Защо частната собственост е „битието“ на свободата!

На 23 август Софийски градски съд (СГС) решава (на първа инстанция), че дворецът „Врана“ е собственост на държавата. Това е поредното съдебно решение, което постановява, че т.нар. царски имоти са държавна, а не частна собственост. Всички тези съдебни актове срещу правото на собственост на Царското семейство, на които ставаме свидетели през последните десетина години, са не само юридически абсурдни. Те са доказателство както за плачевното състояние на съдебната система, така и за лавинообразно нарастващите дефицити в политическата, историческата и гражданската култура в държавата като цяло.

Неслучайно на панихидата в Рилския манастир по случай 75-годишнината от кончината на Цар Борис III, бившият премиер Симеон Сакскобургготски заявява в коментар пред медиите, че собствеността му над т.нар. царски имоти е потвърдена на времето дори от правителството на ОФ през 1946 г. и (пре)потвърдена в демократична България през 1998 г. И добавя дословно: „За да започнат след това всички тези много неприятни и унизителни за мен преследвания. За да видя сега, в края на живота ми, така да ме изтезават и мъчат с някакви измислени и фалшиви претенции е тежко“

Според него в цялата сага има политически оттенък. „Мисля, че това е откровено, защото ако се погледнат фактите в една цивилизована, демократична и европейска страна, частната собственост е неприкосновена“, пояснява Царят премиер и завършва с една повече от жестока истина: „Има един момент, в който си мислех колко би било грозно да ме принудят и то в една демократична България към второ изгнание [i]. Едва ли може да има по-точна оценка на времето, в което живеем.

Корица на двуезичното издание

Всичко това ме връща през есента на 2012 г., когато имах високата чест да проведа една серия от разговори със Симеон Сакскобургготски, които през 2013 г. бяха подготвени като идеен проект на Института за либерални изследвания (ЛИПА) и публикувани в двуезичното издание (на български и английски език) на издателство „Изток-Запад“ със заглавие „Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски“.

Съществуваха много причини, поради които бе толкова важно да бъдат чути и запазени за историята мненията и позициите на последния български цар и бивш премиер по някои наистина фундаментални въпроси на българския преход и адаптацията ни към европейските структури и правила. Те бяха свързани със засилването на антидемократичните и национал-популистки тенденции в политическия и икономическия ни живот след 2009 г.

Замазваха се и се манипулираха постфактум основните политически и икономически постижения, които доведоха до успешната ни евроатлантическа интеграция. Оплюваха се водещи личности на прехода, обезсмисляше се ролята на институциите и позитивната приемственост в тяхната дейност, нарушаваха се принципите на разделение на властите, ограничаваха се гражданските права и медийните свободи, а клиентелизмът се превръщаше в основна ценност на управляващата върхушка.

Имаше огромно значение да чуем аналитичните оценки на Симеон Сакскобургготски точно в годините, когато от политическия речник изчезнаха основни понятия като толерантност, диалогичност, консенсус, дискусионна и коалиционна култура, а нивото на политическия дебат спадаше катастрофално. И не на последно място, наистина бе крайно време Симеон Сакскобургготски да отговори публично и както подобава на всички обидни квалификации, инсинуации и безпочвени обвинения през годините.

Особено, когато ставаше дума за грубото посегателство върху частната собственост на неговото семейство, което поставяше под съмнение политическата справедливост на реституцията като цяло и представляваше косвена заплаха за реституираните имоти на милиони български граждани. Като гледаме спектаклите, които се разиграват днес, виждаме, че тази тема придобива все по-абсурден и направо патологичен политически характер.

Затова си позволявам да предложа на вниманието ви пълния текст на част 5 от книгата, озаглавена неслучайно „Собствеността е „битието“ на свободата. Реституцията на царските имоти – политически перфектна, публична и прозрачна.“ За огромно съжаление, както сами ще се убедите, повдигнатите в тази част от разговора дълбоко болезнени юридически, законодателни, исторически, културно-политически и най-вече чисто човешки проблеми не само, че не се решават, но се задълбочават с всеки изминат ден


Част 5.

