Нажежената до „червено“ политическа ситуация около и след местните избори, предколедният „Цацаровско-Гешевски“ воаяж до Европейския парламент, както и баталните сцени, и скандали в народното събрание при приемането на държавния бюджет едва ли изненадаха някого.

Проблемите в т.нар. „евроатлантическа“ България, прочута с десетгодишната си неувяхваща „Герберска“ демокрация не са от вчера или днес. По този повод предлагам на вниманието ви „Една малка статия за големите проблеми“, публикувана в блога ми преди девет месеца, която с всеки изминат ден става все по-актуална…

Една малка статия за големите проблеми
Posted on април 15, 2019

От „историческата“ 2009 г., когато започна новата политическа ера на Бойко Борисов, до днес преживяхме вече десет предизборни кампании. Две за президентски избори (2011 г. и 2016 г.), две за избори за европарламент (2009 г. и 2014 г.), две за общински избори (2011 г. и 2015 г.) и цели четири за станалия вече „за кодош“ български парламент, три от които ПРЕДСРОЧНИ (2009, 2013, 2014 и 2017 г.).

Опитаме ли се да потърсим общия политико-икономически знаменател в тези десет кампании, неминуемо ще го открием в „блудкавата“ носталгия към времето на комунизма, съчетана с пошлата реанимация на т.нар. „социалистически духовни ценности“. А през тази година ще бъде още по-интересно, тъй като ни очакват две нови предизборни кампании – за европейски и местни избори и отново не ни е ясно нито откъде идваме и накъде отиваме, нито дали комунизмът си отива или се завръща.

Никога не бях очаквал, че точно сега, след като толкова възторжено и „накокошинено“ „възпяхме“ първото си шестмесечно ротационно председателство на Съвета на ЕС, ще продължим да вадим на европейски „предизборен“ показ станалото вече пословично незачитане на разделението на властите, на върховенството на закона и на правилата на институционалната демокрация.

Но ако се замислим, в това няма нищо случайно. И не може да има, след като за първи път след 1989 г., имаме толкова политически импотентен парламент като 44-то НС, напълно неспособен да свърши нещо полезно за обществото. Парламент, в който класическата координатна система „ляво-център-дясно“ е заменена с популистко и клиентелистко „дърдорене“, където вече няма идеология и където „лявото“ и „дясното“ често се „надцакват“ с едни и същи политически и икономически козове.

Оказва се, че с всеки изминат ден, политическият живот в държавата на „двамата генерали“ става все по-интересен и започва да наподобява на телевизионния сериал „От местопрестъплението“ на „Фокскрайм“ или нещо подобно… То не са парламентарни циркове с истерични дебати и безсмислени „вотове на недоверие“ срещу правителството на единия генерал и още по-безсмислени консултативни съвети по национална сигурност при другия генерал, с напускане на парламента и нарастваща лавина от корупционни афери и манипулативни съдебни процеси в какви ли не житейски поприща на партийно, държавно и общинско ниво.

Да не забравяме и тревожните тенденции със собствеността и политиката на медиите. Медийната среда не само продължава да опростява и да се профанизира пред очите ни, но като че ли отново преживяваме политико-икономическа симбиоза между власт и медии, както беше при комунизма. След всичко това, какво ли остава за нас, тези „с гайдите“? Изборната кампания за евроизборите още не е започнала, но както при всички досегашни избори след 2009 г., ние вече живеем с усещането, че от нас, избирателите, наивни „еретици“ нищо не зависи.

Отново делението на „ние и те“ се превръща в реалност. Това „те“, е партийната конфигурация ГЕРБ, БСП и ДПС с някои „национал-популистки“, „рудиментарно седесарски“ и „корпоративни“ подправки за вкус и цвят, която печели всички избори след 2009 г., въпреки и независимо от волята на „ние“, наивниците на „средна и преклонна“ възраст, занимаващи се с политическа фантастика и мечтаещи за реални промени в посивелия български пейзаж. И все пак, не мога да не споделя електоралните си симпатии към „Демократична България“ и поредното си („за кой ли път, за кой ли път“) разочарование от СДС и специално от Сашо Йорданов, с когото ще „строим живота нов“… Строили сме го с него вече няколко пъти по подобен начин…

Много често ме питат, защо си толкова критичен? Не виждаш ли реформаторската политика на управляващата коалиция на ГЕРБ? Виждам я, разбира се, но виждам и , реставрацията в някои от страните на Източна и Централна Европа, която протича в рамките на съществуващата видимост за реформи. Никой не отрича реформите, но реформаторската политика „тайно и полека“ се заменя с връщането на стари комунистически практики. Кое е това, което всъщност се връща?…

Връща се една не съвсем патриархална корпоративност, която заменя реалната конкуренция на идеи и интереси с договарянето в рамките на самата управляваща партия или коалиция. Виждам как публичното пространство се заменя с партийното пространство. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални…Без съмнение, политическите партии си имат пълното право да защитават своите формални позиции така, както намерят за добре. Но това е само едната страна на въпроса.

Обсебени от сюрреалистичните си политически амбиции и различните си нерегламентирани и клиентелистки интереси и зависимости, партийните елити не си дават сметка, че задълбочаващите се системни дефицити в партийно-политическата и институционална култура на държавното управление могат да обезсмислят цялата същност на парламентарната демокрация. На пръв прочит всички знаем, че докато сме членове на ЕС и НАТО, комунизмът не може да се върне, но от друга страна изглежда, че неговите „ценности“ са все още вътре в нас.

Ценности като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и омраза към цигани, турци, а вече и към всякакви бежанци, мигранти и всички по-различни люде от „истинските българи“. А кои са те, „истинските“, ще попита някой. Как кои, та те са пред очите на всички ни.

Вижте листите за евроизборите на БСП, на ГЕРБ, на ДПС, на разединените партийки на жалките и смехотворни „Обединени патриоти“ и какви ли още не национал-популисти. По „имената“ и по „делата“ им ще ги познаем и ще ги изберем. Отново и отново! И днес, и утре, и в другиден, и т.н. до второто ни европредседателство след 13-14 години, което ще се състои по времето на „Бойко Борисов 10 или 15“.