АБВ и ГЕРБ – предизвестеният край на една „изпепеляваща любов“

Оттеглянето на Георги Първанов и неговата азбука „АБВ“ от управляващата коалиция е факт. Понякога и в българския политически живот стават чудеса! Въпреки че Бойко Борисов не искаше да си признае, от дистанцията на събитията през 2015 г., не можеше да има съмнение, че „изпепеляващата любов“ между АБВ и ГЕРБ му тежеше като воденичен камък на шията. Достатъчно е само да си припомним целенасочените атаки на АБВ срещу министрите на външните работи и отбраната с твърденията, че дейността им в стратегически план е вредна за България. Абсурдна и безотговорна позиция, която отговаряше напълно на интересите на руското лоби в България, чийто говорител Първанов винаги е бил. Или безпримерните обвинения срещу президента Плевнелиев по повод интервюто му в английския „Индипендънт“. Ярка изява на държавния глава, в която той защитаваше достойно и високо професионално българските външнополитически интереси.

И докато премиерът, който навикваше реформаторите едва ли не ежедневно, в случая или мълчеше дипломатично, или излизаше с обтекаеми становища, се стигна до „историческия“ 9 декември 2015 г., когато с мнозинство от 204 гласа „за“ парламентът бламира сърцевината на конституционната реформа на съдебната система. Демонстративно бяха отхвърлени препоръките на Венецианската комисия и бе приета „прокурорската поправка“, внесена от АБВ между първо и второ четене на проекта, която бетонира безконтролното влияние на главния прокурор в прокурорската колегия на ВСС. Така че, от каквато и гледна точка да анализираме първата година и половина от втория управленски мандат на Борисов, разводът с АБВ се посреща с огромно облекчение и надежда от избирателите. Нещо повече, нарастват очакванията, че той не само ще допринесе за толкова необходимото ни нормално позициониране на политическите партии по линията „ляво – дясно“, но и ще улесни обединението около силна президентска кандидатура в дясноцентристкото пространство, споделяща категорично евроатлантическата ориентация на страната ни.

„Основната задача на АБВ ще бъде спечелването на президентските избори. АБВ тръгва срещу модела ГЕРБ“, обяви лидерът на партията Георги Първанов на партийния си конгрес. И нещо повече – с патологичното си цинично високомерие той допълни: „В АБВ ще дадем всичко от себе си, буквално от утре, за да може България да има нов президент не само в персонален план, но и като политики и поведение“. На пръв поглед просто е необяснимо самочувствието на този човек, който вече втора година при повече от скромното парламентарно присъствие на АБВ от 11 депутати (4,58%), се опитва да дава тон на българската политика от последна инстанция. Всички повече или по-малко се въртим в порочния кръг на българския преход повече от 25 години и прекрасно знаем, че най-малко партия като АБВ и то с лидер като Георги Първанов, би могла да се афишира като „новото европейско реформаторско лице“ на българската левица.

Казвал съм го много пъти, може би ще прозвучи досадно, но ще го повторя пак. Създаването и стартирането на проекта АБВ съвсем не бе случайно. В продължение на 10 години (от 2001 до 2011 г.) основното политическо представителство на руското лоби в България се осъществяваше точно от президента Първанов и неговия съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС. Нещо повече, като президент Георги Първанов не само че не олицетворяваше единството на нацията, но и допринесе сериозно за поляризацията на обществото и обезличаването на президентската институция.

С миналото си, свързано с комунистическата ДС и с проруските си политически възгледи, той никога не е имал необходимия авторитет на държавен глава пред нашите евроатлантически съюзници. Огромен срам за България бе фактът, че по времето на Първанов броят на дипломатите от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на ДС, които да са на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация достигна абсолютен рекорд. За тази пагубна за страната кадрова политика в българската дипломация, агент „Гоце“ имаше пълната подкрепа на министъра на външните работи в тройната коалиция Ивайло Калфин.

Както е известно, във външно министерство има все още 71 (седемдесет и един) служители, свързани с ДС. Някои от тях са дългосрочно командировани на дипломатически и административно-технически длъжности в задгранични български представителства или в международни организации, а други работят в Централното управление на министерството в София. Няма никакво съмнение, че всички те са свързани с Първанов в добре оплетена мрежа от политически зависимости. На този фон, самото лансиране или дори само споменаването на Георги Първанов като прототип за успешна президентска кандидатура би нанесло сериозен удар върху международния ни авторитет.

