Откакто започна летоброенето „Борисов“, в политиката никога не е скучно!

Откъдето и да се погледнем (или да ни погледнат), през 2017 г. продължихме да живеем наистина в „уникална държава“. Изминаха първите 100 дни на правителството „Бойко Борисов 3“. Но какво от това? Що се отнася до прочутия управленския стил на премиера, нямаше нищо ново в сравнение с предишните два, така и незавършени мандата. Отново и отново станахме свидетели на незачитане на правилата на институционалната демокрация и разделението на властите.

Както отбелязва Петър Чолаков в „Дневник“ [i] :

„Държавническото изкуство на премиера се заключва в това да се подават сигнали (от него самия или от неговите министри, депутати, партньори в управлението и т.н.) в различни, нерядко дори противоположни посоки. Мненията и позициите на властта се сменят стремглаво, по няколко пъти на ден. Това е политическото танго на Борисов…

…Същността на този стил е чрез въртеливи движения да се опипа почвата и намери решението, което не само би срещнало най-малко съпротива, а е най-безопасното, както и, по възможност, най-харесваното, одобряваното и пр.“

Винаги съм се удивлявал през годините на възторжената лекота, с която Бойко Борисов реди думи след думи, напълно недопустими да бъдат дори помислени, а камо ли изречени публично от един министър-председател на демократична държава и то член на ЕС. С този „самороден“ талант на премиера се сблъскахме многократно и през първите месеци на управление на „Борисов 3“.

Може би най-фрапиращият пример бе начинът, по който премиерът Борисов стъписа „европейските лидери на утрешния ден“ с поредното си „сензационно“ публично откровение пред конгреса на Европейските студенти демократи (EDS) във Варна. По време на събитието, което се проведе в края на юли за първи път в България и в което участваха членове на 31 младежки партийни организации от ЕНП, сред които и МГЕРБ, „помъдрелият“ Борисов, избран наскоро за трети пореден път на премиерския пост просто „скри топката“ на делегатите, гостите и най-вече на медиите с думите:

„Загубихме президентските избори, защото не искахме да ги спечелим. Много е важно за демокрацията да има ясно разграничение на властите. Когато една партия, колкото и да е добра и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и местната власт, това не е добре за демокрацията“ [ii]

 

© Христо Комарницки

А нима е добре и стратегически оправдано за демокрацията, когато и министър-председателят, и президентът са бивши висши професионални военни? И то генерали, единият в системата на отбраната, другият в МВР. Такъв абсурден и високорисков политически феномен няма в нито една европейска държава. Неслучайно Иван Илчев посвети цяла статия по темата в рубриката „Наблюдател“ на в-к „Сега“ [iii]:

„Имаше държави, оглавявани от генерали. Франьо Туджман и Хърватия ми идат наум. Има и сега, оглавявани от бивш подполковник – Русия, разбира се. Но двама военни, заели двете най-важни позиции в държавата – няма.

Българите и преди Втората световна война са преживявали под управление на военни, но никога не са гласували доброволно военен да застане начело на страната им. Когато това се е случвало, е било резултат или от военен преврат, или пък кандидатурата е била налагана пряко от царя.“

от сайта на 24 часа

И за да продължим със „странностите“, и за двамата генерали книгоиздателска къща „Труд“, която е под шапката на управителя на „24 часа“ Венелина Гочева, издаде през 2017 г. „нецензурирани биографии“, подготвени от автори журналисти от същия вестник. Докато в книгата „Румен Радев – петият президент“, издадена в края на януари, авторите Лилия Клисурова и Любомир Денев проследяват житейския път на президента от родния му Димитровград до победата му на изборите през ноември 2016 г. [iv], то книгата „Бойко, който винаги се завръща“ с автор Кристина Кръстева е психологическо оръжие от съвсем друг калибър.

