Много „странни“ коалиционни правителства ни управляваха през последните три десетилетия. И както е тръгнало, все по-странни ще ни управляват оттук нататък. Но най-абсурдното коалиционно правителство на прехода все пак си остава правителството на Любен Беров, управлявало страната от 30 декември 1992 г. до 17 октомври 1994 г.

Снимка: Министерство на външните работи / Уикипедия

Като дейност нищо значително и нищо толкова различно от другите правителства. Но като политическа конфигурация, организация на парламентарната му подкрепа и като еталон за „демокрация менте“, правителството на Любен Беров е действително „Уникатът“ на българския преход. И то напълно заслужено с главна буква! То дойде на власт с мандата на ДПС, бе избрано основно с гласовете на БСП, а декларираше през цялото време на мандата си, че изпълнява програмата на СДС.

Неговата предистория е свързана с горещото политическо лято на 1992 г., с кризата, инициирана от ДПС, свалянето на председателя на парламента Стефан Савов и пресконференцията на Президента Желев, известна като „Боянските ливади“.
Всички тези събития доведоха в крайна сметка до падането на правителството на СДС след поискан от Филип Димитров уникален за България вот на доверие, загубен при гласуването на 28 октомври 1992 г.

При сериозните вътрешни противоречия в СДС (кога ли пък ги е нямало), започна парламентарната въртележка за съставянето на ново правителство. В СДС се обсъждаха различни варианти, водеха се преговори и с ДПС, които гарантираха подкрепа за следващо правителство на СДС, но с друг кандидат за премиер. В СДС обаче, както и се очакваше, надделя „твърдата“ безкомпромисна линия и отново бе издигната кандидатурата на Филип Димитров.

На 2 ноември 1992 г. Президентът Желев му връчи мандат за съставяне на правителство, който бе отхвърлен от парламента на 20 ноември. На 2 декември президентът възложи на Петър Бояджиев, посочен от втората по големина парламентарна група „Предизборен съюз на БСП и коалиция“, да състави правителство. Кандидатурата му се оказа в противоречие с конституцията, тъй като стана ясно, че има двойно гражданство – френско и българско. И така се стигна до мандата на ДПС, които предложиха за кандидат премиер президентския икономически съветник Любен Беров (вече покойник).

На 22 декември д-р Желев му връчи проучвателен мандат за съставяне на правителство, който бе реализиран успешно и гласуван в парламента в навечерието на Нова година, на 30 декември 1992 г. Правителството бе подкрепено от „динамично парламентарно мнозинство“, доминирано от БСП, с участието на депутати от всички парламентарни групи (вкл. 21 депутати, избрани със синята бюлетина на СДС).

В кабинета имаше 14 министри. Премиерът, който съвместяваше и поста министър на външните работи бе независим, но тъй като бе избран за съветник от президента Желев, очевидно бе симпатизант на СДС. Мандатоносителят ДПС бе представен в кабинета от Евгени Матинчев като вицепремиер и министър на труда и социалните грижи.

От останалите 13 членове на кабинета 5 бяха свързани със СДС – двама вицепремиери, Валентин Карабашев, министър на търговията и Нейчо Неев, министър на транспорта, Румен Биков, министър на промишлеността, бивш министър в правителството на Филип Димитров, Валентин Александров, министър на отбраната, военнополитически експерт на СДС и бивш съветник на министъра на отбраната в правителството на Филип Димитров и Христо Тотев, министър на териториалното развитие и строителството, бивш зам.министър на културата в правителството на Филип Димитров.

При ремонта на кабинета, извършен през юни 1993 г., бяха добавени още двама генетични седесари Петър Корнажев, министър на правосъдието, зам.председател на ПГ на СДС в седмото ВНС и проф. Марко Тодоров, министър на науката и образованието, зам.председател на на ПГ на СДС също във ВНС. Немалко седесари имаше и на по-ниските нива в Беровото правителство.

Като доказателство за абсурдността на ситуацията около това правителство, бе изумителният факт, че ПГ на СДС, която отдавна нямаше мнозинство в парламента, подложи правителството на цели 6 вота на недоверие за по-малко от две години, след като половината от министрите бе де факто от СДС. Не по-малко странно и абсурдно бе разпределението на ръководните постове в Народното събрание.

Въпреки че най-голямата парламентарна група бе вече тази на БСП и въпреки, че тя държеше лостовете на правителственото мнозинство, председателят на парламента бе от СДС, и то една от знаковите му фигури – Александър Йорданов. Повечето председатели на комисии от СДС също запазиха постовете си.

Може би, тъй като мнозинството бе „динамично“, както всички се изразявахме, и аз запазих постовете си на ръководител на делегацията в ПАСЕ и на председател на групата за приятелство с германския Бундестаг. Един слънчев ден, все пак БСП реши да се опита да ме смени с Филип Боков, но „динамичното мнозинство“ сработи в моя полза. Интересно нещо е политиката. Особено българската.

И все пак, какво конкретно би могло да се каже за Беровото правителство. Това беше правителство на безвремието. То се задържа две години просто, защото никоя от двете главни политически сили (все още) не искаше предсрочни парламентарни избори. Макар че дойде с приоритет приватизацията, не успя да направи нищо съществено. Блокираха го и от БСП, и от СДС, които не искаха друг да пипа собствеността, всяка от двете политически сили искаше сама да приватизира.

Управлението на Беров беше съпроводено с мощен тласък на инфлацията нагоре заради силното обезценяване на лева спрямо долара, с въвеждането на ДДС и с почти ежедневната регулация на цените на бензина. По времето на Беров мощ набраха силовите групировки, а самото правителство бе обвинявано за връзки с Мултиггруп. Тогава бе разцветът на фалиралите по-късно Първа частна банка, Туристспортбанк, Балканбанк и още десетина, които се рефинансираха от БНБ и ДСК.

Все пак тогава бяха направени първите договорености за редуцирането на външния ни дълг, бе взето първото решение за затварянето на малките блокове на АЕЦ „Козлодуй“ и България се включи в програмата на НАТО „Партньорство за мир“. Надявам се, в описанието на уникалностите на Беровото правителство да не съм вложил симпатия към неговата перверзна „коалиционност“.

Правителството на Любен Беров бе избрано наистина по демократичен и съобразен с конституцията начин, но неговото създаване подмени напълно вота на избирателите и то само една година след парламентарните избори. На изборите за 36-то НС през октомври 1991 г. мнозинството от българските избиратели гласува де факто против участието на БСП в управлението на страната и избра парламентарно мнозинство от 134 народни представители (110 от СДС и 24 от ДПС).

Но освен писаните, има и неписани правила на коалиционно политическо поведение и отношение към настроенията на избирателите. От тази гледна точка неписаните правила на политическия морал бяха грубо и цинично погазени и съставянето на правителството на Беров бе класически пример за политически преврат, реализиран основно от страна на БСП, в който важна роля играха както депутатите на ДПС, така и част от тези на СДС.

Наистина правителството на Беров управляваше България само 2 години. Но това бе достатъчно за разработването на предпоставките и изграждането на политическата основа за последвалото самостоятелно управление на БСП с премиер Жан Виденов, което съсипа страната. Или с други думи, по времето на правителството на Беров бе поставено началото на пет годишно замразяване и отлагане на българския преход.