За пореден 28-и път отбелязваме „историческите дати“ Девети и Десети ноември 1989 г. На Девети падна Берлинската стена, а на Десети – Тодор Живков. След 33 години еднолична власт, комунистическият диктатор бе свален с вътрешнопартиен преврат, като извършителите му се надяваха да запазят колкото може по-дълго съществуващата еднопартийна конструкция на властта. Това обаче, се оказа „кауза пердута“.

Цяла София бе вече на улицата, след като една седмица по-рано, на 3-ти ноември 1989 г. на площад „Св. Александър Невски“ се състоя първото протестно шествие срещу комунистическия режим, което остана паметно за много хора. Започнаха да никнат нови опозиционни организации, възстановяваха се стари политически партии, забранени в продължение на повече от 40 години…

© Снимка: Иван Бакалов, Е-вестник.

На 7 декември се създаде официално Съюзът на демократичните сили (СДС) с председател д-р Желю Желев, с което се легитимира политическата опозиция и се сложи край на еднопартийната комунистическа диктатура. Основен политико-културен феномен на този хаотичен първоначален период на установяване на демократичните правила, продължил с малки прекъсвания почти през цялата 1990 г., бе прякото участие на улицата във взимането на политически решения.

Еуфорично политизираното множество създаваше едно непрекъснато революционно настроение в столицата и не само диктуваше дневния ред на „Кръглата маса“ и на все още комунистическото Народно събрание, но и предопределяше резултатите от гласуванията на борещите се за политическото си оцеляване комунисти…Пред очите ни се раждаше една нова и уникална за страната ни гражданска и политическа култура.

Кръглата маса. © Снимка: БТА

Извън положителните емоции, обаче, решаващите и за съжаление твърде спорни събития през 1990 г. бяха постигнатото споразумение за провеждане на избори за Велико народно събрание, победата на БСП на тези избори и последвалото избиране на д-р Желю Желев за президент. Да не говорим за приетата благодарение на комунистическото мнозинство нова конституция, на която вече 28 години „сърбаме попарата“.

И все пак, 1990 г. ще остане в историята с възстановяването на юридическите основи на политическия плурализъм след края на комунистическата диктатура. На 10 април 1990 г. влезе в сила законът за политическите партии, приет от последното комунистическо народно събрание. Многопартийността бе възстановена политически още през есента на 1989 г., но партиите се регистрираха по закона за лицата и семействата.

Новият закон позволи провеждането на първите посткомунистически свободни многопартийни избори за Велико народно събрание през юни 1990 г. и през изминалите вече 28 години доведе до регистрирането на над 400 политически партии, чиито окончателен списък днес никой не се наема да изследва и уточнява. Да не говорим за десетките „граждански движения и съюзи“, които също си играха и продължават да си играят на политика през изминалите почти три десетилетия. И тук започват проблемите.

Въпреки неизброимите предимства на политическия плурализъм, огромният брой на политически партии, много често със сходни и безсмислени програми, със скучни, неинтелигентни лидери и напълно необосновано надценяване на собствените си сили, вече години наред води до объркване на избирателите, до разпиляване на гласовете им, до негласуване и разочарование от политиката като цяло.

Темата за наболелите въпроси около многопартийността стана особено злободневна, деликатна и дискусионна след 2009 г. в политическата „епоха“ на ГЕРБ и Бате Бойко. Традиционните центристки и десни партии от началото на прехода се свиха до размера на дискусионни клубове и за огромно съжаление на практика изчезнаха от активната политика.

Наперените и префърцунени „гербери“ много бързо забравиха, че зад тези партии, макар и в латентен вид, стои немалка част от разочарованите избиратели и политически активисти на (коалицията) СДС и на НДСВ. Те може да са загубили властовите си позиции, но като личности и като опит, философия и политическа култура, бяха членове на Европейския съюз още от времето, когато „и Бойко Борисов го нямаше даже“.

През 2015 г. публикувах в блога си статията „Българската многопартийност като политически спам“ с подзаглавие „От стотиците партии на прехода, само 5 ще останат в историята“, която включих и в новата си книга, издадена в края на 2016 г. В нея се опитах да обобщя опасностите от никнещите като гъби след дъжд нови партийки и партийченца и политиката на амбициозните им лидери, сред които преобладават националистите и популистите, и които съчетават в много опасна степен параноята, нарцисизма и агресивността… [i]

Ето и два характерни цитата от тази статия, които недвусмислено показват политическите рискове от „истерията“ на многопартийността, която бе завладяла 43-то Народно събрание:

„Нима е нормално, зад една скромна парламентарна група от 18 народни представители като „Патриотичният фронт“, да стои коалиция от 14 политически субекта със забележителни в своята помпозност националистически и патриотични имена? Не по-малко абсурден е съставът от 13 партии на „БСП – лява България. Като добавим и „Реформаторският блок“ със 7 партии, „Българският демократичен център“ (БДЦ), със 6 (вече 5) партии и АБВ с 4 партии, 43-то Народно събрание е достойно за рекордите на Гинес. Може да съм допуснал грешка в някои от цифрите, но заедно с трите „самотници“ ГЕРБ, ДПС и Атака, зад 240-те народни представители стоят между 45 и 50 политически партии… За каква многопартийна демокрация може да става дума в подобен парламент? Това си е политическа патология, и то в твърде тежка форма.“

И още:

„В целия този абсурд на несвършващия български преход към демокрация се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост. Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на бившата ДС, различните икономически групировки, а вече и собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация.“

Колкото до петте партии, които ще останат в историята, не е трудно да ги разпознаем. Две от тях са „вечните партии“ на България – БСП и ДПС. Единствените две партии, които са били представени във всичките десет парламента (едно Велико народно събрание и 9 обикновени) след 1989 г. БСП е била винаги първа или втора политическа сила на национално ниво, а ДПС – трета. (Само в днешното 44-то НС, ДПС е на 4-то място).