Собствеността е „битието“ на свободата. Реституцията на царските имоти – политически перфектна, публична и прозрачна.

Аспарух Панов:

Тук ще си позволя едно малко по-емоционално отклонение. Искам специално да Ви благодаря, че ме поканихте на представянето на реставрираната от фонда „Цар Борис Трети и Царица Йоанна“ резиденция Врана и на експозицията за живота на царската династия на третото българско царство. Впечатленията са наистина невероятни. Този проект е символ на приемствеността в българската държавност. В тази връзка ще си позволя един увод към темата за собствеността. Ако собствеността не Ви беше възстановена, този проект не можеше никога да бъде осъществен. Според мен, въпреки негативния патос на медиите и някои политически среди, напредъкът на страната ни е огромен. България се завърна в свободния свят и си извоюва членство и в НАТО, и в ЕС, за което и Вие имате огромен принос. Успехът ни се дължи на три фундаментални политически промени в нашия живот – възстановяването на свободите, правата и собствеността, които ни бяха отнети по време на комунизма. Тези три основни ценностни придобивки осмислят по съвсем друг начин живота ни, като собствеността има първостепенно значение. Тя е „битието“ на свободата и условието за нейната реализация. Без частна собственост свободата си остава мнима и фиктивна…

Симеон Сакскобургготски:

Да, исторически е така, просто връзката между свободата и собствеността е заложена в човешката натура. Аз пътувам доста и при срещите ми с хора на известно ниво от бившите соцстрани много често са ми казвали, че се възхищават на България затова, че у нас се върна собствеността на хората, на всички. И чужденците, които наблюдават ситуацията, също го подчертаваха многократно. Един от най-важните сигнали, 92ра, 93 та година , когато започна реституцията, беше, че наистина се затваря една страница от комунизма и се връщаме отново към нормалното право на собственост…

А.П. : Самата реституция бе подготвена политически и законодателно от, от доминираните от СДС правителствата и парламентарни мнозинства в 36-то и 38-то НС на Филип Димитров и на Иван Костов и разбира се с пълната подкрепа на президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Така е, това е истината. Аз лично много се гордея, че като депутат от СДС и като ръководител на делегацията ни в ПАСЕ винаги съм подкрепял максимално възможната реституция. Според мен, защото често ни критикуват за всичко, реституцията е един от най-положителните отличителни белези на българския модел за преодоляване на комунистическото наследство.

С.С. : Да, да, абсолютно

А.П. : Ще си позволя да систематизирам реституционното законодателство, за да остане като част от нашия разговор : има четири „реституционни“ закона от 1991-1992 г. за връщането на земята и градската собственост. Тогава върнахме и имотите на български граждани от турски произход, които бяха насилствено изселени от страната и след това им бе заграбена собствеността. След това има един закон от 1997 г. за възстановяване на собствеността върху горите и един от 1998 г., т. н. закон „Лучников“, който създаде компенсаторните инструменти. Важна част от това законодателство бе и приетото през 1998 г. решение номер 12 на Конституционния съд, с което бе обявен за противоконституционен законът за национализация на имотите на бившите царе от 1947 г. По този начин, с тази мрежа от закони и с това конституционно решение, бе осигурен равен достъп на всички до реституционните закони, вкл. и на Вашето семейство. За мен като либерал, темата за царските имоти е отдавна политически приключена.

