Истината за „Октомврийската революция“ – 100 години по-късно

През последните дни зачестяват дискусиите и разговорите на различни политически, академични, медийни и граждански нива около неизлечимите последици от „болшевишкия“ комунизъм, един от най-мракобесните тоталитарни режими на ХХ век. И това съвсем не е случайно. През ноември 2017 г. се навършват 100 години от военния болшевишки преврат в Русия, извършен от Ленин и Троцки срещу правителството на Керенски и установяването на най-мащабната комунистическа диктатура в световната история.

От всички масови убийци на 20-ти век Ленин е този, чиито действия са с най-големи последици, а в същото време остава най-прикрит и мистифициран. Това е свързано с факта, че в бившите републики на СССР едва след средата на 90-те години се премахва официалната пропагандна линия: „Ленин бе добър, а Сталин е чудовището“.

Изкуствено предизвиканият глад (1917 г. – 1921 г.) в части от СССР, усилен посредством Лениновата политика на национализиране и премахване на частната собственост и производство, отнема живота на над 9 милиона души. Тези данни са за масови жертви, различни от милионите политически убийства, извършени по времето и по заповеди на Ленин. [i]

Поради съпротивата на социалдемократите и други граждански партии срещу планираната диктатура на болшевиките, от януари 1918 г. до 1920 г. протича гражданска война, която „червените“ успяват да спечелят с много насилие и жертви. На 17.07.1918 г. Ленин лично нарежда да се убие последния руски цар Николай II заедно със семейството му в Екатеринбург.

Много още потресаващи факти могат да бъдат цитирани за първите години на установяване на болшевишката диктатура, но това няма изобщо да промени мнението на русофилската ни гвардия. Ако се заслушаме в до болка познатите ни техни словоизлияния, всичко ще прозвучи по съвсем различен начин: „През тази година ще отпразнуваме 100-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР) – най-голямото постижение на прогресивното човечество“.

В „извратеното“ съзнание на представителите на днешния ни (уж прероден) посткомунистически партиен елит, годината 1917 продължава да бъде „повратната точка“ в историята, която е сложила край на престъпленията, мизерията и неправдите и е маркирала началото на едно ново, справедливо и най-вече „безкласово“ общество. За тях Москва винаги е била и все още е новият „Йерусалим“, „туптящото сърце“ на комунистическата религия, „центърът“ на „великия и незаменим“ комунистически цивилизационен модел.

Политическото болшевишко „цунами“ заляло Русия в края на 1917 г. има своето дълбоко отражение и в изкуството. Една от най-впечатляващите художествени творби е наистина талантливата картина на Борис Кустодиев „Болшевик“ от 1920 г., която и до днес се намира в Московската Третяковска галерия. [ii], [iii] От дистанцията на времето една (психологическа) аналогия на гигантската фигура на „Болшевика“ и мъничките като насекоми „човечета“, пъплещи в краката му, с прочутото филмово чудовище „Годзила“ би изглеждала направо поразителна. Особено, ако става дума за директните последствия върху човешкия живот.

Boris Kustodiev [Public domain], via Wikimedia Commons

Вече цял век манипулираната и дълбоко непочтена интерпретация на времето на комунизма продължава да се разпространява в книги, филми, картини, театрални постановки и „научни“ разработки, но преди всичко в училища и университети, граждански и политически форуми. Трудно е дори и да си представим какви нелепости ще се изпишат и изговорят в страна като България на „сакралната“ дата 7 ноември…

Реалната история на Октомврийския болшевишки преврат, неговите предпоставки и жестоки последствия за всички държави, които имаха съдбата да бъдат подложени на този „гигантски“ експеримент на столетието, са многократно описвани и изследвани през годините. Но всичко това не успява да попречи на комунистическата митология да надживее не само блудкавата и лепкава комунистическа реалност, но дори и самия Съветски съюз.

Нещо повече, днес митът за комунизма като че ли живее нов живот и е все по-възхваляван от „модерни“ и „постмодерни“ философи и икономисти, които пишат „черни книги за капитализма“ и оплюват „жалките му опити“ за половинчати реформи, а разюздани млади и не толкова млади глобалисти изпълват площадите и скандират лозунги срещу НАТО и ЕС, облечени в тениски с ликовете на Ленин, Сталин, Мао и не на последно място на Карл Маркс, „вечният“ символ на „пролетарската“ икономическа революция.

