Политическата култура – наболелият проблем на българската демокрация!

24 май е един от най-почитаните български национални празници. На тази дата честваме Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Интересно защо, но точно на този най-български празник, когато става дума за постижения на културата, дали случайно, дали целенасочено, но винаги забравяме да коментираме развитието на политическата ни култура. Нима не е учудващо, че анализите по тази фундаментална тема са толкова епизодични, че просто могат да бъдат пренебрегнати. През последните години дебатът за проблемите на политическата ни култура като че ли направо изчезна от медийното ни пространство.

А такава дискусия става все по-необходима. Въпреки че от 10 години сме членове на ЕС, състоянието на политическата ни култура е повече от плачевно. Забележителният (на пръв поглед) успех на младата ни 25 годишна демокрация в никакъв случай не маркира края на българския преход. Напротив, проблемите ни просто се задълбочават и навлизат в нови измерения. Те са свързани вече не само с формалната смяна на политическата и икономическата система, а с крещящата необходимост от смяна на манталитета и политическата култура на управленските елити. Повече от всякога, точно днес ни е нужен един нов европейски тип политическо поведение и нова политико-културна идентичност, дефинирани от „писаните“ и „неписаните“ правила на общностите, към които се присъединихме.

Нищо чудно, този нов етап на прехода да продължи много по-дълго от изминалите 25 години. Примитивните политически спектакли, които се разиграват и в днешното 43-то Народно събрание, недвусмислено показват, че европеизирането на политическия ни елит вероятно ще се окаже много по-трудно постижимо, отколкото сме си представяли. Отново и отново ставаме свидетели на незачитане на върховенството на закона и разделението на властите, на потъпкване на институционалната демокрация, на корупция по високите етажи на властта и държавния апарат, на развитието на все по-перфидни олигархично-корпоративни политически модели, на настъплението на разюздан национализъм с проруска насоченост и безметежен популизъм, и на какво ли още не. И всичко това съвсем не е случайно.

До голяма степен опасностите и рисковете от „застой“ или дори „завой“ в българската политика, се дължат на една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и вопиюща духовна посредственост и управленска неграмотност. Не трябва да се забравят, разбира се, и ролята на бившата ДС, и на различните икономически групировки, а вече и на собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите популистки, националистически и корпоративни политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация.

Фактите на днешното ни политическо развитие не трябва да бъдат замазвани, както продължават да се замазват престъпленията на комунистите до 1989 г. Обществото няма нужда от пропагандни клишета за търсенето на измислен „национален консенсус“ при приемането на ново изборно законодателство или провеждането на важни за страната реформи. Винаги искрено съм се удивлявал, когато образовани и (на пръв поглед) интелигентни политици пледират за „национално съгласие“ по различни фундаментални политически проблеми. Без да отричам значението на консенсуса и компромиса в политиката, смятам, че различията във възгледите и ценностите на политическите партии, на субектите на гражданското общество и на отделните личности са основният двигател на демокрацията.

Принципното, ожесточено и никога незаглъхващо противопоставяне между управляващи и опозиция, между „леви“ и „десни“ публични политики осигурява най-здравословния климат за развитие на свободното общество. Демократичната политическа култура изисква постоянен и компетентен сблъсък на различни програми, ценностни системи и политически практики. Тук се крие и дълбокият позитивен смисъл на борбата за власт – да спечелиш свободните избори и да реализираш своята партийна програма под непрекъснатите критики и контрол от страна на опозицията.

Национален консенсус може да се търси например между представителите на бизнеса в стремежа им към по-голяма икономическа свобода или между различни академични, социални и професионални групи за постигане на общи цели, но не и между демократични политически партии. Крайно време е да престанем да се самозалъгваме, че левицата и десницата споделят общи политически и икономически ценности. Дори и в най-развитите демокрации те се разминават по най-важните въпроси на управлението – ефикасността и моралът на властта, разделението на властите и степента на регулиране на икономиката, въпросите за свободата и отговорността, за ролята на държавата и за фундаменталните ценности и подходи на външната политика.

Разбира се, коалиционните управления са не само възможни и желателни, но в много случаи и наложителни. Но те съществуват единствено на базата на допустимия и договорен политически компромис, но не и чрез замазване на основните ценностни различия между коалиционните партньори, както се случва при днешното управленско мнозинство, доминирано от политическа партия „ГЕРБ“. Освен закони, правилници и парламентарни процедури, съществуват и политически граници, които не могат да бъдат прекрачвани, ако една партия би желала да запази своята идентичност и поне елементарен ангажимент към избирателите си.

Но за каква парламентарна политическа култура и за какви политически граници можем да говорим днес, когато през изминалата 2015 г. класическото демократично парламентарно разделение „ляво-център-дясно“ е заменено с размито популистко и конформистко управленско мнозинство, където нямаше идеология, а само интереси и където дясното (ГЕРБ и част от Реформаторския блок), лявото (АБВ), и националистическото (НФСБ и ВМРО) споделяха общи политически възгледи. Нямаше реформи, на незначителни резултати се придаваше гротескна значимост, а съществените неща оставаха незабелязани.

Както се оказа, статуквото доминираше безапелационно през цялата 2015 г. Законът за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши публични длъжности, известен като Законът на Кунева отпадна още на първо четене и не беше приет от парламента. Не трябва да забравяме перфидния начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисните договорки, с които бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. И още, и още, и още… За да се стигне до приетите през декември конституционни поправки, които с един замах обезсмислиха същността на съдебната реформа. С една дума, вместо на развитието на един нов тип политическа култура, станахме свидетели на манипулативно насаждани илюзии, представяни не знам защо като „реформаторска политика“.

Вече сме в средата на 2016 г. и няма никакво съмнение, че преекспонираните претенции на управляващото мнозинство да проведе или поне да стартира очакваните с години реформи в страната изглеждат дори нелепо при днешния политически състав на 43-то НС. Безумните дебати около новия изборен кодекс и демонстративно ултимативният начин, по който бе отхвърлено ветото на президента нямат и не могат да имат нищо общо с европейските норми на доверие, почтеност и спазване на общи правила на поведение в договорените отношения между институциите.

Нещо повече, тайното договаряне между държавата и организирания интерес продължава да бъде разменно средство в политическата дейност и след управлението на Орешарски, като по този начин свободата като политическа ценност е поставена отново под огромен риск. А когато свободата е застрашена, какво остава за политическата култура? И то, в момент, когато президентските избори чукат на вратата ни. Но все пак, ние сме членове на ЕС. И ако управляващите наистина искат да защитят демокрацията като първостепенна политическа ценност, изборите трябва да бъдат организирани и проведени при максимална публичност и възможно най-широко обществено обсъждане на издигнатите кандидатури. Може би звучи наивно, но все пак можем да си го пожелаем…

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, Гражданско общество и медии, Държавни институции, Евроатлантическа интеграция, Парламентарна демокрация, Политически партии и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s