии и коалиции не пожелават да се обединят по между си, явяват се самостоятелно на изборите и не успяват да преодолеят 4% бариера за влизане в праламента. Изборните им резултати говорят сами за себе си: СДС-център – 3,20%, СДС-либерали – 2,81%, БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%. Ако към тях се добавят и гласовете за федерация „Царство България“ – 1,82% и за други малки десни партии, може да се говори за загубени 17% от гласовете на избирателите, подадени за демократичните сили, което математически отговаря на 40 депутатски места.

По този начин наивно проиграната възможност за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС и свалянето на правителството на СДС от власт в края на 1992 г. се оказват ВТОРИЯ изключително важен момент на прехода, когато огромният демократичен политически ресурс е безнадеждно пропилян.

И все пак, когато говорим за „фатални“ грешки на СДС през периода от 1991 до 1994 г. и то за грешки от политико-културен характер, най-голямата си остава потресаващият в своята абсурдност конфликт между НКС на СДС и Президента д-р Желю Желев. Днес, от дистанцията на изминалото десетилетие, всичко к0ето се случи, изглежда толкова нелепо, срамно и безотговорно, че трудно могат да се намерят думи, с които да бъде описана политическата лудост на участвалите в тези позорни събития възрастни и интелигентни хора. Особено ми е трудно да обясня участието на радикалдемократите в атаките срещу д-р Желев и специално моята лична мотивация да заема подобна позиция. Колкото и наивно да изглежда това днес, но тогава наистина се самозалъгвах, че по този начин ще успеем да запазим единството на СДС и да предотвратим връщането на БСП на власт. За съжаление, по-нататъшният ход на събитията недвусмислено показа, че кризата на СДС е много по-дълбока, отколкото тогава си я представяхме.  Разривът с Президента  д-р Желев бе резултат от всичките непреодолими противоречия и конфликти в НКС на СДС и парламентарната му група. Нещо повече, истерията обхванала НКС на СДС след загубата на властта в края на 1992 г. бе признак на безпомощност и липса на елементарна демократична коалиционна култура.

Като в някаква перверзна цикличност, истерията и неадекватността в политическото поведение на ръководството на СДС се повтарят десет години по-късно, след загубата на властта и през 2001 г. СДС потъва отново в поредната си екзистенциална криза, от която не може да излезе вече 5 години. Като в истински театър на абсурда, се повтарят дори и параноичните отворени писма на Едвин Сугарев (през 1993г. срещу д-р Желю Желев, а през 2005 – срещу Иван Костов). Каква гротеска!

Няма по-обективна оценка за политическата дейност от присъдата на времето. В крайна сметка всичко си идва на мястото. Колкото повече години минават от възстановяването на демокрацията, толкова по-ясно изпъква ролята на д-р Желю Желев  като политик и държавник, като един от основните положителни герои на българския преход. Съвместната ни работа през последните десет години ми даде (и продължава да ми дава) великолепната възможност да оценя дълбочината на либералните му политически му възгледи и на стратегическата му визия за европейското и евроатлантическо бъдеще на България. За мен е огромна чест, че д-р Желев се съгласи да напише предговора към скромното ми изследване.

[1] Аспарух Панов, „Опомнете се, приятели!“, в-к „Демокрация“, бр. 154, 11 юли, 1994г., стр.3