В последно време ставаме свидетели на все по-емоционалното активизиране на политическата, гражданската и медийна дискусия около „посттравматичните“ последици от комунизма, един от най-мракобесните тоталитарни режими на ХХ- век. И това съвсем не е случайно. През 2017 г. се навършват 100 години от военния болшевишки преврат в Русия, извършен от Ленин и Троцки срещу правителството на Керенски и установяването на най-мащабната комунистическа диктатура, която светът трябваше да изтърпи в продължение на 70 години.

Но ако се заслушаме в до болка познатата ни русофилска комунистическа терминология, всичко ще прозвучи по съвсем различен начин: „През тази година ще отпразнуваме 100-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР) – най-голямото постижение на прогресивното човечество“.

Вече цял век тази дълбоко непочтена интерпретация на времето на комунизма продължава да се разпространява в книги, филми, картини, театрални постановки и „научни“ разработки, но преди всичко в училища и университети, граждански и политически форуми. Още от сега тръпки ме побиват, като си представя какви нелепости ще се изпишат и изговорят в страна като България около „сакралната“ дата 7 ноември…

По разбираеми причини, особено чувствителни към тази тема сме ние, гражданите на страните в Централна и Източна Европа, за които Втората световна война приключи реално едва след падането на Берлинската стена през 1989 г. След като през 1944 – 45 г. комунистите дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, те смениха радикално политическите системи, избиха, затвориха или изпратиха в лагери стотици хиляди хора, a други изселиха и въдворяваха на местожителство. Бяха забранени политическия плурализъм и свободните медии, национализирана бе частната собственост и на практика бяха унищожени или физически, или материално и професионално елитите на тези държави.

През този драматичен половин век преживяхме по-малки или по-големи опити за съпротива, като започнем от Горянското движение в България от 1945 г. до 1958 г. и преминем през Берлинското въстание от юни 1953 г. и Унгарското от 1956 г., през Пражката пролет през 1968 г. и събитията в Полша 1980 г. – 1983 г. Всички те бяха смазвани с насилие пред „полузатворените“ очи на вече „Свободна Европа“, към която ние (още) не принадлежахме. На този фон, другите престъпления на комунистите, като забраните за следване, работа и пътувания в чужбина, липсата на свободни избори, на свобода на словото и информацията, се възприемаха като нещо едва ли не в „реда на нещата“.

И все пак, въпреки огромните наследени проблеми от времето на комунизма, тези страни, които бяхме известни като „най-верните сателити“ на Съветския Съюз, днес вече сме пълноправни членове на НАТО и ЕС. Психологическият, културно-политическият и икономическият ефект от присъединяването ни към свободния свят е от огромно значение за всички ни. Особено за младите. Успешната ни евроатлантическа интеграция в никакъв случай не бе някакъв подарък или благотворителен жест. Тя бе плод на много сериозни и последователни икономически и политически процеси с участието на огромен брой хора, с радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо“, между „добро и зло“.

Декомунизацията буксува дори и в обединена Германия.

Съвсем друг е въпросът обаче, защо за 26 години не успяхме да постигнем така жадуваната от обществото справедливост? И отговорът тук е многозначителен. Не успяхме, защото битката за справедливостта изискваше търсенето на отговорност от бившите комунистически партии и от репресивния апарат на комунистическите тайни служби. А ние, особено в България, не бяхме готови за това. Докато денацификацията бе изключително успешна и изигра огромна политическа и икономическа роля за преодоляване на последиците от нацизма в „старите“ страни-членки на ЕС, в „новите“ декомунизацията буксува навсякъде, дори и в обединена Германия.