С.С. : Да, това е политическата и юридическата страна. Но аз искам да отбележа това, което отдавна говоря, но разбира се, не му се дава необходимата гласност: сестра ми (Мария Луиза, б. А.П.) и аз въобще не настоявахме и не претендирахме да ни върнат имотите, докато не се създаде законовата основа. Иван Татарчев инициира сезирането на Конституционния съд през 98-ма. А толкова много хора още преди да се завърна – през 94-та, например, които са идвали в Мадрид ми говореха: „веднага трябва да настоявате, обезателно“ и аз казвах: „държавата има толкова други грижи, толкова неща, които да се върнат на хората, за които е жизнено необходимо да си възстановят собствеността. Няма сега точно аз да претендирам за каквото и да било“. Това разбира се изопачава и подминава като факт от тези, които непрекъснато ме атакуват. Никъде не го споменават, нито го оценяват, може би не го и разбират, защото те са били сигурно първите, които са се втурнали да реституират имотите си…

А.П. : Няма нито един комунист, който да не си върна имотите…Те бяха първите, които се наредиха на опашката още, когато се приемаха законите.

С.С. : Все пак, това доказва, че е човешко да имаш собственост. Не считам, че е редно, обаче, да се използва като средство за противопоставяне между хората, или за да се оклеветява или атакува някой, както е в нашия случай – толкова систематично, и трябва да кажа успешно, защото когато повториш една лъжа 100 – 200 пъти, вече се превръща в истина…

А.П. : Просто се удивлявам понякога от безкрайното Ви търпение, с което се въздържате да поставите на мястото им самозваните обвинители, но мисля, че все пак идва един момент, в който повече не може да се мълчи, и дали трябва да се мълчи?

С.С. : Ако сме с претенции, че сме страна, член на ЕС, как е възможно през 2012г. все още да изпитваме носталгия, а дори сме готови да предприемем и мерки за конфискация и национализация. Това е абсурд и показва точно това вътрешно противоречие – искаме да живеем в един свободен демократичен свят, но не можем да се отърсим от комунистическото си мислене. И защо се атакуват едни, а други не, по отношение на собствеността им? Едно са имущества, които са незаконно придобити и има толкова много примери за огромни средства, натрупани за няколко години, а дори и за година. Съвсем друго е наследственият имот. Собствеността на моето семейство в България е с повече от ясен произход, който може да се проследи във времето и то с един век назад. Да не говорим, че са едни от най-проверяваните и най-прозрачните – изрично се създаде Парламентарна комисия, Прокуратурата излезе със становища и т.н. Вече става досадно да обясняваме откъде са парите, с които са били закупени имотите. В едно от съдебните решения, мисля че за Кричим, се твърди, че не е наша собственост, тъй като парите били от Цивилната листа. Тогава излиза, че баща ми (Борис III, б. А.П.) е живял 30 години незаконно в тази сграда, тъй като не е била негова, което просто е пълна нелепост. Представете си, става въпрос за държавния глава и то в една демокрация. Пък и най-накрая смея да кажа, че сме хора с известно възпитание и с принципи, които като че ли не са чак толкова разпространени около нас…

А.П. : Цивилната листа… това не е ли заплатата на Царя…?

С.С. : Точно, заплата на Царя, гласувана от Народното събрание, което определя и заплатите на ръководителите и на други държавни институции. Освен това в Цивилната листа влизат средства, изпращани от прабаба ми, Княгиня Клементина и от други членове на семейството. Това са частни средства, както средствата на всеки друг собственик днес, който наследява имот или пари от свой роднина. Но всичко се изопачава. В Белгия до ден днешен функционира Цивилната листа на крал Албер и тя е частна. Ръководи я сега един о.з. генерал-лейтенант от белгийските ВС, който като пенсионер изпълнява тази дейност. Той не е държавен служител, а получава заплатата си от Цивилната листа, т.е. от личните пари на Царя.

