В актуалното си частно битие на дисидентстващ блогър, нямам честта да познавам Росен Плевнелиев лично. Но въпреки това не стоя вън от политиката. Никога не съм си и представял, че мога да бъда неутрален. Винаги съм бил и ще бъда от едната страна на барикадата. И това е точно страната, на която стои президентът Плевнелиев.

Посветил съм много от публикациите си през последните години на неговата дейност и днес, след края на мандата му, съм дълбоко и пристрастно убеден, че той бе най-положителната ключова фигура в българската политика през последните години. Един самотен бегач на „дълги“ стратегически разстояния на печалния фон на посредствения ни политически клиентелизъм.

Дойде времето да оценим по достойнство петгодишната роля и огромния капацитет на Росен Плевнелиев като отговорен политик със смислени и задълбочени вътрешно и външнополитически послания. През целия си изключително успешен мандат той винаги подхождаше наистина като държавник и успяваше да защити ясно и категорично достойнството на страната ни като член на ЕС и НАТО.

Нещо повече, благодарение на него България успя да си върне и в международен, и във вътрешнополитически план високия авторитет на президентската институция от времето на д-р Желю Желев и Петър Стоянов. Авторитет, който бе методично разрушаван „камък по камък“ по време на двата мандата на Гoце Първанов. В продължение на 10 години (от 2001 г. до 2011 г.) основното представителство на руското лоби се осъществяваше точно от Първанов и неговия демонстративно и цинично подбран съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС.

От първия до последния ден на мандата си, Росен Плевнелиев бе съсредоточил дейността си изключително върху държавната политика и бе далеч от партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. Неслучайно неговите държавнически интереси бяха основно проектирани върху успешното разширяване на евроатлантическите хоризонти на общественото ни развитие.

В публичните си вътрешнополитически изяви той многократно предупреждаваше обществото, че днешните социалнополитически проблеми, институционалните деформации и печалното състояние на съдебната система се дължат на недостига на демокрация, на провинциалната ни политическа култура, на потъпкването на върховенството на закона и живота по правилата. Сериозни политически дефицити, дължащи се до голяма степен и на нестаналата декомунизация, непроведената лустрация и на неохотата, с която се разделяме с догмите на комунистическото минало.

Ключова за политическото еманципиране на Президента Плевнелиев от партията ГЕРБ и управляващото мнозинство беше 2015 г. Обръщението му към Народното събрание от 19 март отдавна е известно на всички и е многократно коментирано. Стратегическата му визия, изложена тогава, съдържаше всичко важно, което трябваше да се каже в този политически момент. Особена популярност придоби изречението „Нужна е правна сигурност, за да дойдат инвеститорите, а не олигарсите“.

Както се очакваше, Плевнелиев категорично се присъедини към исканията за спешни реформи в съдебната система и за нова стратегия за борба срещу корупцията. Не на последно място президентът потвърди, че ще инициира референдум за изборните правила, който да се проведе заедно с местния вот през есента. Всичко това обаче, не се хареса на представителите на статуквото, което триумфира безапелационно за пореден път. И то с демонстративни антипрезидентски изпълнения по различни теми и в различни посоки.

Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, замислен като част от новата антикорупционна стратегия, отпадна още на първо четене и не беше приет от парламента. Не е приет и до сега, почти две години по-късно. И цялата власт по противодействие на корупцията си остана концентрирана при главния прокурор. Тук е мястото да си припомним и перфидния начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисния политически водевил, с който бе отхвърлено ветото на Президента върху Закона за военното разузнаване.

Както показаха събитията по-късно, говорителят на руското лоби Гоце Първанов, се оказа като партньор на ГЕРБ много по-важен за премиера от президента Плевнелиев, страстен привърженик на съдебната реформа, който и първи лансира реформатора Христо Иванов за министър на правосъдието. Квинтесенцията на годината бе второто четене на конституционните промени за състава на Висшия съдебен съвет (ВСС) на 9 декември. Със „Живковистко“ мнозинство от 204 гласа „за“ парламентът бламира съдебната реформа. Против гласуваха само реформаторите, а министър Христо Иванов подаде оставка.

За огромно съжаление статуквото продължи да доминира и през 2016 г., годината на президентските избори. Президентът Плевнелиев бе политикът, който ясно и категорично изразяваше недоволството си от посредствения начин, по който се води предизборният дебат, като целенасочено се отклонява вниманието от най-важния въпрос – какво смятат да свършат кандидатите за президент през следващите 5 години. Сериозен публичен резонанс намери цитираното му от БТА несъгласие българската съдебна система да бъде сведена до дебата „Две каки, които си говорят“, а начинът, по който се правят правителствата в България да бъде сведен до „двама батковци, които си говорят.“

Когато преценяваме личността на един „държавен глава“, не би трябвало да максимализираме значението на позицията му по вътрешнополитическите проблеми, колкото и важни да са те. В крайна сметка, външната политика е неговото амплоа. Въпреки сравнително ограничените конституционни пълномощия на институцията, Президентът представлява държавата в международните отношения.

Така че първото и основно изискване към него е дейността му да бъде подчинена единствено на националните интереси и международния авторитет на страната. Очевидно трябва да дойдат наистина критични моменти за държавата, за да се оцени обществената значимост на личността на един президент в сферата на външната политика.