Преди по-малко от две години, публикувах една статия по-тази тема, озаглавена: „Дори и съборена, Берлинската стена все още разделя Германия“.[i] Ще си позволя да цитирам част от нея, която с настъплението на националпопулизма и ксенофобията в обединена Европа, става все по-актуална:

„Очевидно дойде времето нещата да се назовават с истинските им имена, като не трябва никога да се забравя, че в бившето ГДР не е имало демокрация и спазване на човешките и гражданските права от 1933 до края на 1989 г. Със специална заповед още през 1947 г. съветската окупационна власт прекратява процеса на денацификация. Дава се възможност на обикновени членове на нацистката партия (цялото име е Националсоциалистическа работническа партия на Германия), родени след 1919 г. да бъдат приемани в управляващата комунистическа партия на ГДР – ГЕСП, което е направено бързо и безпроблемно, като част от „специалния немски път към социализма“.

В тези времена местните структури на ГЕСП са особено активни за привличането на членове на нацистката партия в бившите крепости на нацизма в Германия. В Тюрингия още през 1948 г. вече 5,3% от членовете на ГЕСП са от нацистката партия. До 1954 г. този дял нараства до 8,6%. В някои регионални организации на ГЕСП има „върхови постижения“ от 12,5% в Магдебург или 15,4% в Ерфурт. А ако се пресметнат и членовете на „Хитлеровата младеж“ (Хитлерюгенд) и на Съюза на германските момичета, се оказва, че през 1954 г. 35,8% от членовете на ГЕСП в Тюрингия имат организирана „кафява“ предистория.

Какъв по-прекрасен пример за плавен преход от „кафявата“ към сродната „червена“ диктатура. Подобен е и преходът към демокрация след 1989 г. „Левицата“, базирана основно на бившите комунисти от ГДР, не само продължава да печели великолепни изборни резултати в източногерманските провинции, но и без задръжки издига като кандидати за местните парламенти бивши агенти и служители на ЩАЗИ. Те не само стават депутати, но и често печелят директни мандати като мажоритарни кандидати.

Въпреки че са изминали 25 години от обединението на Германия, въпреки че в новите германски провинции бяха изсипани милиарди инвестиции, когато става дума за демократични ценности, за европейска политическа визия и култура, винаги проличава от коя страна на Берлинската стена си роден и израсъл. Проблемите на интеграцията на ГДР в обединена Германия не само че не са решени окончателно, но при днешната криза с бежанците те изглеждат дори непреодолими.“

А какво да кажем за България?

При нас нещата са много по-сложни. Към нестаналата декомунизация се добавят политическият ни провинциализъм и най-вече неизличимата ни носталгия към комунизма. Да, престъпленията на комунистическия режим се обсъждат в научни, експертни, политически и медийни среди, и то главно, когато се отбелязват някакви годишнини, но засягат само периферията на гражданското общество и една сравнително тънка извадка от т.нар. политически елит.

През последните дни обаче, темата „комунизъм-антикомунизъм“ изненадващо обсеби дори и депутатите от новото 44-то НС. От разигралите се батални сцени и идеологически сблъсъци на изключително ниско политико-културно ниво, остана само горчивият привкус, че сме губещи в битката за истината за периода на тоталитарния комунистически режим и това ни пречи да се обединим около една обща национална кауза.

Писал съм многократно и съм беседвал през годините със стотици хора по „вечната“ и може би най-важна тема на прехода „Какво постигнахме и къде се провалихме“, като дискусията винаги е започвала и никога не е довършвана. Не бе довършена и в последната ми книга „За политиката с пристрастие“. [ii] Няма да бъде довършена и с този пореден анализ, но поне се надявам той да бъде приет с цялата сериозност на обсъжданата проблематика.

След края на 1989 г. България имаше трудната задача да се справи с ужасното наследство от комунистическия режим, въпреки че и най-успешните ходове за морално, политическо и юридическо осъждане на комунизма винаги ще изглеждат недостатъчни. Нито жертвите на терора могат да се върнат между живите, нито могат да се върнат изгубените години на нашите поколения. Все пак преодоляването на комунистическото минало е абсолютно необходимо в името на истината, на свободата и справедливостта, в името на историческата памет и евроатлантическото ни бъдеще.