Тук е мястото да споменем, че през май 2018 г. историческият германски град Трир ще отбележи 200 години от рождението на Карл Маркс. По този повод Китайската народна република е подарила на града една огромна бронзова статуя на Маркс (около 6 м. висока заедно с постамента), която ще бъде поставена в градския център, близо до прочутата древна „Порта Негра“. Не ни остава нищо друго, освен да цитираме „вечното“ възклицание на Цицерон против Катилина: „О времена, о нрави“…

По разбираеми причини, особено чувствителни към „дълбоко болезнената“ тема за „Ленинско-Сталинския“ комунизъм сме ние, гражданите на страните от Централна и Източна Европа, за които Втората световна война приключи реално едва след падането на Берлинската стена през 1989 г. След като през 1944 – 45 г. комунистите дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, те смениха радикално политическите системи, избиваха, затваряха или изпращаха в лагери стотици хиляди хора, a други изселваха и въдворяваха на местожителство.

Бяха забранени политическия плурализъм и свободните медии, национализирана бе частната собственост и на практика бяха унищожени или физически, или материално и професионално елитите на тези държави. През този драматичен половин век преживяхме по-малки или по-големи опити за съпротива, които бяха демонстративно смазвани с насилие пред „полузатворените“ очи на вече „Свободна Европа“, към която ние (още) не принадлежахме.

На този фон, другите престъпления на комунистите, като забраните за следване, работа и пътувания в чужбина, липсата на свободни избори, на свобода на словото и информацията, се възприемаха като нещо едва ли не в „реда на нещата“. И все пак, въпреки огромните наследени проблеми от времето на комунизма, тези страни, които бяхме известни като „най-верните сателити“ на Съветския Съюз, днес вече сме пълноправни членове на НАТО и ЕС.

Психологическият, културно-политическият и икономическият ефект от присъединяването ни към свободния свят е от огромно значение за всички ни. Особено за младите. Успешната ни евроатлантическа интеграция в никакъв случай не бе някакъв подарък или благотворителен жест. Тя бе плод на много сериозни и последователни икономически и политически процеси с участието на огромен брой хора, с радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо“, между „добро и зло“.

Когато говорим за сблъсък между „добро и зло“, не трябва никога да забравяме, че България имаше може би едно от най-ужасните наследства от комунистическия режим. За страна като нашата и най-успешните ходове за морално, политическо и юридическо осъждане на комунизма винаги ще изглеждат недостатъчни. Нито жертвите на терора могат да се върнат между живите, нито могат да се върнат изгубените години на нашите поколения. И все пак, преодоляването на комунистическото минало е абсолютно необходимо в името на истината, на свободата и справедливостта, в името на историческата памет и европейското ни и евроатлантическо бъдеще.

Първият горчив резултат от болшевизацията на българските комунисти (тесни социалисти) датира още от 1923 г. и е свързан с безмислените и предварително обречени на неуспех септемврийски размирици, представяни ни в исторически план като „първото антифашистко въстание в света“. Организирано от БКП и ръководено от дългата ръка на Москва, то доведе до невинни човешки жертви и до ненужно изостряне на политическата обстановка в страната. Като спомен от него в народната памет остават единствено черните забрадки и позорното бягство на неговите подбудители – Коминтерновските агенти Васил Коларов и Георги Димитров.

Както пише в комунистическите учебници по история, „макар и завършило с поражение, септемврийското въстание има огромно значение в историята на България, за развитието на БКП, за международното комунистическо движение“. Значението действително е потресаващо със своята нелепост и политически инфантилизъм на неговите организатори. Доколкото до необратимото болшевизиране на БКП, то проличава най-добре в следващите жестоки кървави години в нашата история.

Апогей в развитието на тръгналата по „ленински“ път комунистическа партия е нямащият аналог в историята на световния тероризъм атентат в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. Общият брой на жертвите е ужасяващ – 213 души са загиналите и над 500 са ранените. Въпреки че през 2015 г. 90-годишнината на този терористичен акт бе отбелязана по изключително достоен начин, все пак бих желал да подчертая още веднъж дълбоко пресметнатата и откровено цинична садистичност на извършителите.

Всичко е организирано така, че да бъдат убити колкото може повече хора и то от най-блестящите представители на обществения елит. Изборът на жертвите съвсем не е случаен. Комунистите винаги са изпитвали яростна ненавист не само към другомислещите, но и към всички, които ги превъзхождат в някакво отношение.

Под развалините намират смъртта си генералите Найденов, Нерезов, Попов, Кюркчиев, Табаков, Златарев, Радойков, Стойков, Павлов, Пушкаров, Лолов, Давилов, много други офицери, столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, градоначалникът Кисьов, депутатите Колушев, Рачев, Цанов, търговци, чиновници, инженери, адвокати, журналисти, войници, жени и деца.

