Константин Константинов и Сливенският му път през годините

Портретна снимка на Константин Константинов. Източник: ДА „Архиви“ в сътрудничество с Уикипедия

На 20 август 1890 г. (по нов стил) в Сливен е роден един от най-достойните му синове – големият писател и преводач Константин Константинов. Днес, когато отбелязваме 128 години от рождението му, той е „по-жив от живите“, а безценното му творчество става все по-актуално във времето на духовна и културна дезориентация, в което живеем.

Роден е в семейството на гимназиални учители. Майка му – Ганка Андонова – племенничка на Добри Чинтулов е завършила девическия институт в Пловдив. Баща му Илия Константинов е един от най-образованите сливенци по онова време. Той е възпитаник на Южнославянския пансион на Тодор Минков в украинския град Николаев, където получава средно образование, а след това учи 4 години в Белгия.

Константин Константинов завършва гимназия в Сливен, после се дипломира като правист (1911 г.) в Софийския университет. От ноември 1911 г. до април 1912 г. година живее в Париж, където се запознава и сприятелява със символиста Николай Лилиев. След завръщането си работи като юрист във Враца, Цариброд, Ловеч и София.

Първите му литературни опити са от 1907 г. в списание „Българан“. През 1914 г. издава сп. „Звено“ заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. През 1924 – 1925 г. е редактор на сп. „Демократически преглед“. В периода август-септември 1944 г. е директор на Радио София. Избран е за председател (1945 г. – 1947 г.) на секция „Литература“ в Камарата за наука и изкуство и за председател (1945 г. – 1946 г.) на Съюза на българските писатели. През 1945 г. участва в редакционната колегия на сп. „Изкуство“.

След 1947 г. Константин Константинов се отдава само на писателска и преводаческа дейност (от руски и френски). Пише под псевдоними „Душечка“, „Полишинел“ и „Бродяга“. Творчеството му е огромно и многостранно, като описание на произведенията му може да намерите в сп. „Литературен свят“ . Умира на 03 януари 1970 г. в София.

През 2004 г. на негово име в Сливен бе учредена националната награда „Константин Константинов“ за принос в детското книгоиздаване. Съучредители бяха Министерство на културата, Национален център за книгата, регионалната библиотека „Сава Доброплодни“, Община Сливен и „Ротари клуб“. Наградата се присъжда по време на Фестивала на детската книга в Сливен. През 2018 г. в категория „За цялостен принос“ призът бе за писателката Божана Апостолова, в категория „автор“ – за Асен Сираков, в категория „Илюстратор“ – за художничката Мая Бочева.

В суматохата, в която живеем, за всички нас, които духовно и фамилно се чувстваме свързани с любимия ни Сливен, Константин Константинов е един от „главните герои“ в най-емоционалната и най-романтичната част от историческата ни памет. Неслучайно, каквото и да се говори и пише за „енциклопедичното“ му творчество, за нас неговият творчески шедьовър си остават прекрасните му спомени „Път през годините“, издадени през 1959 г. и то в тяхната първа „Сливенска част“.

Тук далеч не става дума само за едно документално проследяване на определени събития, а за връзките и зависимостите между събитията и последствията от тях в една бурна и преломна епоха, пречупени през погледа на интелектуалец и хуманист като Константин Константинов, превърнал литературата в своя съдба и поставил на „върха на перото си“ човешките ценности и добродетели.

Сливенският „Път през годините“ на Константин Константинов не трябва да бъде коментиран. Той просто трябва да бъде цитиран. По неговите спомени можеш да се прехласваш, да се трогваш и да се просълзяваш, но не и да ги коментираш и анализираш. Те говорят сами за себе си. Затова си позволявам да предложа на вниманието ви няколко цитата от най-впечатляващите (поне за мен) сливенски спомени на Константин Константинов.

Неслучайно забележителната му книга започва с романтичните му описания на неповторимата атмосфера на стария Сливен:

„Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ни, от първия до последния. После, това е патината на старите чардаци и хаети, направени като че от горено дърво, с изрязани слънца по таваните, с цъфнали гюлове по сандъците, с вълшебната кутийка-музичка в гостната стая.
Това е кипналата екзотика на дълбоките дворове, зашумени от асми, бадеми и нарове, с лехи от петунии и латинки, с гъсти редици чимшир, между които стремително бързат мълчаливи вади. Това са тежките гроздоберски коли, които скрибуцат по околните баири, и мирисът на прясна шира.

Това е приглушеният мълвеж на щурците, който ще чуеш вечер в смълчаните полета на Прованс, сладостен и мъчителен в едно и също време, и който ще те върне няколко десетилетия назад в стъмените бахчи край Тунджа. Това е острият и сух аромат на мащерка, лъхнал неочаквано от напечените хълмове на Пелопонез, който изведнъж възправя пред очите ти голите ридове на Балкана, дето същият мирис лее своята носталгична отрова.

Това е един училищен звънец в някоя есенна сутрин, някъде в някое загубено градче, с който изплува една далечна класна стая, нестройни детски гласчета – „Вятър ечи, Балкан стене“ – и каменната плоча под старите череши в гробищата с надписа „Добри П. Чинтулов“ – учител народен.

