Вече сме в навечерието на поредните предсрочни избори, обявени за 26 март. До 8 февруари трябва да приключи регистрацията на политическите партии в ЦИК. Дали ще се стигне до правителство „Борисов 3“ е рано да се каже. Но според актуалните социологически прогнози, това е напълно възможно. Според политическите прогнози обаче, почти сигурно е, че то ще има съдбата на правителствата „Борисов 1 и 2“. И то не само поради малката вероятност за създаване на стабилно управляващо мнозинство във фрагментирания парламент, който се очаква.

Много по-важни са политическите причини. За това говорят убедително както и резултатите от президентските избори, така и новият мониторингов доклад на Европейската комисия за България, който констатира, че страната не се е справила в достатъчна степен с корупцията и организираната престъпност. Почти едновременно с мониторинговия доклад беше публикуван и докладът на „Прозрачност без граници“. България е 75-а от общо 176 страни и най-назад от всички 28 държави от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията през 2016 г. на „Трансперънси интернешънъл“.

Във вътрешнополитически план годините на управление на „Борисов 1 и 2“ бяха бурни години на конфронтация и нестабилност. Живяхме при пет правителства, две от тях служебни, гласувахме два пъти на предсрочни избори, протестирахме и контрапротестирахме. Дори бяхме принудени да си припомним болезнената банкова криза от времето на Жан Виденов, сблъсквайки се с предизвикания фалит на мощната банка КТБ. Поне за мен, няма и капка съмнение, че претенциите на правителствата „Борисов 1 и 2“ да осигурят политическа стабилност и да проведат очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) не се оказаха нищо друго, освен една раздувана политическа химера.

И все пак, имаше и един „светъл лъч в тунела“ – правителството на Орешарски просъществува само една година. През есента на 2014 г. ГЕРБ се завърна на власт и бе поставено началото на премиерския мандат „Борисов 2“. След всичко това, което преживяхме при режима на Орешарски, Пеевски и „средния пръст“ на Сидеров, много хора се надяваха, че 2015 г. и 2016 г. ще бъдат по-спокойни и оптимистични, особено в светлината на предстоящите местни и президентски избори и задаващото се на хоризонта ротационно председателство на Съвета на ЕС.

Още повече, че протестите през последните години бяха натрупали значителен граждански и политически потенциал в подкрепа на дългоочакваните реформи в борбата с корупцията, с политическите зависимости на съдебната система и функционирането на правовата държава като цяло. Но уви, в крайна сметка статуквото триумфира безапелационно и по времето на „Борисов 2“. И то, с демонстративни изпълнения като „рязане на ленти“, политическа „логорея“ и отсъствие на държавнически тип поведение.

Тук е мястото да кажем и няколко думи за най-важните политически събития за 2015 г. и 2016 г. – местните и президентските избори. За огромните дефицити при организацията и провеждането на местните избори през 2015 г. е писано и говорено многократно. С риск да стана банален, не мога да не припомня, че в нарушаването на личните ни права на европейски граждани бяха преминати всички допустими граници. Освен до болка познатото ни понятие „контролиран вот“, в изборната ни терминология се появи и формулировката „контролиран хаос“.

Колкото до президентските избори, за втори път след изборите през 2011 г. мазохистично наблюдавахме как ГЕРБ крие кандидата си за президент до последния момент. Отново станахме свидетели на аматьорски изпълнения, които от една страна подценяват и дълбоко унижават избирателите, а от друга са признак на сериозни дефицити на елементарна институционална и политическа култура.

И още нещо. От дистанцията на времето е просто невероятно, как поради едни и същи по характер партийно-политически дефицити ГЕРБ не успява да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г. И двете подадени оставки и през 2013 г., и в края на 2016 г., са безотговорни лични политически ходове на Борисов, които нямат нищо общо с европейските норми на доверие, почтеност и спазване на общи правила на поведение от партиите и институциите при взимане на отговорни решения.

Много пъти по различни поводи съм изразявал становището си, че за времето на двата си незавършени мандата Борисов успя да преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – лепкав популизъм срещу реална политика. Именно този авторитарно-популистки политически стил на премиера, както и незачитането на правилата на институционалната демокрация и разделението на властите бе в основата на десния и центристки протестен вот, взривил авторитета на ГЕРБ на последните президентски избори.

Но колкото и да е критичен духът на „попътните ми размисли“ към стореното и нестореното от ГЕРБ, винаги ще предпочета Бойко Борисов да е българският премиер по време на първото ни ротационно председателство на Съвета на ЕС през 2018 г., а не Корнелия Нинова. Както и да преценяваме партията ГЕРБ днес, трябва да признаем, че тя се оказа изключително жизнена и мощна партия, която печелеше всички национални избори от 2009 г. до 2016 г., и парламентарни, и президентски, и общински и за Европейски парламент, както и изборите за кмет на София, които сами по себе си имат национално значение.

Дългият живот на ГЕРБ се дължи на невероятната му способност да съчетава клиентелизма на БСП и ДПС с твърдата (поне донякъде) европейска и евроатлантическа външна политика на СДС и НДСВ. Освен всичко друго, трябва да признаем, че въпреки всички заслужени критики, ГЕРБ показа и качества да се променя, да се напасва към новите ситуации и дори да еволюира в политическите си разбирания и практики, особено в коалиционната си политика. Това важи дори и за самия Бойко Борисов, най-големият популист на прехода и единственият премиер с два, макар и незавършени управленски мандата. Защо след „Борисов 1 и 2“ , да не му пожелаем и „Борисов 3“?