През тези дни отбелязахме 90-годишнината от един от най-зловещите терористични актове в европейската и дори световната история – атентатът в столичната църква „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Общият брой на жертвите е ужасяващ – 213 души са загиналите и над 500 са ранените. Зад потресаващите цифри обаче, стои не „Ал Кайда“ или „Ислямска държава“, а терористичната организация, наречена Българска комунистическа партия.

Колебаех се дали да напиша нещо актуално по темата, но предпочетох да предложа в блога статията си по повод 65 годишнината от атентата: „За жертвите, палачите и същността на комунизма“, публикувана във „Век 21“, бр. 25 от 19 септември 1990 г. с една великолепна илюстрация от Христо Комарницки. Едва ли щях да се сетя за нея, ако не беше сайтът „Отвори ме“ (за интересни и любопитни статии), който ме изненада с повторното й публикуване през февруари т.г.[1]

Ето и самата статия, в която днес, 25 години по-късно, не бих променил и една думичка:

Едно от най-големите богатства на бурното време, в което живеем, е разкрепостяването на съвършено нови ценностни системи. Един път завинаги е счупено кривото огледало на българската история, разместващо местата на престъпници и герои. Като пясъчни кули се срутват измислиците за „героичната и прогресивна“ роля на Българската комунистическа партия.

Първият горчив плод на болшевизацията на комунистическата партия са безмислените и предварително обречени на неуспех септемврийски размирици през 1923 г., представяни ни като „първото антифашистко въстание в света“. Организирано и ръководено от дългата ръка на Москва, то доведе до невинни човешки жертви, до ненужно изостряне на политическата обстановка в страната. Като спомен от него в народната памет ще останат единствено черните забрадки и позорното бягство на неговите подбудители – Коминтерновските агенти Коларов и Димитров. Както пише в комунистическите учебници по история, „макар и завършило с поражение, септемврийското въстание има огромно значение в историята на България, за развитието на БКП, за международното комунистическо движение“. Напълно съм съгласен с тази формулировка. Значението действително е огромно, достойно за книгата на Гинес по своята нелепост и политически инфантилизъм на неговите организатори.

Доколкото до значението му за развитието на БКП, то проличава най-добре в следващите няколко кървави години в нашата история. Апогей в развитието на тръгналата по ленински път партия е нямащият аналог в историята на световния тероризъм атентат в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г.

Опозиционната преса отдели много място на този терористичен акт във връзка със 65-годишниката от извършването му. Но все пак ми се иска да отбележа още веднъж дълбоко пресметнатата садистичност на извършителите. Всичко е организирано така, че да бъдат убити колкото може повече от най-блестящите представители на обществения елит. Изборът на жертвите съвсем не е случаен. Комунистите винаги са изпитвали яростна ненавист не само към другояче мислещите, но и към всички, които ги превъзхождат в някакво отношение.

Под развалините намират смъртта си генералите Найденов, Нерезов, Попов, Кюркчиев, Табаков, Златарев, Радойков, Стойков, Павлов, Пушкаров, Лолов, Давилов, много други офицери, столичният кмет Паскалев, окръжният управител Неделчев, градоначалникът Кисьов, депутатите Колушев, Рачев, Цанов, търговци, чиновници, инженери, адвокати, журналисти, войници, жени и деца. Много семейства дават по няколко жертви едновременно. Никога не трябва да сезабравя и невероятната гавра с религиозните чувства на народа ни. Кажете ми какви могат да бъдат тези изчадия адови, способни да избият стотици хора в божия храм, и то на връх Великден. Затова само с насмешка и съжаление може да бъде посрещнат фарисейският флирт с християнството на новите социал-комунисти.

Последствията от атентата не се ограничават само с жертвите от бомбения взрив. В ответния бял теpop загиват невинно много прогресивни, леви интелектуалци, станали косвена жертва на болшевизацията на социалистическата идея. Периодът 1923–1925 година е само един от многото горчиви периоди във „великата“ стогодишна история на БКП. Въпреки че този период не е толкова актуален на фона на третата национална катастрофа, все пак нека не го забравяме, когато мислим за бъдещето на България.

[1] http://otvori-me.com/post/1381