Поглед към проблемите на обединена Европа с български привкус.*

След като БСП „спечели“ първите „свободни“ избори за ВНС през юни 1990 г., Жак Сегела написа: „Подобно на децата, демокрациите плачат след ражданията си.“ За съжаление, българската демокрация продължава да плаче дори и днес, след „достигане на пълнолетие и завършване на висше образование“ като неделима част от евроатлантическата общност.

Точно преди година, отново преди Коледа, публикувах статия в БГНЕС, озаглавена „Годината на поредните илюзии“. Ето един цитат от нея: „Днес, вече в края на 2015 г., няма съмнение, че преекспонираните претенции на 43-то Народно събрание да модерира политическите процеси и да проведе или поне да стартира очакваните с години реформи в страната (особено в съдебната система, сигурността и борбата с корупцията) изглеждат меко казано сюрреалистични.“

А какво можем да кажем сега, вече в края на 2016 г.? Както се оказа, статуквото не само доминираше безапелационно и през тази година, но се стигна дотам, че дори намеренията за стартиране на очакваните с години реформи изглеждаха нелепо и цинично при политическата истерия, която доминираше в отиващото си 43-то НС. Нещо повече, илюзорни се оказаха не само реформите, но и прочутите през годините българско гостоприемство и толерантност към етническите, културните и религиозни различия.

В навечерието на горещата политическа Коледа на 2016 г., ЕС е затънал в дълбоки екзистенциални проблеми, заливан от мигрантски и бежански вълни с ефекта на политическо  цунами и разтърсван от все по-перфидни в своята наглост терористични заплахи, атаки и атентати. Дори и в момента, когато пиша тази статия, дойдоха новините за терористичния акт този път на Коледен базар в самия център на Берлин и показното публично убийство на руския посланик в Анкара.

А след успешния Брекзит, може би най-важното събитие в „старата част“ на   обединена Европа след 1989 г., по-нататъшното разширение на ЕС изглежда с всеки изминат ден все по-невероятно. Електоралното влияние на авторитарните, радикалните и евроскептичните крайно десни и крайно леви популистки партии започна стремително да нараства. Като че ли особено чувствителни към този процес се оказаха новите страни членки на ЕС, предимно тези от Вишеградската четворка, както и старите членки от Южна Европа.

Към всичко това се прибавиха анексията на Крим от Русия и дестабилизацията на Украйна, както и драматичните събития в Турция, страна от дълги години кандидатка за членство в ЕС. Осуетеният опит за преврат, при който загинаха голям брой цивилни, бе последван от извънредно положение и масови чистки, уволнения и арести в армията, държавната администрация и съдебната система, в университетите среди, неправителствения сектор и медиите. Бе прекратена дейността на огромен брой печатни и електронни издания, между които известни информационни агенции, десетки телевизионни канали и популярни всекидневници.

Просто е удивителен начинът, по който Ердоган все по-бързо разчиства пътя си към абсолютната власт на президент с на практика неограничени пълномощия. Каквито неслучайно има и руският президент Владимир Путин. Може би тук е мястото да си припомним максимата, завещана ни от древните римляни: „Всяка власт развращава. Абсолютната – абсолютно!“

Всички тези събития се случваха в деликатния политически момент, когато на 6 ноември ни предстояха президентски избори. Избори, чието политическо значение нарастваше с всеки изминат ден. Оказахме ли се готови за това огромно политическо предизвикателство? Що се отнася до управляващата партия ГЕРБ – твърдо не! При сложната международната обстановка, при която се проведоха изборите и при толкова неизвестни за бъдещето на ЕС, неяснотите около кандидатската двойка на ГЕРБ и тяхната платформа не бе нищо повече от посредствен провинциален политически хазарт от балкански тип.

И какво се случи в крайна сметка. „Благодарение“ на ГЕРБ, най-авторитетната институция в областта на външната политика – президентската попадна в ръцете на БСП. Просто е потресаващо как един по закон партийно деполитизиран натовски генерал можа едва ли не само за едно денонощие да се политизира и позиционира в лявото проруско политическо пространство…

Удивително е, че поради едни и същи по характер поредици от грешки и политически дефицити ГЕРБ не успя (или по-точно високомерно не пожела) да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г. И двете подадени оставки на правителството и през 2013 г., и днес, в края на 2016 г., са оценявани от водещите коментатори като безотговорни постъпки на Борисов, за когото е невъзможно да си представи, че в демократична Европа може и трябва да има, и държавнически тип поведения.

Или с други думи, авторитарният и популистки политически стил на премиера Борисов, незачитането на правилата на институционалната демокрация и разделението на властите, както и липсата на чувство за мярка в „рязането на ленти“, политическата „логорея“ и илюзиите за реформаторска политика са в основата на натрупвания в продължение на 7 години (предимно десен и центристки) протестен вот, избухнал на последните президентски избори.

Примитивните политически спектакли, на които станахме свидетели в отиващото си 43-то Народно събрание, недвусмислено показват, че все още сме твърде далеч от европеизирането на политическия ни елит. Продължаваме да сме свидетели на незачитане на разделението на властите, на потъпкване на институционалната демокрация, на корупция по високите етажи на властта и държавния апарат, на развитието на все по-перфидни олигархично-корпоративни политически модели, на настъплението на разюздан национализъм с проруска насоченост и безметежен популизъм, и на какво ли още не. И всичко това съвсем не е случайно.

До голяма степен опасностите и рисковете от „застой“ в българската политика, се дължат на една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост и управленска неграмотност. Не трябва да се забравят, разбира се, и ролята на бившата ДС, и на различните икономически групировки, а вече и на собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите популистки, националистически и корпоративни политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация.

Предсрочните избори тепърва предстоят. Всички очакваме промяна. Но тя ще бъде успешна, само когато успеем да прозрем, че „не върховенството на най-силната партия е критерий за демокрация, а върховенството на закона!“ В страните членки на ЕС съществуват блестящи примери за управленски, социални и съдебни системи, които са справедливи и резултатни. Но кога най-сетне ще се опитаме да разберем, защо ефектът от тях е отрицателен, когато се опитваме да ги приложим в България?


*Текстът е подготвен специално за рубриката „Без филтър” на БГНЕС и публикуван на 20 декември 2016 г.

Advertisements
Публикувано на Външна политика, Вътрешна политика, Европейски съюз, Политика, Русия и Европа, Тероризъм, избори и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s