Емоционално политическо есе за 80-годишнината на Царя*

Завръщането

На 16 юни 2017 г. последният български цар Симеон Втори навърши 80 години. След 50-годишно изгнание, той се завърна за първи път в България на 25 май 1996 г. и бе посрещнат с неописуем възторг и огромни надежди в цялата страна. Очакванията бяха многопластови, с най-различни нюанси. Ще обърна внимание специално на политическата страна на завръщането. То бе преди всичко сигнал на надежда, че нищо не е загубено, апел към обединение на всички демократични сили около каузата на демокрацията и европейската и евроатлантическа интеграция. И в това нямаше нищо случайно.

снимка: © БГНЕС

Помните ли все още управлението на Жан Виденов, противникът на „чорбаджиите“? Едва ли някой може да го забрави. Точно през 1996 г. България бе доведена до пълен икономически и политически крах. Рухването на банковата система, зърнената криза, рязкото увеличаване на организираната престъпност и разрастването на мафиотските структури, почти пълното унищожаване на дребния бизнес, грубите посегателства върху независимостта на съдебната власт, медиите и неправителствените организации, както и хиперинфлацията бяха само някои от елементите на тежката криза, в която бе изпаднала страната.

България достигна степента на максимално отдалечаване от модела на преход, наложил се в Централна Европа. Хората започнаха искрено да се притесняват, че губим шансовете си за членство в НАТО и ЕС. При тази повече или по-малко драматична ситуация, напълно очаквано представителите на комунистическата власт се изпокриха вдън земя, а Царят бе посрещнат от кмета на София, Стефан Софиянски, единственият представител на СДС на висока позиция в изпълнителната власт.

Разстоянието от летището до центъра на София колата на Царя пропътува сред море от народ. Неслучаен бе и фактът, че Цариградското шосе и цялото пространство около Орлов мост, страничните улици, дърветата, сградите – всичко беше залято от гигантско множество хора. По всичко, дори по детайлите в настроението и възторга, атмосферата по посрещането на Царя поразително приличаше на грандиозния митинг на СДС на същото място, на 7 юни 1990 г. преди първите свободни избори. Хората скандираха, пееха, плачеха, катереха се по автобусите… Еуфорична беше атмосферата и около храма „Александър Невски“, когато Царят и Царицата приветстваха възторженото множество от балкона на столичното кметство.

Царят остана в България до рождения си ден 16 юни, като по време на посещението си се срещна и с президента д-р Желев, и с ръководството на СДС. При обиколките му из страната, навсякъде бе посрещан от хиляди хора с огромна симпатия. От политическа гледна точка цялото посещение бе една блестяща публична демонстрация, най-масовата и най-възторжената след бурните емоционални събития в началото на прехода. Царят върна куража на хората, че България принадлежи необратимо към свободния свят и нещата ще се променят, и то много скоро. Връщането на Царя изигра огромна положителна роля на допълнителен политически катализатор за обединението около СДС, за масовите протести и за спечелването както на президентските избори в края на 1996 г., така и на предсрочните парламентарни избори през 1997 г.

Показният управленски мандат на Симеон Сакскобургготски

През периода 1996 г. – 2001 г. Симеон присъстваше вече трайно и непрекъснато в общественото и медийно пространство. Пътуваше между Испания и България, срещаше се по различни поводи с много влиятелни личности, както българи, така и чужденци, представители на различни политически, граждански, академични и бизнес кръгове и подготвяше включването си в българския обществен живот. В различни публични прояви в България участваха и членове на царското семейство, а синът на Симеон, принц Кирил бе съветник на президента Стоянов.

През втората половина на 2000 г. все по-често в най-различни среди, не само в България, но и в Западна Европа започна да се говори за възможността Симеон Сакскобургготски да се включи в активната политика от следващия политически цикъл, непосредствено след приключване на мандатите на правителството на Иван Костов и на президента Петър Стоянов, като по този начин се гарантира европейския път на България. Самият Симеон няколкократно даде да се разбере, че точно в тази посока е и неговият избор.

Изключителният международен интерес от политици, коментатори и анализатори към резултатите от проведените на 17 юни 2001 г. парламентарни избори (120 мандата за НДСВ, 51 за ОДС, 48 за БСП и 21 за ДПС) бе индикация, че при включването на Симеон Втори в българската политика не ставаше дума за „балканска екзотика“, а за принципно нови политически очаквания на избирателите с общоевропейски измерения. И тук стигаме до коалиционните преговори за съставяне на правителство. Естествено при създадената конфигурация, Царят не слагаше БСП в сметките и проведе коалиционни преговори със СДС (формално ОДС) и ДПС.

В публичното пространство витаеха различни предположения, но моите лични очаквания бяха за създаване на голяма тройна коалиция между НДСВ, СДС и ДПС от 192 народни представители, което напълно отговаряше на философията на Царя като обединител на демократичните сили. Коалиция, разполагаща с конституционно мнозинство бе нещо твърде важно по пътя към ЕС. Такъв развой на събитията би бил политически изключително изгоден и за сините. СДС щеше да бъде първата политическа сила на прехода, участвала в два поредни управленски мандата.

Но не за първи път СДС постъпи по начин, твърде различен от нормалната политическа логика и преговорите с НДСВ завършиха без успех. В крайна сметка се стигна до коалиционно споразумение с ДПС. И така правителството на НДСВ стана факт. На 24 юли 2001 г. Симеон ІІ положи клетва пред Народното събрание. За първи път в европейската история монарх застана начело на изпълнителната власт.

