От „историческата“ 2009 г., когато Бойко Борисов дойде на власт, до днес преживяваме вече десета предизборна кампания. Две за президентски избори (2011 г. и 2016 г.), две за избори за европарламент (2009 г. и 2014 г.), две за общински избори (2011 г. и 2015 г.) и цели четири за пословичния български парламент, три от които предсрочни.

Потърсим ли общия политико-културен знаменател в тези десет кампании, неминуемо ще се сблъскаме (за кой ли път, за кой ли път) с лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма. Ако всичко се свеждаше до спомени за „бригадирското движение“, асамблеята „Знаме на мира“ и бомбичката „Шуменско пиво“, щяхме да му „теглим по една майна“ и да не му обръщаме внимание. Но тук става дума за сериозна и целенасочена пропагандна манипулация и пошла реанимация на „социалистическите духовни ценности“, която се повтаря при всяка предизборна кампания.

Въпреки че вече 10 години сме членове на ЕС, продължаваме да страдаме от кризата на идентичност в посткомунистическото общество. Нещо повече, политическата ни реалност продължава да е безнадеждно отдалечена от европейските стандарти. Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейска философия и (уж) да ги напасваш на новите реалности, както се опитват и БСП, и ГЕРБ. Да не говорим за т.нар. „обединени патриоти“.

През годините съм чел много публикации на тема „реставрация на комунизма“, но най-силно впечатление ми е направила лекцията на Президента д-р Желю Желев: „Завръща ли се комунизмът?“, изнесена в Берлин на 22 септември 1995 г. пред конференция на фондация „Фридрих Науман“ и публикувана в сборника „Интелигенция и политика“. Тя е написана през най-мрачния и зловещ период на прехода, по време на управлението на Жан Виденов, но звучи невероятно актуално и 22 години по-късно, на прага на поредните предсрочни избори. Цитирал съм части от нея на различни форуми и в много от публикациите си. Но днес, като че ли наистина ѝ е „дошло времето“:

„В случая на Източна Европа реставрацията протича в рамките на съществуващата видимост за реформи. Никой не отрича реформите, но реформаторската политика тайно се заменя с връщането на стари комунистически практики. Кое е това, което всъщност се връща?…

… Връща се един не съвсем патриархален корпоративизъм, който заменя реалната конкуренция на идеи и интереси с договарянето в рамките на самата управляваща партия. Публичното пространство се заменя с партийното пространство. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални…

…Друго, което се връща, е езикът на стария режим. Оня безсубектен дървен език, от който лъха на мухъл и казионен оптимизъм. Език, който беше жив единствено в Замъка на Кафка и в коридорите на комунистическата власт. Връща се и подозрителността към Запада. Културната толерантност, характерна за нашата традиция, се подменя с насаждане на ксенофобия и с разбуждането на една шпиономания, която ни връща в атмосферата на 60-те години…

… Но най-важното, което се връща, е усещането, че от нас, от „ние, народът“, нищо не зависи. Отново политическата апатия и делението на „ние и те“ се превръща в реалност. Това „те“, което няма име и политически профил, но което е властта въпреки и независимо от волята на гражданите… Всичко това се връща. Това, което не може да се върне е комунизмът. И навярно това е странната съдба на посткомунизма. Едно общество, в което комунизмът не може да се върне, но и не бърза да си отиде…“

В крайна сметка, равносметката се крие в последното цитирано изречение. Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но комунизмът е все още вътре в нас. Като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и омраза към цигани, турци, а вече и към всякакви бежанци, мигранти и всички по-различни люде от „истинските българи“. А кои са те, „истинските“, ще попита някой. Как кои, та те са пред очите на всички ни. Вижте водачите на листи на БСП, на ГЕРБ и на „Обединените патриоти“. По имената и по „делата“ им ще ги познаем и ще ги изберем. Отново и отново!