 

Както отбелязва сайтът „Барометър“ в информацията си за отпечатването на книгата [v] :

„Излизането на книгата провокира много коментари в социалните мрежи, като преобладават мненията, че с тази книга Кристина Кръстева и Венелина Гочева искат да се подмажат на властта. Но има и други гледни точки, като на Калина Андролова, която не е известна като апологет на Борисов, а като негов критик. Ето какво споделя тя: „Нямам представа каква е книгата за Бойко, но искам да ви кажа, че истерията около книгата е доста неуместна. Има безброй книги за всички настоящи лидери по света.“

Каквито и да са коментарите в социалните мрежи, няма никакво съмнение, че издаването на книгата е един много внимателно и професионално калкулиран политически удар. Тя се появи в началото на август и направо заля медийното пространство. Огледайте се и ще видите как топлият бащински поглед на „нашия“ Бате Бойко ни следи от всеки павилион за вестници, от витрините на най-авторитетните книжарници и от страниците на „24 Часа“, разбира се.

Въпреки че официалната премиера ще бъде през септември, в началото на новия политически сезон, книгата за Бате Бойко бе сред най-продаваните книги за първата половина на август и вече е „шлагерът“ на горещото ни лято, поне на „клюкарско“ ниво. Тя широко се обсъжда както в социалните мрежи, така и в различни приятелски кръгове и най-вече в политически пристрастни компании на чашка горещо кафе, ледена биричка или ракийка, като надминава по популярност дори турските сериали.

от сайта на 24 часа

Очевидно очакванията на издателите са целокупният български народ и дори европейският политически елит да бъде „стреснат, трогнат, очарован“ от „нецензурираната“ биография на Бойко, разказана от Кристина Кръстева с гореща, направо изпепеляваща симпатия към главния герой, както и с неописуем възторг и преклонение към „трънливия“ житейски път на вожда, който авторката „проследява“ още от бебешката му двумесечна възраст.

Очаквах подобна книга за Бойко Борисов. Когато следях през годините „еволюцията“ в нарцистичния му стил на публично поведение, в едноличното му и демонстративно взимане на важни политически решения и най-вече в „добродушно-закачливата“ му толерантност към лавинообразно нарастващия култ към личността му като „Спасителят“ от неправдите в обществото, отдавна бях убеден, че подобна книга не може да не се появи.

Още повече, че ласкателното умилкване около публични личности на ръководни постове винаги е било типично за българската дълбоко провинциална политическа култура. Друг е въпросът, че появяването на тази книга неслучайно се случва точно днес, в навечерието на българското ротационно председателство на Съвета на ЕС.

Нещо повече, с тази книга неформално се открива предизборната кампания за следващите, по-следващите и по-по-следващите парламентарни избори, всичките предсрочни, разбира се, които ще доведат до поредните „триумфални“ победи на „Бойко, който винаги се завръща“ и до формирането на правителствата „Борисов 4, 5, 6 и т.н.“. И така до края на света!

Длъжен съм да призная, че за целта си и за целевите групи, за които е предназначена, книгата е написана изключително майсторски и неминуемо ще изиграе ролята на успешна пиар кампания за премиера, въпреки демонстративния си манипулативен и спекулативен характер или може би именно поради това! Друг е въпросът, доколко подобно, наистина уникално „похвално слово“, в което премиерът се представя като филмов супергерой и няма нито една критична думичка към него, може да бъде част от сериозния плуралистичен европейски политически дебат. Дълбоко се съмнявам!

От сайта на Хеликон

Занимавам се отдавна с турбуленциите в българската политическа система и с безпокойство следя засилващите се популистки тенденции в политическия ни живот и медийната среда. Оказва се, че сме неволни участници в една амбициозна, цинична и безскрупулна вълна на елементарно популистко дърдорене, което за съжаление достига до логорея. И при управляващи, и при опозиция! Дори и при премиера, или по-точно, най-често при него. Да не забравяме и Кристина Кръстева, разбира се, въпреки че при нея става дума за писмовно дърдорене….

Никога не трябва да забравяме, че от „историческата“ 2009 г., когато Бойко Борисов за първи път дойде на власт, живеем вече при седмо правителство, три от тях служебни. През всичките тези години словоблудствахме, протестирахме и контрапротестирахме. За голямо съжаление обаче, изразяваните многократно публични намерения на правителствата „Борисов 1, 2 и 3 ( в първите му 100 дни)“ да проведат очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система и прокуратурата, в сигурността, в борбата с корупцията и не на последно място в здравеопазването и образованието) не се оказват нищо друго, освен един раздуван (до спукване) политически балон.