Колкото и смехотворно да е твърдението, че АБВ е в състояние да спечели президентските избори, те все пак вече успяха да раздвижат застоялия въздух в политическото ни пространство. При всички положения ни очакват интересни събития и различни опити за консолидация и в ляво, и в дясно. Въпреки нестихващата медийна логорея и противоречивите изявления от двете страни, нормалната политическа логика ни води към формирането на две групи по интереси – ГЕРБ и Реформаторският блок – в дясно и БСП, ДПС и АБВ – в ляво. Навярно ще станем и свидетели на лансирането и издигането както на очаквани, така и на изненадващи президентски кандидатури.

Най-интересната битка ще бъде естествено за овладяване на центъра. Каквото и да се случва оттук нататък, цената на Патриотичния фронт и БДЦ ще нараства непрекъснато. В крайна сметка те основно ще формират „плаващото парламентарно мнозинство“ и от тях ще зависи дали президентските избори ще бъдат съчетани със или последвани от предсрочни избори за нов парламент. Първият „стрес-тест“ очакваме още тази седмица при гласуването на ветото на президента върху избирателния кодекс. С наближаването на президентските избори и официалното обявяване на кандидатурите „стрес-тестовете“ ще следват по няколко пъти на ден.

За щастие (вече) съм откъснат от активния политически живот и като „дисидентстващ либерал на свободна практика“ съм свободен човек и за разлика от Радан Кънев мога свободно да коментирам личността на евентуалния кандидат, когото бих подкрепил на предстоящите президентски избори. През ноември 2015 г. публикувах в блога си статията: „Плевнелиев, Първанов и Борисов. Единство и борба на противоположностите“ [i]. Връщам се към нея, защото до голяма степен тя също бе посветена на президентските избори, а днес те вече чукат на вратата ни. Ще ви предложа няколко цитата от статията, в които не бих променил дори и една запетайка:

„[…] Крайно време е да оценим по достойнство ролята на президента Росен Плевнелиев, единственият отговорен политик в момента със смислени и задълбочени външнополитически послания. Слава Богу, че днес (все още) имаме държавен глава, който е на другия полюс в сравнение с Първанов и неговата „компания блатная“. През целия си мандат той винаги е подхождал наистина като държавник и е успявал да защити ясно и категорично авторитета и достойнството на страната ни като член на ЕС и НАТО. Във всичките си публични изяви у нас и в чужбина държавният глава е заявявал и продължава да заявява недвусмислената си позиция, че „Ние не можем да стоим в ъгъла на европейската политика, да се крием и да се снижаваме. Защото някой път ще ни се наложи не да се снижаваме, а да крещим“. И нещо повече. Плевнелиев е единственият държавник, който посмя да се противопостави на кохортата от агенти и доносници на ДС.

[…]

И така стигаме до стратегическия въпрос, поставен в началото на статията. Ще бъде ли в състояние сегашният ни политически елит да гарантира европейския и атлантически курс на страната ни и какъв сигнал ще даде България с избора си на държавен глава? Ще се промени ли нещо при новия президент? За теб, за мен, за вас, за нас, за България? И в каква посока? На ляво или на дясно? Напред или назад? На изток или на запад? И доколко „нови“ и „инакомислещи“ ще бъдат новият президент и неговият екип? Въпросите са много, почти всички са риторични, но едно е ясно от сега. Изборите ще бъдат спечелени, както всички други избори през последните години, от кандидата на ГЕРБ или с други думи – от избраника на Бойко Борисов, каквото и да е неговото име, изписано върху бюлетините. Но все пак, кой ще бъде той.

[…]

Въпреки огромните икономически и политически трудности, които преживява обединена Европа днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция. С каквито и трудности да е свързан този процес, ролята на личността на президента ще нараства през следващите години. Тази роля ще се изразява както в типа лидерско поведение на държавния глава, така и в стратегическото му умение да действа с няколко хода напред за реализирането на националните ни интереси. Тук точно са и основните предимства в полза на преизбирането на Росен Плевнелиев. […]“


[i] Аспарух Панов: „Плевнелиев, Първанов и Борисов. Единство и борба на противоположностите“

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, Държавни институции, Парламентарна демокрация, Политика, избори и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to АБВ и ГЕРБ – предизвестеният край на една „изпепеляваща любов“

  1. Pingback: Благодарение на ГОЦЕ в политиката никога не е скучно! | За политиката с пристрастие

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s