А там Росен Плевнелиев доказа себе си като държавник и то по един блестящ начин с категоричните си позиции, че е недопустимо да си затваряме очите, когато брутално се анексира ключова територия от една независима държава, че България няма да признае анексирането на Крим, че Крим е част от Украйна, а Украйна е Европа…

Дали Гоце Първанов, който по време на своите мандати бе изпаднал в пълна международна изолация и новият президент Румен Радев си спомнят думите на Росен Плевнелиев: „Ние не можем да стоим в ъгъла на европейската политика, да се крием и да се снижаваме. Защото някой път ще ни се наложи не да се снижаваме, а да крещим“. Хубаво е не само да си ги припомнят, но и да си ги закачат като обица на ухото си.

„В България имаме нужда от повече НАТО и нейните ценности за укрепването на демокрацията, гарантирането на свободата и стабилността. България силно подкрепя политиката на разширението“, заяви президентът Плевнелиев по повод на десетгодишнината от приемането ни. „Принципите, които обединяват държавите от НАТО са демокрацията, човешкото достойнство и върховенството на закона, като тези принципи ни правят силни заедно“, категоричен бе Плевнелиев. Той припомни, че демокрацията и нейните ценности не са даденост. „Демокрацията е процес и всяко усилие си струва и политиците трябва да си задават въпроса как ще се отразят решенията им на идните поколения.“

Силно се съмнявам, че политически посредствените критикари, които нескопосано се опитват да „теглят чертата“ на евроатлантическите позиции и международни изяви на Росен Плевнелиев, са изобщо в състояние да разберат и осмислят това, което се случи в началото на 2015 г. в Мюнхен, на ежегодната международна конференция по сигурността. В нея участваха около 400 високопоставени делегати, между които около 20 държавни и правителствени лидери, 60 министри на външните работи и отбраната, представители на икономически и научни кръгове, както и на правозащитни организации от цял свят.

Росен Плевнелиев бе първият български държавен глава, който участва в Конференцията като ключов говорител. Той взе участие в президентския дебат на Конференцията, заедно с колегите си от Финландия Саули Нийнистьо, от Литва Далия Грибаускайте и от Украйна Петро Порошенко. Ето един цитат от този дебат: „Европа трябва да се събуди, защото през последните години губим посока и задълбаваме в собствените си проблеми, пишем по-скоро бюрократични правила, отколкото история. Но ако спрем да правим история, някой друг ще я прави вместо нас. Нека повярваме, че живеем в исторически времена и да останем единни в защитата на собствените си ценности“.

И още един цитат, от срещата на Президента с министъра за евроинтеграция и регионални връзки на Бавария д-р Беате Мерк, който не се нуждае от коментар: „България е отговорен член на ЕС и може да даде пример на страните от Западните Балкани, които трябва да получат тласък по пътя на европейската си интеграция. Необходимо е да засилим връзките помежду си, за да избегнем риска от изолация и разделение“.

В момента, когато завършвам статията си, върви церемонията в НС по полагането на клетва от новоизбрания президент Румен Радев. Като му пожелавам успех, искрено се надявам, че той ще се опита да осигури толкова важната за България доза политическа приемственост в президентската институция. Приемственост, която да осигури и подпомогне нормалното протичане на българското ротационно председателство на ЕС през 2018 г.

Вместо заключение ще предложа няколко показателни цитата от блестящото обръщение на Президента Плевнелиев от 8 юни 2016 г. към членовете на Европейския парламент. Една наистина забележителна изява на държавния глава, която стана поредната жертва на отчайващо ниската ни политическа и медийна култура и бе необяснимо пренебрегната или профанизирана в редица манипулативни коментари:

„…Европейските демокрации определено не са перфектни. Често, и не без причина, те биват критикувани. Не сме перфектни, но сме по-добри от много други. След като не можем да убедим евроскептиците, трябва да мобилизираме проевропейците. Искам ясно да заявя – всички предсказания за провал или дезинтеграция на ЕС са погрешни, неверни! Виждали сме много кризи в нашата история. Лекът е ясен: повече солидарност, хуманност и емпатия. Повече върховенство на закона. Повече синергия. Повече образование. Повече интеграция. …“

„…Историята на ЕС ни научи, че единствено интеграцията работи в трудни времена. Единственото оръжие, което имаме за постигане на мир, сигурност и човешко развитие, е интеграцията. Нито една страна не може сама да се справи с предизвикателствата. Издигането на граници – независимо дали са териториални, икономически или правни – е привлекателно, но временно и нетрайно решение. …“

„…Има много кризи. Разбира се, ние ще решаваме миграционната, банковата, дълговата и другите кризи. Но това всичко ли е? Искаме ли само да се справяме с управлението на кризите, като скачаме от една криза на друга? Това е само техника, не е мечта или визия. Бих желал всички ние да продължим да мечтаем и да правим история, както правеха нашите бащи основатели.“

„…Бих желал всички да задвижим нови двигатели на интеграцията – процес на разширяване, по-ефективна и по-координирана обща европейска външна политика, отбранителна политика и политика на сигурност, Европейският енергиен съюз, Единният дигитален пазар, съюз на капиталовите пазари на ЕС и други. И нека продължим да пишем и да правим историята на силния ЕС със силни и проспериращи държави членки…“

Въпреки огромните икономически и политически трудности, които преживяваме днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция. Очевидно ролята на личностите в политиката ще нараства. Тази роля е както в детайлите, така и в типа лидерско поведение, но най-вече в стратегическото умение да се мисли с няколко хода напред за реализирането на националните ни интереси. Тук точно се крие и огромният принос на Росен Плевнелиев като държавен глава. Принос, който ще остане в историята!