Много семейства дават по няколко жертви едновременно. Никога не трябва да се забравя и невероятната гавра с религиозните чувства на народа ни. Какви могат да бъдат тези изчадия адови, способни да избият стотици хора в божия храм, и то на връх Великден. Затова само с дълбоко презрение и съжаление може да бъде посрещнат фарисейският флирт с християнството на новите социал-комунисти.

Последствията от атентата не се ограничават само с жертвите от бомбения взрив. В ответния бял терор загиват невинно много прогресивни, леви интелектуалци, станали косвена жертва на болшевизацията на социалистическата идея. Периодът 1923 г. –1925 г. година е само един от многото трагични периоди във „великата“ стогодишна история на БКП. [iv]

След тазгодишното толкова горещо лято, както от метеорологична, така и от политическа гледна точка, достигнахме отново до „9 септември“, една от най-трагичните ни политически дати, която за 73-ти пореден път ни напомни за най-жестокото разединение и противопоставяне в българската история и неговите неизлечими последици. Писал съм и съм говорил многократно през годините по темата за „комунистическото наследство“, но горчивите факти трябва да се повтарят и дискутират при всяка възможност. В никакъв случай не трябва да си позволяваме да забравяме откъде идваме и докъде се опитваме да стигнем.

Нима можем с лека ръка да загърбим и да запратим в „кошчето на историята“ злокобните събития непосредствено след „9 септември“. След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 г. до 1949 г., комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да „въдворят на местожителство“ стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално елита на България.

Само до март 1945 г. така наречените „народни съдилища“ произнасят повече от 11000 присъди. 2730 човека са осъдени на смърт, като между тях са регентите, министри и 62 народни представители. 1305 човека са осъдени на доживотен затвор, а 5119 – на 20 години. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания, а хиляди са безследно изчезналите. От септември 1944 г. до февруари 1945 г. са убити без съд и присъда повече от 30 000 човека. И тук е мястото да направим сравнение с прочутия Нюрнбергски процес, на който са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

С прекъсвания, до 1962 г. в България съществуват концентрационни лагери за интерниране на противниците на режима. Има сведения, че и през 1968 г. в „Белене“ все още са изпращани затворници. Дори през 1985 г. лагерът „Белене“ е отворен отново, този път за интерниране на представители на турското малцинство по време на т.нар. „Възродителен процес“.

Въпреки че до свикване на един нов „Нюрнбергски процес“ за международно официално осъждане на престъпленията на „ленинско-сталинския“ комунизъм очевидно няма да се стигне, битката далеч не е приключила. Блестящ пример в този дух е изключително популярната Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими.

Тя е приета на 25 януари 2006 г., като по този начин ПАСЕ става първата международна организация, обявила се ясно и категорично против комунистическите престъпления. През 2009 г. резолюцията е подкрепена и с резолюции на Европейския парламент и Парламентарната асамблея на ОССЕ, както и с решение на 41-то Народно събрание. [v]

След като все пак през 2000 г. у нас беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ, бр.37 от 05 май 2000 г.), а на 17 септ. 2015 г., 43-то НС прие поправки в Наказателния кодекс (НК), с които с 26 години закъснение бе премахната давността, пречеща за съдебно осъждане на извършители на престъпления от времето на комунизма, изглеждаше, че най-сетне ще възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи.

С решение №12 от 13 окт. 2016 г. Конституционният съд (КС) по искане на Цацаров отмени като противоконституционни поправките в НК, приети с гласовете на ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС. Решението бе взето с 11 гласа „за“ и един глас „против“ на конституционния съдия Филип Димитров. [vi]

Макар и обявен за противоконституционен, извоюваният законодателен акт в 43-то НС за отпадане на давността за комунистическите престъпления, има своето политическо и морално значение и е най-малкото един дълбок поклон пред паметта на жертвите на комунистическия терор. Особено днес, 100 години след злокобния политически фарс, наречен „Велика октомврийска социалистическа революция“.