А.П. : Има една особено деликатна тема от последно време, която мен лично много ме засяга като бивш народен представител от 36-то НС. Аз съм направо потресен от колегите си в 41-то НС, които гласуваха за този абсурден „мораториум върху разпореждането с поземлените имоти, земеделските земи, горите и сградите, за които има постановени решения за възстановяване на собствеността на наследниците на бившите царе Фердинанд I и Борис III“, който беше приет на 18. декември 2009 г. Ако си представим хипотетично, че през 1991 г. в 36-то НС бяха избрани същите тези странни хора, които формират днешното парламентарно мнозинство, то в България никога нямаше да има реституция…Вие в целия ни разговор винаги защитавате институционалната демокрация, на много места, и подчертавате важността на институциите. И казвате: „личностите са временно там, институциите са вечни“ и т.н. Но с приемането на подобен мораториум парламентът се дискредитира напълно като институция.

С.С. : Да, разбира се. Парламентът не може да се занимава с една конкретна личност, той не е съд…

А.П. : При гласуването на този мораториум имаше ясно изразени тенденции за превръщане на Парламента в конвент и дори в извънреден съдебен трибунал….

С.С. : През 1947 г. Шестото ВНС приема съвсем категорично закона за национализация на имотите на бившите царе именно, защото те са били частни… 50 години по-късно, във вече съвършено друг демократичен режим, Конституционният съд потвърждава частния характер на нашите имоти, като обявява за противоконституционна тяхната национализация. Е сега, как може пък в 2009 г. изведнъж да се появят толкова съмнения, та да се предприеме отново противоконституционно един мораториум, наложен от Парламента. Това е повече от реваншизъм и пример за политизиране на правните норми. Няма да забравя, докато бях премиер, при всеки успех на правителството, или около избори неизменно се отваряше темата за моите имоти и на цели страници в медиите се развихряха всякакви правни експерти, които шумно „доказваха“, че имотите са държавни. Съответно биваше подплатено с обширни рубрики и по телевизиите. Въобще, класически пример за опит за политически натиск. Когато искаха да ме уязвят, не бях критикуван за работата ми като премиер, за това, което не е било свършено, за грешките ми, а винаги се вадеше темата за наследството от баща ми (Борис III, б. А.П.) и дядо ми (Фердинанд I, б. А.П.)… Близки хора около мен, сътрудниците ми и съмишлениците от НДСВ ме съветваха да се защитавам и да отговарям на всички тези провокации. Аз намирах за крайно нередно да занимавам обществото с личните си проблеми и не взимах публично отношение. Винаги съм изразявал тезата, че ако има някакви нередности в реституцията на имуществото ни, нека да бъдат коригирани съответните административни или други пропуски. Но, честно казано, не съм си представял, че Народното събрание ще си приписва ролята на съд и ще налага мораториум върху частните имоти на едно лице. Има и нещо друго, ако под натиска на медии и политически противници, бях отстъпил от принципите си и личното си разбиране за свобода, и воден от популистки цели не бях реституирал част от имотите се, сигурен съм, че по същия начин щях да бъда обвиняван, че съм занемарил бащиното си наследство, че не искам да се грижа за него. Убеден съм в това, още повече, когато прочетох, че сме дарили около 900 дка от парка Врана, защото не искаме да го стопанисваме и сме се отървали от него, прехвърляйки отговорността на общината.

А.П. : Защо точно в този политически момент се прави всичко това? Ако се замислим, ще видим, че нещата са по-дълбоки.

С.С. : По-дълбоки и много грозни и спрямо „Запада“ и останалите страни от свободния свят, това е посегателство и недопустим акт в една демокрация…

А.П. : Аз не съм юрист, но прочетох доста неща на тази тема, защото ме интересуваше. Правото на собственост се състои от три „под-правa“: на разпореждане, на владеене и на ползване. Правото на разпореждане е същността на собствеността. Правото на владеене или ползване можете да го прехвърлите на трети лица и пак да си останете собственик. Обаче, ако човек се раздели с правото на разпореждане, той на практика се разделя със собствеността.