Само до март 1945 г. така наречените „народни съдилища“ произнасят повече от 11000 присъди. 2730 човека са осъдени на смърт, като между тях са регентите, министри и 62 народни представители. 1305 човека са осъдени на доживотен затвор, а 5119 – на 20 години. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания, а хиляди са безследно изчезналите. От септември 1944 г. до февруари 1945 г. са убити без съд и присъда повече от 30 000 човека. И тук е мястото да направим сравнение с прочутия Нюрнбергски процес, на който са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

С прекъсвания, до 1962 г. в България съществуват концентрационни лагери за интерниране на противниците на режима. Има сведения, че и през 1968 г. в лагера „Белене“ все още са изпращани затворници. Дори през 1985 г. лагерът „Белене“ е отворен отново, този път за интерниране на представители на турското малцинство по време на т.нар. „Възродителен процес“.

Президентът д-р Желю Желев за фашизма и комунизма

Няма по-обективна оценка за историята от присъдата на времето. В крайна сметка всичко си идва на мястото. Колкото повече години минават от възстановяването на демокрацията, толкова по-ясно изпъква ролята на д-р Желю Желев (президент на страната от 1990 г. до 1997 г.) като дълбоко почтен политик и държавник, един от основните положителни герои на българския преход.

Една година преди смъртта си, на 79-я си рожден ден, на 3 март 2014 г. Президентът д-р Желев дава едно пространно интервю на Пенчо Ковачев от „24 часа“, озаглавено: „Комунизмът е по-страшен от фашизма, инкриминирайте го“, което е анализирано и в сайта на Христо Христов „desebg.com“ [iii]. Предлагам на вниманието ви основните заключения на д-р Желев, които заслужават специално внимание и са особено важни за днешната дискусия:

Според д-р Желев, трябва задължително да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кой режим е по-страшният. По думите му, без съмнение това е комунизмът. И двата режима поставят под контрол всички сфери на обществения живот. Но комунизмът отива още по-нататък. Той слага ръка и върху собствеността.

Президентът Желев прави сравнение между комунистическия режим в СССР, продължил около 70 години, и Третия райх, най-силният фашистки режим, траещ малко над 12 години:

„Това, че един такъв режим като комунизма имаше много по-дълъг живот от фашизма, му даде възможност да избие много повече хора. Съветският съюз изби два пъти повече хора от фашистка Германия по политически причини. Избиването на хора, колкото и палаческа, отвратителна и проклета дейност да е, остава във времето и в историята“.

В интервюто си авторът на прочутата книга „Фашизмът“ цитира и данни от една класация на немския вестник „Билд“, озаглавена „Най-големите палачи на човечеството през ХХ век“:

„На първо място е Мао Дзедун – 50 милиона избити. Втори е Сталин с 40 милиона. Трети е Хитлер с 20 милиона. Това не значи, че Хитлер е по-хрисим, по-благонамерен, по-милозлив. Той като диктатор е в същата степен жесток, както и Сталин и Мао Дзедун. Но просто има по-малко време за избиване. Четвъртото място се заема от Чан Кайши с 10 милиона. Пети е Ленин с 4,5 милиона избити. Историята е имала добрината да държи жив Ленин много по-малко. Но именно той организира масовото избиване на собствения си народ, когато съзнателно разпалва най-страшната гражданска война, която човечеството познава.“

До последния ден на живота си, президентът д-р Желев защитаваше тезата, че комунизмът трябва да бъде инкриминиран точно така, както фашизмът беше инкриминиран в края на Втората световна война на Нюрнбергския процес. Според него, първите такива предложения датират от времето след неуспешния опит за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат на 19 август 1991 г. Тогава Горбачов и Елцин получават предложения от много хора от СССР и целия свят с настояване да се направи един мирен „Нюрнбергски“ процес в Москва.

По мнението на д-р Желев причината това тогава да не стане е била позицията на западните социалистически и комунистически партии. Те са излезли веднага с аргумента, че ако се заклейми съветския комунизъм като тоталитарен, то всичко това ще падне и върху тях. Тази криворазбрана толерантност към политическите рецидиви на комунизма продължава с пълна сила и до днес, в т.нар. „Обединена Европа“.

