Кои или по-точно какви са избирателите, които няма да гласуват на предстоящите поредни предсрочни парламентарни избори? Очевидно това са тези граждански активни личности, за които (отново и отново) няма да има избор. Някои от тях може би ще се разходят до избирателните секции, поради изискването за задължително гласуване. Но едва ли биха дали гласа си за поредното издърдорване на политиката от Бойко Борисов и неговия бащинско-магистрален популизъм.

Още по-малко пък биха подкрепили демагогските обещания на Корнелия Нинова за пореден ляв завой с реанимирането на грандомански и неефективни руски проекти и повишаване на данъците. Не вярвам някои от негласуващите да пожелаят отново да преживеят „мокри“ руски сънища с пъплещи агенти на ДС на „всеки километър“. Тези, които са сърбали попарата на Луканов, Виденов и Орешарски, трябва да са полудели, за да гласуват за БСП.

Тук става дума за трезво мислещи люде с евроатлантическа ориентация, които никога не биха приели за „чиста монета“ и национал-популистките химери на тъй наречените (не знам защо) „обединени“ патриоти. Да не говорим за гръмките и абсурдни обещания и от „ляво“ и от „дясно“ за сюрреалистични повишения на заплати и пенсии, с които ще купуваме най-евтините бензин и лекарства, осигурени от „Волята“ на главния аптекар на републиката.

И така „омагьосаният кръг“ се затваря. Повече от очевидно е, че представителите на активното гражданско общество, на академичните и бизнес среди с критично отношение към състоянието на образованието, здравеопазването и предприемачеството, към корупционното срастване между държавата и политиката и политическите зависимости на съдебната система и прокуратурата, наистина нямат избор. Или по-точно нямат и не могат да имат решаващ избор.

Каква мотивация за гласуване могат да имат тези хора днес, след като десет години след присъединяването ни към ЕС сме толкова отдалечени от европейските стандарти, обещанията за реформи в страната се оказват демагогска илюзия, а парламентаризмът е изпразнен от съдържание. За какви европейски практики можем да говорим, след като за четирите години на един нормален парламентарен мандат, се извъртяват шест правителства, три от тях служебни и се гласува три пъти на предсрочни парламентарни избори.

Ситуацията около предстоящите избори поразително прилича на тази през 2013 г. Тогава правителството „Борисов 1“ напусна демонстративно управлението преди края на мандата си и на власт дойдоха БСП и ДПС с Орешарски и Пеевски. Днес, след оставката на „Борисов 2“ прогнозите за ГЕРБ и БСП отново са изравнени и изключват самостоятелно правителство на една от двете основни партии. Най-вероятно предстоят мъчителни преговори за формиране на коалиции с непредвидим резултат.

За сега формирането след 26 март на стабилно коалиционно управление, което да промени статуквото и да проведе очакваните от години реформи, звучи като наивна политическа фантастика. Все пак всички „стискаме палци“ с плахата надежда да се състави правителство с европейска ориентация, което да издържи на власт поне година и половина, до края на българското ротационно председателство на Съвета на ЕС в средата на 2018 г.

Друг е въпросът, че повече от всякога ни е нужна радикална политическа промяна. И то промяна на статуквото! За огромно съжаление, това няма да е и след тези предсрочни избори. Сериозна промяна можем да очакваме само, ако негласуващите днес се върнат реално пред изборните урни и дадат подкрепата си за най-надеждните от никнещите като гъби нови политически субекти. И то специално за партиите и коалициите с евроатлантическа ориентация, с модерна политическа и институционална култура и с потенциал за осигуряване на реформаторска политика, реално разделение на властите и върховенство на закона.

Дълбоко разочарованите и негласуващи днес избиратели не винаги са били „негласуващи“. По-голямата част от тях са давали своя глас поне няколко пъти в най-решителните моменти на прехода. И то – предимно за СДС (ОДС) и (или) НДСВ. Неслучайно през 1997 г. и 2001 г. за тях гласуваха по 2 милиона избиратели. Огромни дивотии се изговориха и водопади от компромати се изляха върху тези политически сили, но те се оказаха най-важните формации на българския преход. Преди всичко на тях дължим членството на страната ни в НАТО и ЕС, и еднозначното ни преминаване в свободния свят. За съжаление, днес всичко това не е нищо повече от една „романтична“ история.

В крайна сметка от СДС и НДСВ останаха само техните „мравки“, клонинги и мутанти, някои от които са събрани в Реформаторския блок, други виждаме в „ДСБ/Нова република“ и коалицията на Да, България с ДЕОС и Зелените. За съжаление, за предстоящите избори всички те са „под чертата“ и сега за сега не прескачат четирипроцентовата бариера за влизане в парламента. Поради липса на друг избор обаче, поради евроатлантическите им ценности и приливът към тях от млади хора, и не на последно място поради носталгични сантименти, те заслужават симпатия и подкрепа.

Голямата промяна няма да дойде от днес за утре. За нея тепърва трябва да се воюва. И то, с участието на досегашните „негласуващи“. Колкото и малко да бъдат техните гласове на тези избори, те ще стигнат, за да „поникнат“ няколко пролетни кокичета и минзухари. Те едва ли ще повлияят на изборните резултати, но все пак могат да бъдат един предварителен сигнал за наближаващия край на „ледниковия период“ в българската демокрация…