С.С. : Хората, колкото и да е тъжно, имат къса памет. Когато дарихме парка Врана, тогава някой да беше възразил или самият кмет Стефан Софиянски да ми каже: „Чакайте, не може да дарявате нещо, което не е ваше.“ Никой не се противопостави. Всички бяха повече от доволни и това стана през 2000 г. Но след като бях избран за премиер, се появи реваншизъм, задействаха се всички комплекси спрямо монархията, трупани 50 години, и най-вече популизъм.

А.П. :Този мораториум, както и да го гледам, не мога да го преценя по никакъв друг начин, освен като опит за повторна национализация на Вашата собственост.

С.С. : Така е, което пък е категорично в противоречие с европейските закони, защото една държава не може да върне веднъж и после да си го вземе пак обратно.

А.П. : Аз точно затова исках да Ви питам. От политическа гледна точка Вашата жалба до Европейския съд за правата е напълно логична. Това беше единственото правилно решение, което можехте да вземете.

С.С. : Не би трябвало да е логичната, защото е изкуствено предизвикана, коства толкова мъки, неприятности, време, и пари в крайна сметка, за нещо което е изцяло съшито с бели конци и измислено. Но в крайна сметка ще бъде осъдена страната. А какъв смисъл има това въобще? Като че ли си няма други приоритети за управляващите, вместо да ме тормозят и в крайна сметка да се петни името на държавата. Пак казвам, според европейското законодателство е недопустимо това одържавяване на частните ни имоти. И защо? Това е, което ме боли. Надявам се вече хората да не се хващат на лозунги как веднъж върнати на държавата, народът ще ги ползва, така както знаем 50 години ги „ползва“. Най-вероятно ще бъдат продадени от държавата, която няма средства да ги поддържа – за пример, вижте парка Врана, и да попаднат отново в частни ръце, без дори да знаем кой е собственикът. Като гражданин на ЕС имам право да се защитя. Аз не съдя България, както веднага някои „добронамерени“ се опитаха да ми припишат. Напротив, правя го като пример, че човек може свободно да си потърси правата, че в Европа има справедливост. Това е сигнал и към чуждите инвеститори, които като виждат как се атакува частната собственост едва ли ще решат да дойдат в България.

А.П. :При нас няма сигурност за частната собственост и там е големият проблем на нашата демокрация…

С.С. : Е да, но това може да има много тежки последици…

А.П. : Аз не искам да Ви адвокатствам по никакъв начин, дори бих желал, ако можех да Ви опонирам, обаче аз мисля, че това което се прави в Страсбург е защита на неприкосновеността на частната собственост и политическата справедливост, защото това може да се случи на всеки.

С.С. : На този принцип може да бъде засегнат всеки един от всички, които са си върнали собствеността. Всички те могат да се окажат потърпевши, щом може с клевети да отнемеш нечий имот. Както казах и по-горе – типичният пример за опит да „държиш“ някой т.е. да го шантажираш. Симеон досие няма, корупционни сделки няма, и ето – възстановената собственост. Сочна, популистка тема, лесна за експлоатиране. Има правна терминология, която позволява различни интерпретации според вкуса на анализатора. Развиваш тезата, че само за това се е върнал и нищо друго не е направил, няма никакво значение какво е постигнало правителството му, успехите за страната. Ти си го оклеветил и сринал образа. Частично успяха, защото със сигурност това продължително навиване на темата е убедило немалко сънародници и това очерняне на моята личност е повлияло на изборните резултатите и през 2005г. и през 2009г. Но тези хора забравят, че аз не съм „типичният“ партиен лидер, който трепери за имиджа си и рейтинга си, че властта за мен не е била самоцел и не съм правил компромиси или задкулисни договорки заради прословутите имоти. Наистина е жалко, че един чисто правен въпрос се използва за политически цели и това неминуемо е в ущърб на общото демократично развитие.

А.П.: А как се движи процедурата в Страсбург? Кога се очаква решението?

