Всичко започна с идването на власт в края на 1994 г. на правителството на Жан Виденов. Това едва ли беше някаква изненада в общата теория на посткомунистическия преход в страните от Централна и Източна Европа. И все пак разлики с другите държави имаше и те бяха в последиците от този свободен парламентарен избор. Ако в страни като Унгария и Полша, бившите комунисти не промениха нищо в посоката на прехода, то в България резултатите бяха потресаващи. Само за две години България бе доведена до пълен икономически и политически крах.

Хиперинфлацията в началото на 1997 г., рухването на банковата система, зърнената криза, рязкото увеличаване на организираната престъпност и разрастването на мафиотските структури, почти пълното унищожаване на дребния бизнес, грубите посегателства върху независимостта на съдебната система, медиите и неправителствените организации са само някои от елементите на фундаменталната криза, в която бе изпаднала страната.

Днес от дистанцията на времето, няма никакво съмнение, че годините 1995 – 1997 бяха на практика период на отказ от продължаването на икономическите и политическите реформи в България. Стратегията на управляващите бе ясно дефинирана: „Замразяване на прехода“. След като реформите водят до проблеми, те просто не трябва да бъдат провеждани… Ако към всички тези фактори добавим и печалната управленска некомпетентност на БСП, с която се сблъскахме още през 1990 г., картината бе повече от тягостна.

И това далеч не бе всичко. Особено опасен по времето на Виденов бе „завоят на изток“ във външната политика. Основният приоритет за членство на страната в ЕС се загърби с мъгляви формулировки, а що се отнася до сигурността, то политиката на правителството придоби откровен антинатовски характер. В края на управлението на Виденов България достигна степента на максимално отдалечаване от модела на преход, наложил се в Централна Европа. За щастие обаче, в началото на 1997 г. апокалиптичният сценарий бе предотвратен благодарение на положителната роля на президентската институция, олицетворявана до края на 1996 г. от д-р Желю Желев, а след това от Петър Стоянов и на постигнатия консенсус за разумен, мирен и конституционно обоснован политически изход от кризата.

Той бе реализиран в няколко последователни етапа – създаването на Обединените демократични сили (ОДС), доброволното оттегляне на Жан Виденов от постовете на министър-председател и председател на БСП през декември 1996 г., отказът на номинирания от БСП нов кандидат за министър-председател Николай Добрев да изпълни възложения му мандат за съставяне на правителство на 4 февруари 1997 г. и подписаната същия ден при новоизбрания президент Петър Стоянов от всички парламентарно представени партии Декларация за национално спасение. Тази декларация отвори пътя за провеждането на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г., спечелени убедително от ОДС със 137 депутатски места в 240 местния парламент.

През целия този драматичен период в началото на 1997 г. огромна, дори ключова роля изиграха масовите протести в цялата страна. След седемгодишно затишие хората отново бяха на улицата, и то не само в столицата, като формулировката на посланията им и самото им поведение показаха една много по-висока политическа зрялост. Техният протест бе мирен, добре (само)организиран и в пълен синхрон с политическите действия на обединената опозиция ОДС. Протестите имаха за цел да демонстрират, че съотношението на силите в парламента драстично се разминава с това в обществото и действаха като изключително полезен катализатор на взимането на политическите решения. С което останаха завинаги в историята на прехода. И то, напълно заслужено!

* Текстът е подготвен специално за БГНЕС и е публикуван на 11 януари 2017 г.