[i] Речник на масовите убийства. Ленин; http://www.decommunization.org/Articles/Heinsohn/Lexikon/Lenin.htm

[ii] Борис Кустодиев: „Болшевик“ 1920 г., Третяковска галерия; https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D1%8C%D1%88%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%BA_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0)

[iii] Wolfgang Templin: „Mythos Oktoberrevolution“, Teil I; Impressum Der Stacheldraht, Nr.6/2017

[iv] Аспарух Панов: „За жертвите, палачите и същността на комунизма“; https://panov-blog.com/2015/04/17/atentat_1925/

[v] „Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими”; http://desebg.com/2011-01-06-11-53-29/1301–14812006-

[vi] Конституционният съд реши конституционно дело № 13/2015 г. http://constcourt.bg/caseannouncements/Post/1087

Advertisements
Публикувано на История, Политика, Русия, Русия и Европа, Тероризъм и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

6 Responses to Истината за „Октомврийската революция“ – 100 години по-късно

  1. Nadezhda Dragova каза:

    Изключително точен текст. Ако на днешните млади хора, които изпитват носталгия по справедливия ред на социалистическото ни минало, се наложи да го преживеят, едва ли ще продължат да споделят тази идея. Споделят я единствено някои потомци на облагодетелствани комунистически фамилии, изпитващи разбираема тъга по привилегиите без наличие на способности и хора, които не мислят със собствените си глави. Демокрацията очевидно не може да се получи с революционен акт. Тя е процес, усилие на цялото общество. Тя е повече работа на конкретните хора, а не на държавата. Очакването държавата да даде, държавата да каже, е от голяма полза за днешните управляващи, които повтарят модели от комунистическото минало. Такова очакващо общество е лесно манипулирано. Историческото знание за зловещото в комунистическото минало е все още табу. Спекулира се с някаква красота на идеята за равенство и справедливост, която може да бъде споделена единствено от хора без опит и без образование.

    Liked by 1 person

    • Asparuch Panov каза:

      Благодаря ти сърдечно за прекрасния и точен коментар. Не съм очаквал, обаче, че ще получа и толкова много ругатни и пълно неразбиране за какво става дума.

      Like

  2. Бурелски каза:

    Липсва обективно разглеждане на проблема. Всичко е в задъхан от напрежение краен негативизъм. Черно и мръсно. И езикът на омразата и злостта…. Преднамереността на казаното се вижда веднага… На явлението Октомврийска революция в Русия е необходим спокоен, обективен анализ, лишен от емоции.

    Like

    • Asparuch Panov каза:

      Благодаря за коментара. Само от няколкото Ви изречения се вижда Вашата още по-крайна пристрастност с обратен знак. Моят език е политически и в него напрежение, а спокойна и обмисляна с години позиция. За треперещ език на омразата говорят думите „черно и мръсно“. Може да си ги задържите за себе си…

      Like

    • Nestorov каза:

      Всичко е истина , ако на някой не му отърва да се обеси …националните предатели от БКП , БСП , ДПС да замлъкнат ! По-лоши от фашистите , по-зли от талибаните , по-извратени от ислямските терористи – това са КОМУНИСТИТЕ и историята е доказала антинародната и античовешка същност на тези изверги! Не Господ да ги съди ..а ние обикновените трудови хора/….

      Like

  3. Krassen Stanchev каза:

    Съгласявайки се патоса, драги, няколко бележки, няколко, защото няма време за пивече, поне днес.
    1. Гладът е „естествено предизвикан“ от премахването на частната собственост и завземането на банките, от убийството и изселването на буржоазията.
    2. Съвременната латерна е, че Ленин е лош, а Сталин е добър – почти, такова „било времето“.
    3. Гражданската война избухва, поради простото обстоятелство, че болжевиките губят изборите за учредително (конституционно) събрание и го разпуска, за да не загубят диктатурата.
    4. Всъщност има поне три-четири граждански войни. Първи срещу болшевиките възстават работниците, селяните и матросите. В Русия има около 4 000 движения като нашето Горянското и поне три юрисдикции до 1921-1925 г.
    5. Тези войни и медуособици са спечелени от червената армия, не поради жертвеност на войниците й, а защото: а) на царски офицери е платено да обучават и ръководят военните действия, б) на нейните войници се плаща много по-добре, а и въоръжението им е доста по на ниво, в) средствата за това идват от златния резерв на Руската империя, една трета (около 300 тона) от който остава на разположение на властта в Петербург и Москва, пък и Германия освобождава заразени златни авоари, за им помогне, г) болшевиците са толкова малко и абсурдни, че дълго време никой не ги възприема достатъчно сериозно.
    6. За борба със стачката на работниците, държавните служители и банкерите (започнала на 7 ноември по стар стил) и за контрол върху избирателните урни на изборите за конституционно събрание (12 ноември) е създането онова, което на 20-ти декември вече се нарича „ЧК“, функцията на тази силова група е да приватизира и поддържа собствеността на болшевиките върху властта.
    8. Около 20 тона злато отиват за подкрепа на партиите от Коминтерна и техните действия, терор и атаки срещу социалдемократите в европейските страни.
    Mutatis mutandis, нещата се повтарят в други страни, а и в Русия досега.

    Liked by 1 person

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s