Потърсим ли общия политико-културен знаменател през тези бурни години, неминуемо ще се сблъскаме (за кой ли път, за кой ли път) с лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма. Ако всичко се свеждаше до спомени за предимствата на наборната военна служба, бригадирското движение, строежа на НДК и бомбичката „Шуменско пиво“, щяхме да му „теглим по една майна“ и да не му обръщаме внимание. Но тук става дума за пошла реанимация на „социалистическите духовни ценности“, която се повтаря при всяка предизборна кампания.

Въпреки че вече 10 години сме членове на ЕС, продължаваме да страдаме от кризата на идентичност в посткомунистическото общество. Нещо повече, политическата ни реалност продължава да е безнадеждно отдалечена от европейските стандарти. Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейска философия и (уж) да ги напасваш на новите реалности, както се опитват и ГЕРБ, и БСП. Да не говорим за т.нар. „Обединени патриоти“.

И още нещо. От дистанцията на времето е просто невероятно, как поради едни и същи по характер партийно-политически дефицити ГЕРБ не успя да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г. И двете подадени оставки и през 2013 г., и в края на 2016 г., бяха демонстративни лични политически ходове на Борисов, които нямат нищо общо с европейските норми и общи правила на поведение от партиите при взимане на отговорни решения.

Докато сме живи, а и дълго след това ще помним докъде ни доведе първата оставка на Борисов, подадена по-малко от половин година преди края на мандата му – до режима на Орешарски, Пеевски и „средния пръст“ на Сидеров. А докъде ще ни доведе втората оставка, най-интересното тепърва предстои. Нищо изненадващо, след като за времето на двата си незавършени мандата Борисов успя да преформатира цялата координатна система на българската политика.

Той замени класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика, където вече няма идеология и където лявото и дясното се оказват (често) от една и съща страна на барикадата. Всичко това г-жа Кристина Кръстева очевидно не си го спомня. А може би и не го знае. Нищо чудно! След като прочетох книгата ѝ отпред назад и обратно, съм дълбоко убеден, че живеем на различни планети. Кой от нас е извънземният, престои да разберем.

Колкото и да съм критичен обаче, към стореното и нестореното от ГЕРБ, много се радвам, че Бойко Борисов ще е българският премиер по време на първото ни ротационно председателство на Съвета на ЕС през 2018 г., а не Корнелия Нинова, пази Боже! Както и да преценяваме партията ГЕРБ днес, трябва да признаем, че тя се оказа изключително жизнена партия, която успява да съчетава клиентелизма на БСП и ДПС с успешната приемственост с европейската и евроатлантическа външна политика на СДС и НДСВ. Освен всичко друго, трябва да признаем, че напоследък ГЕРБ показа и качества да се променя и дори да еволюира в политическите си разбирания и практики, особено в политиката си към Македония и Западните Балкани като цяло.


[i] Петър Чолаков: „Борисов 3 – тангото продължава“; http://www.dnevnik.bg/analizi/2017/08/11/3013062_borisov_3_tangoto_produljava/

[ii] Борисов: „Загубихме президентските избори защото не искахме да ги спечелим“; https://fakti.bg/bulgaria/251470-borisov-zagubihme-prezidentskite-izbori-zashtoto-ne-iskahme-da-gi-spechelim

[iii] Иван Илчев: „Горди идат твойте генерали“ http://www.segabg.com/article.php?id=864768

[iv] Ударници: „Труд“ пуска „нецензурирана“ биография на Радев – първо в меки, после в твърди корици. http://www.faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/udarnitsi-trud-puska-netsenzurirana-biografiya-na-radev-parvo-v-meki-posle-v-tvardi-koritsi-92325

[v] Журналистка венчана от Борисов написа книга за него; http://www.barometar.net/89235/

 

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, Гражданско общество и медии, Държавни институции, Европейски политически партии, Парламентарна демокрация, Политика, Популизъм, избори и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s