Битката за осъждане на комунизма не е приключила

Въпреки че „Нюрнбергски процес“ за осъждане на комунизма очевидно няма да има, битката далеч не е приключила. Блестящ пример в този дух е изключително популярната Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими. Тя е приета на 25 януари 2006 г., като по този начин ПАСЕ става първата международна организация, обявила се ясно и категорично против комунистическите престъпления. През 2009 г. резолюцията е подкрепена и с резолюции на Европейския парламент и Парламентарната асамблея на ОССЕ, както и с решение на 41-то Народно събрание. [iv]

След като все пак през 2000 г. у нас беше приет специален закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен (ДВ, бр.37 от 05 май 2000 г.), а на 17 септ. 2015 г., 43-то НС прие поправки в Наказателния кодекс (НК), с които с 26 години закъснение бе премахната давността, пречеща за съдебно осъждане на извършители на престъпления от времето на комунизма, изглеждаше, че най-сетне ще възтържествуват справедливостта, моралът и законността! Но нищо подобно не се случи.

С решение №12 от 13 окт. 2016 г. Конституционният съд (КС) по искане на Цацаров отмени като противоконституционни поправките в НК, приети с гласовете на ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС. Решението бе взето с 11 гласа „за“ и един глас „против“ на конституционния съдия Филип Димитров. [v]

Макар и обявен за противоконституционен, извоюваният законодателен акт в 43-то НС за отпадане на давността за комунистическите престъпления, има своето политическо и морално значение и е най-малкото един дълбок поклон пред паметта на жертвите на комунистическия терор.

Вместо заключение

Неслучайно бих желал в края на статията си горещо да ви препоръчам великолепния актуален анализ на Тони Николов „За добрия Берия и добрия Путин“, посветен на „доктрината Путин“ за историята като политическа идеология. [vi] В никакъв случай не го пропускайте. Макар и индиректно, двата текста са взаимно свързани политически. С огромен пиетет към автора, ще завърша с един цитат от последните изречения на статията му, които не се нуждаят от специален коментар:

„…А и статистиките, следващи амплитудата на Путиновата пропаганда, показват, че мнозинството от хората в днешна Русия мислят по същия начин. По данни на независимия Левада-център, през последните десет години е нараснал двойно броят на хората, които одобряват дейността на Сталин и неговите репресии, защото приемат, че са били „неизбежни“. 36 % от анкетираните пък са готови да оправдаят всякакви човешки жертви, дадени през сталинската епоха, оправдавайки ги с постигнатите резултати. И едва 26 % от днешните руснаци смятат, че Йосиф Висарионович Сталин е бил „държавен престъпник“

Ето какво означава да си успешен „патрон на историята“ – роля, която Владимир Владимирович Путин няма нищо против да играе не само в историческите руски земи, а и другаде. А пък Лаврентий Берия е „добър“, просто защото „добър“ е и Йосиф Сталин. Както „исторически добър“ ще бъде и Владимир Путин.“

[i] „Дори и съборена, Берлинската стена все още разделя Германия“; https://panov-blog.com/2015/09/04/extreme_stimmung_ddr/

[ii] Аспарух Панов: „За политиката с пристрастие“; Вместо заключение. Какво постигнахме и къде се провалихме, стр.473; изд. „Изток-Запад”, декември 2016

[iii] Д-р Желю Желев: „Комунизмът е по-страшен от фашизма, инкриминирайте го“; https://www.24chasa.bg/Article/3484150 ; http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1733

[iv] „Резолюция 1481 на ПАСЕ за международно осъждане на тоталитарните комунистически режими”; http://desebg.com/2011-01-06-11-53-29/1301–14812006-

[v] Конституционният съд реши конституционно дело № 13/2015 г. http://constcourt.bg/caseannouncements/Post/1087

[vi] Тони Николов: „За добрия Берия и добрия Путин”; http://www.dnevnik.bg/analizi/2017/06/02/2981370_za_dobriia_beriia_i_dobriia_putin/