С.С. : Тя е бавна, защото има толкова дела… Спомням си много добре като премиер колко съм се ядосвал, като съм прочитал присъдите на дела, заведени от сънародници, които са се жалвали в Страсбург, и сме плащали, както аз ги наричах „грешни пари“. Но така е, и тук ще се получи същото. Да се върви, с извинение, с рогата напред за неща, които отвъд нашата граница са повече от ясни като правен казус, докога ще продължава всичко това! С две думи искам да Ви кажа – не мисля, че заслужавам в края на живота си да бъда очернян по този начин, като знаем много добре какви други мошеничества се толерират. Ще си го кажа откровено, боли ме точно аз да бъда изваден като пример за незаконност. Това е крайно несправедливо и определено не го заслужавам, но такава ми е била съдбата.

А.П. : Все пак, все пак, ние сме членове на ЕС и проявата на беззаконие не може да е съдба или участ на един български гражданин, който и да е той …

С.С. : Не бива човек да се примирява, още повече когато е убеден, че правото е на негова страна и не прави нищо нередно. За мен е толкова ясно: първо тогавашните власти през 1947 год. връчват на семейството ми подробен списък на всички частни имоти и сметки в банки, и второ, Конституционният съд през 1998 г., вече в други, демократични условия приема решение с абсолютно мнозинство от 12 на 0 гласа. И сега това да се оспорва, ами то какво остава тогава. Може ли така да се процедира и дори Парламентът да приложи една подобна мярка, с която да ме лишава от право да се разпореждам с частните си имоти. Наслушах се на всякакви обвинения, че съм се възползвал от факта, че съм бил премиер, и то от политически личности, които явно съдят от собственото си поведение. На подобна мярка, която да е толкова популистка, мисля, че бумеранговият ефект ще бъде поразителен. И защо, къде е смисълът от това за държавата? Ако се тръгне в тази посока, утре може да се приеме закон, с който се отнема реституираното имущество на всеки един българин.

А.П. : Много жалко, много жалко! Аз съм бил в Съвета на Европа, знам как функционира този съд, знам всичко и двадесет години, откакто съм бил там, продължавам да се удивлявам на пълното безхаберие, с което българската държава ей така приема огромния брой загубени дела….

С.С. :Казвам Ви, болеше ме, когато идваше министърът на правосъдието да разглеждаме темата и си спомням фразата : „еди кой си срещу България“ – една присъда, още една, друга, трета, четвърта. Ощетява се държавата и то за неща, които можеха да се решат по съвършено друг начин тук, без да се обръщаме към Страсбург…

Не искам тази тема да изглежда като моя „идея фикс“. Повтарял съм го многократно, че съм живял повече от 50 години без тези имоти, значи това не ми е била целта в живота, както твърдят някои от моите „доброжелатели“, че съм се върнал само да „заграбя“ имотите, а то думата „заграбя“ сама по себе си е вече мотив да съдя за клевета. Сега гледах по едно от делата, че трябвало да плащам не знам си какъв наем, ама нещо колосално, седемстотин и колко хиляди лева, за годините, в които сме ползвали собствеността си от 1998 г. насам. А тези 50 години, през които не сме ползвали нищо и толкова предмети, картини, книги са направо откраднати, за това не се ли държи сметка, къде е тук справедливостта, питам се? Но може би пък има хора, които изпълняват поръчки, и това го допускам.

А.П. : Това е, това е опасното. Да, институциите са вечни, обаче хората, които могат да бъдат временно в тях могат да им нанесат големи поражения… И възстановяването на институционалността, на престижа на институциите не е лесно. Виждате хората го чувстват, вижте колко е рейтингът на Парламента, той е няколко процента…

С.С. : А България е парламентарна република, значи Парламентът стои над останалите институции като „Санкта-Санкторум“, нали…


[i] Клуб „Z“ : „Симеон Сакскобургготски: Грозно е да ме принудят към второ изгнание

Реклами
Публикувано на История, Парламентарна демокрация, Политика, Политически партии, Съдебна система и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.