Това е едновремешната цветна корица на „Робинзон Крузо“, съзряна внезапно в куп стари книги, от която още се носи лек дъх на бергамот, същия, който имаха ония шарени шекери по панаирите и в който всичко наоколо изведнъж се разтапя и превръща в някакъв екран с далечна перспектива, пред който ти ставаш зрител на своя собствен живот.“

Разбира се, по-голямата част от сливенските спомени на Константин Константинов са посветени на темата „Моят град“. Както казва самият автор:

„Така от първия още ден, всеки час, всеки миг и навсякъде, неосезаем като въздуха и като него вездесъщ, моят роден град присъства в съществуванието ми – едновременно фон, действащо лице и част от самия мен – и неговият някогашен образ днес е толкова истински, колкото и тогава, защото се е съхранявал в чудодейната вода на човешката памет, която не признава никакво време.“

Тук ще цитирам със съкращения извадки от спомените на големия писател, посветени на двете най-големи културни средища на Сливен в края на XIX и началото на XX-ти век:

„ Едно от културните средища на града беше известното от преди Освобождението читалище „Зора“, близо до старата катедрална църква „Св. Димитър“. В грамадната за времето си и за един провинциален град читалня върху няколко големи маси бяха подредени почти всички български вестници и списания, два-три руски ежедневника, дебелите списания „Мирь божий“ „Вестник Европы“, „Вестник Инностранной литературы“, илюстрованото списание „Нива“, френското „Illustration“, немското
„Fliegende Blätter“ и други…

…Неговото ръководство, „настоятелството“, както се казваше тогава, се избираше всяка година измежду най-активните и напредничави граждани: учители, адвокати, лекари. В дейността на читалището се отразяваше целият духовен живот на града. То спояваше всички в невидимо, но съществуващо единство, било в любителските театрални представления, било в концертите на хора и оркестъра, било в семейните вечеринки по Коледа и Нова година. …

…За тържественото откриване на новия театрален салон на читалището, което стана през 1898 г., месеци преди това се репетираше пиесата „Рюи Блаз“ (Юго), като за случая бяха приготвени специални декори, исторически костюми и оръжия за всички действащи лица. „Артистите“ бяха местни хора, любители: Рюи Блаз се игра от аптекаря Милев, кралицата – от моята майка, Дон Салюст – едрият, навъсен на глед, но много благ човек, учителят Мишков, Дон Цезар дьо Базан – друг основен учител, веселият Руско Василев и т.н….“

„…Другото културно средище беше мъжката гимназия. Тя заемаше голяма площ с две здания, старо и ново, с отделен салон за гимнастика, с всички необходими пособия – преди около един век! – за нагледно обучение. Главният вход на гимназията за старото здание бе за улица „Великокняжевска“, другият за новото – на улица, която водеше към Запад.

Помня хубаво дългите коридори в двата етажа на новата постройка, по стените на които висяха картини, кабинетите по химия и физика с тайнствените неща, които ставаха там, богатия хербарий и сбирките кристали, учителите ни, които слизаха бавно от „учителската“ с дневници в ръце, носейки ни всеки ден като неочакван подарък някакво ново вълшебство…

… Какви чудесни преподаватели имаше гимназията! Тя се гордееше с тях пред цялата страна. Споменах в началото някои, които по-късно станаха професори, учени, общественици; но и другите, чиито имена си останаха само скромни имена на учители, възпитаха и образоваха стотици млади хора от ония поколения, в които се осъществи по-късният цъфтеж на страната…“

Тук можем да си позволим да затворим (за сега) тези прекрасни и незабривими страници от Сливенския път през годините на Константин Константинов и да се върнем в реалността. Вместо заключение искам да обърна внимание на едно знаково събитие от последните години, свързано с неговото творчество и личност. В края на 2011 г. се появява на бял свят прочутата тетрадка с неиздадени спомени и дневници на големия писател, публикувана от Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

А е нямало и как да бъдат издадени, защото в тъничката тетрадка Константин Константинов е описал знакови и мрачни събития в България около и след 1944 г. Те съдържат целенасочено премълчаното в неговия „официален“ „Път през годините“, най-известната и най-четена негова книга, издадена в периода 1959 г. – 1966 г.

Когато Константин Константинов издъхва в дома си в София на 3 януари 1970 г., сестра му, художничката Донка Константинова, с която са неразделни спътници цял живот, предава архива му на поета Валери Петров, с когото писателят бил най-близък през последните години от живота си. Той го съхранява над 30 години и по изрично записаната воля на Константинов го предава чак 2002 г. на Националната библиотека.

Издадените сега спомени и дневници разкриват „непознати страни на човека с остро гражданско чувство към заобикалящата го действителност след 9.ІХ.1944 г.“, пише в предговора редакторката на книгата проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. И допълва:

„Константинов определено има много какво да си спомня. И, слава Богу, че писателят, макар и да не се е осмелил по напълно разбираеми причини да ги публикува, е запазил и тази част от спомените си за бъдещето, за да ни напомнят днес и винаги, че има времена, които никога не бива да се повтарят. Неслучайно тези страници звучат съвсем съвременно. Много от наблюденията на Константинов спокойно могат да се възприемат като казани за днешния ден“.

Реклами
Публикувано на История, Култура, Образование, Uncategorized и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.