В речта си от парламентарната трибуна новият премиер отдели специално място на необходимостта от приемственост във всичко положително, което е извършено досега за страната. Според него въпросите на националната сигурност и външната политика трябва да са ядрото на обществения консенсус по най-важните за страната ни приоритети – пълноправно членство в Европейския съюз и НАТО, като по този начин се гарантира продължаването на държавната политика, успешно водена през последните четири години от предишното правителство на Иван Костов.

Оттук нататък начинът, по който Царят се нагърби и справи с политическата отговорност да управлява страната отвори нова страница в дискусията за политическата култура. Оглавяването от Симеон Сакскобургготски правителство бе определено най-ефективното в най-новата ни история, като България стана член на НАТО, успешно приключи преговорите с ЕК и сключи договора за присъединяване към ЕС.

Никога след 1989 г. България не бе имала толкова висок международен авторитет, колкото при управлението на НДСВ. Промени се политическата атмосфера, разбит бе конфронтационния биполярен модел. Икономиката вървеше нагоре, почувства се спадане на напрежението в обществото. Нещо повече, между 2002 г. и 2005 г. корупцията бе най-ниско ниво от досегашния вече 27-годишен период на прехода.

Още oт началото на „царския“ управленски мандат правителството наложи нов тип политическо поведение на толерантност и стабилност в обществените отношения. Като изключително постижение на Симеон Сакскобургготски може да се смята неутралното му и равнопоставено отношение към медиите и неправителствения сектор, към политическите партии и местната власт. Той бе първият български премиер, който не диференцираше кметовете по политическа принадлежност.

Като върхови (либерални) постижения на премиера във вътрешната политика трябва да се отчетат намаляването на преките данъци и безработицата, финансовата стабилност и успешните приватизационни сделки, развитието на капиталовите пазари, и намаляване на регулаторните режими. Икономическата стабилност, високият икономически растеж и непрекъснато нарастващите чужди инвестиции промениха изцяло бизнесклимата в страната ни.

Българският „Мистър Европа“

Познавате ли лично българския „Мистър Европа“? Аз имам честта да го познавам, което ме прави особено пристрастен. Просто е удивително излъчването и политическото поведение на този забележителен човек на фона на грандоманията, всезнайковщината и популистката арогантност на голяма част от т.нар. „професионални“ политици и накачулилите ги конюнктурни коментатори.

Завръщането на последния български цар Симеон Втори в политиката и то като премиер, управлявал от 2001 г. до 2005 г. бе наистина огромен късмет за България, особено в областта на външната политика. Ако човек не го е виждал в международно обкръжение, нищо не знае за него. В такава среда той е в стихията си.

Не знам дали тези способности са вродени или са плод на специално възпитание, но той сменя езици и теми с удивителна лекота и убедителност, и води разговорите задълбочено, с огромно уважение към партньорите и винаги в полза на националните ни интереси. Дори само присъствието му на някой форум вдъхва политическо доверие към страната ни и повишава значимостта на водените разговори.

Основните външнополитически постижения на Симеон Сакскобургготски и на оглавяваното от него правителство са добре известни и се побират в едно изречение – пълноправното членство на България в НАТО и в ЕС. Зад тези няколко думи обаче, се крият политически ходове от огромно значение. България получи статута на „функционираща пазарна икономика” през 2002 г., две години преди Румъния, приключи успешно преговорите с ЕК през 2004 г., като на 25 април 2005 г. в Люксембург, Симеон Сакскобургготски подписа договора за присъединяване към ЕС.

Никога България не е изглеждала толкова авторитетно на международната сцена, както по времето на правителството на НДСВ. Може би ще се повторя, но ролята на личностите в политиката е и в детайлите, в типа лидерско поведение и най-вече в стратегическото умение да се мисли с няколко хода напред, да се жертва качество в името на крайната победа.

Много хора са ме питали защо толкова емоционално симпатизирам на Симеон Сакскобургготски и какво общо мога да имам с него. Винаги съм обяснявал, че колкото и да звучи абсурдно, ние имаме общи съдби, макар и с напълно различни измерения. И на двама ни, и на хиляди като нас, комунизмът ни отне свободата и възможността за политически и икономически избор. Царят не можеше да се върне в Родината си, а аз не можех да замина на Запад…

Днес, като свободни български граждани, ние отново имаме нещо много общо, но вече не като съдба, а като европейска и евроатлантическа кауза. Винаги съм държал на приемствеността и в семейството, и в науката, и в политиката. Много знаково в тази посока бе честването на стогодишнината на българската независимост през 2008 г. Ако обявяването на независимостта през 1908 г. от Цар Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на договора за присъединяване към ЕС от неговия внук Симеон в качеството на български министър-председател бележи успешния завършек на този дълъг път. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.


Библиография:

Панов, Аспарух. Между емоциите и реалностите на прехода. Развитието на политическата култура в България след 1989 г. Изд. „Изток-Запад“, март 2007 г.

Панов, Аспарух. СДС и НДСВ героите и жертвите на прехода. Изд. „Изток-Запад“, октомври 2009 г.

Панов, Аспарух. Различният министър-председател. Разговори със Симеон Сакскобургготски. Изд. „Изток-Запад“, май 2013 г.


*Статията е подготвена специално за рубриката „Без Филтър“ на Агенция БГНЕС и е публикувана на 14 юни 2017 г.

Advertisements
Публикувано на Евроатлантическа интеграция, Европейски съюз, История, Парламентарна демокрация, Политика и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s