Техните политически ценности и икономически програми, както и принадлежността им към европейските семейства на ПЕС и АЛДЕ, са повече формални и предназначени за международна и медийна идентификация. Но в своята вътрешнополитическа същност и двете партии са типични клиентелистки партии. Единствената им цел е участието във властта, като раздаването на обществени длъжности и направляването на публични ресурси е насочено основно към собствените им политически и икономически клиентели.

На този клиентелизъм се дължи и политическата им стабилност, и сравнително високата им електорална подкрепа. И нещо повече. Двете партии БСП и ДПС вкарват най-големия брой агенти на ДС в политическите си структури и кандидатски листи, а от там, и във институциите на властта на национално и общинско ниво. Благодарение основно на тях, във всичките парламенти след 1989 г. ДС има и своя, макар и „символична“ парламентарна група.

Другите две знакови партии са основните „реформаторски политически сили“ на прехода, СДС и НДСВ. Те са най-важните политически формации на българския преход, на които дължим възстановяването на правата, свободите и собствеността на гражданите, функциониращата пазарна икономика и най-вече членството на страната ни в НАТО и ЕС и еднозначното ни преминаване в свободния свят. Но тъй като бяха (сравнително) далеч от клиентелизма, политическият им живот бе повече от кратък.

Когато става дума за „политически залез“ на водещи партии, няма нищо по-жестоко от оттеглянето на техните избиратели. Ако СДС през април 1997 г. спечели 2 223 371 гласа и 137 мандата в парламента, то през май 2013 г. с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%. А ако НДСВ при своето раждане през юни 2001 г. спечели 1 952 513 гласа и 120 парламентарни мандата, то през май 2013 г. получи мизерните 57 611 гласа.

В крайна сметка, от СДС и НДСВ, въпреки че все още имат формална партийна регистрация, останаха само техните „мравки, клонинги и мутанти“. Някои от тях са част от новосъздаващи се партийки, коалиционни формацийки и граждански организации, щъкащи повече хаотично, отколкото целенасочено в дясното и дясноцентристкото политическо пространство.

С риск да пропусна някого ще спомена „Да, България“, ДСБ, „Нова Република“, „България на гражданите“, „Зелените“, БЗНС, Реформаторския блок. Можем само да си пожелаем да станем свидетели на раждането на една нова обединена формация, която да отговори на носталгичните и романтични сантименти на десните избиратели. Най-малко при тези нови партийни рожби обаче, можем да говорим за „свято зачатие“ на нов политически субект.

Колкото и да се правят на велики, центробежните сили са заложени в кръвта им и мечтаната „главна“ роля на „големия“ обединител на демократичните сили, ще си остане само една илюзия. Дано поне да успеят да влязат в следващия парламент. И така стигаме до петата партия, до „майката и бащата“ или до „свекървата“ на съвременната българска политика или с други думи до „ГЕРБ-а“, с който Бойко Борисов подпечата документите за първото ни ротационно председателство на ЕС през 2018 г.

Каквито и заслужени и обосновани критики да имаме към управленията на партията ГЕРБ днес, трябва да признаем, че тя печели всички национални избори от 2009 г. насам – и парламентарни, и президентски, и общински, и европейски, както и изборите за кмет на София, които имат национално значение сами по себе си.

И има голяма вероятност да продължи да ги печели и то не само до следващите парламентарни и европейски избори. Казвал съм го много пъти, но ще го повторя още веднъж. Дългият живот на ГЕРБ се дължи на невероятната способност на ГЕРБ да съчетава клиентелизма на БСП и ДПС с европейската и евроатлантическа външна политика на СДС и НДСВ.

Освен всичко друго, трябва да признаем, че ГЕРБ показва и качества да се напасва към новите ситуации и дори да променя някои от основните си политически позиции и практики, като кара не само в „аварийната лента“, но предприема и рисковани „обратни завои“. Това важи дори и за самия Бойко Борисов, най-големият популист и манипулатор на прехода и единственият премиер с трети управленски мандат. Както е тръгнало, с лекота ще достигне най-малкото до „Борисов 5“.

[i] Аспарух Панов: „Българската многопартийност като политически спам. От стотиците партии на прехода, само 5 ще останат в историята“; “; https://panov-blog.com/2015/03/30/bg_multi-party_spam/ ; „За политиката с пристрастие. Какво постигнахме и къде се провалихме“, Изд. „Изток-Запад“, 2016, стр. 150;