Дълго се колебах дали да напиша тази статия, защото разсъжденията ми са политически и емоционални, а не професионални. И все пак събрах смелост, след като наблюдавах поведението на държавата и медиите около откриването в Лувъра на изложбата “Епопея на тракийските царе – археологически открития в България“.
Какво ли не се изговори и изписа по тази тема, но поне за мен изводът е само един: Качеството на великолепните ни тракийски съкровища и постиженията на българските археолози нямат нищо общо с неизлечимия ни балкански провинциализъм, с който държавната администрация представя културните си ценности. Или с други думи държавата и хорът на „разгонените“ придворни медии се опитаха за пореден път да използват културата за политически цели в стил ала „Людмила Живкова“.

Нямам никакво намерение да иронизирам висшите държавни администратори и пърхащите около тях накокошинени журналисти, или да поставям под въпрос безспорния успех на тази уникална изложба. Просто искам да покажа колко деликатна от всяка гледна точка е политиката в областта на културата, може би една от най-чувствителните сфери на държавното управление. Политика, която за съжаление винаги е била твърде далеч от модерните представи за политическа и държавническа култура като цяло.

Още от времето, когато проф. Елка Константинова беше за една година (1991 – 1992) министър(ка) на културата, а аз бях депутат в 36-то НС, се питам – има ли в днешно време нужда от един такъв мощен централизиран държавен регулативен орган като министерство на културата и от съответната едноименна парламентарна комисия? След половин век държавно дирижирана култура по времето на комунизма, днешната ни принадлежност към свободния свят дава на българските автори, на сценичните ни изкуства, и на културните ни институти много по-големи възможности да бъдат независими от държавата. С други думи творците много по-лесно се вписват в глобализиращия се културен контекст, отколкото „провинциалната“ по дух и много консервативна и комплексирана държавна бюрокрация.

Към подобни размисли ме подтикна и големият писател, публицист и общественик Атанас Славов (1930 – 2010). С него се запознахме в редакцията на “Век 21“ в еуфоричното време непосредствено след осемдесет и девета. Бяхме дългогодишни приятели и в в либералния кръг около дружество “Гражданин“ и списание “Демократически преглед“, и в любимия ни Сливен, където всички издънки на стари родове се чувстваме роднини.

Атанас Славов беше убеден почитател на англосаксонския модел

за управление на културата. В Англия и САЩ например не съществува такава институция като министерство на културата, а културните дейности се разбират преди всичко като индивидуални идеи и изяви на самите творци и създадените от тях културни институти. Културата като цяло се подкрепя от типичната за тези страни мрежа на фондации, граждански сдружения и благотворителни асоциации. Доколкото знам, едва ли не само прочутите национални музеи се субсидират директно от бюджета и то частично. Чисто либерален модел, базиран на пазарни принципи и конкуренция. Казано директно, Атанас Славов винаги беше против съществуването на министерството на културата, а общинските отдели по култура и комисиите по култура към общинските съвети направо ги ненавиждаше.

От времето на проф. Елка Константинова изминаха 25 години. А нещата около изпепеляващата любов между държавата и културата стават все по-сериозни и обществено-политическият дебат се задълбочава с всеки изминат ден. Болезнената тема за държавната политика в областта на културата беше за пореден път на гребена на вълната не само при откриването на изложбата в Лувъра, но още при първите стъпки на новото „реформаторско-патриотично“ и „дясно-ляво“ коалиционно правителство, добило популярност като кабинетът „Борисов – 2“.

Проблемите тогава имаха личностен характер и бяха свързани с противоречивите кадрови предложения за Вежди Рашидов като министър на културата втори мандат и преди всичко за небезизвестния преуспял спортист, политик, архонт и бизнесмен Слави Бинев като председател на парламентарната комисия по култура и медии.

Това се случи около Коледа и Нова година и предизвика наистина едно

водевилно дискусионно настроение

Станахме свидетели на публични протести (за кой ли път), „биене в гърдите мъжки“, „политически и обществени изцепки и какво ли още не… С една дума благодатната към „интриги“ българска медийна среда бе за пореден път обилно наторена с блудкава провинциална продукция от типа „ред сълзи, ред сополи“.

Естествено имаше и сериозни впечатляващи коментари по темата. Бих искал специално да откроя анализа на Стефан Попов: “Късогледа е реакцията срещу Бинев, от комисия по култура няма никаква нужда“, публикуван в „Дневник“ . Ето един цитат от него:

„Има нужда не от министерство на културата, а от държавна агенция за стопанисване на музеи и др. административни неща. Идеята за министерство е идея за политики, в частност за национални културни политики. Това е ненужно, грешно, дори вредно. Все едно, по аналогия с предишната комисия, да има национални политики за развитие на “гражданското общество“. Или за медиите. Това са абсурдни неща. Една държавна агенция ще играе административна, по-малко политическа роля.

Но има нужда от големи и сериозно управлявани фондове за култура и процедури за финансиране. Нищо друго, ама нищо. Такава идея имаше преди 10-15 години, но тя бе задушена от желаещи да упражняват власт, дори в този минимален мащаб на държавни театри, оркестри, опера, оперета и кой да им стане директор.“

В подобен дух бе и едно интервю на Ива Съйкова за сайта „Кафене.бг“ на тема „Аз съм общ работник на културната нива – от Беглика до сдружение “Артерия“ от август 2014 г. (виж. тук). Великолепни разсъждения на един млад човек:

„Самото министерство на културата започва да придобива размерите на грешка! Имам една на пръв поглед абсурдна теория, че Министерство на културата трябва да бъде закрито и да се трансформира в агенция. Тази агенция трябва да предоставя за разпределение средства, за които да се кандидатства чрез проекти, и комисията, която ще заседава за определяне на спечелилите финансиране по даден проект, да се избира всяка година от правителствения сектор, НПО и свободни артисти. Смятам, че функцията на министерствата е изчерпана и само отежняват бюджета на страната с огромната си администрация. Избягвам допир с Министерство на културата, защото смятам, че е повече губене на енергия, отколкото взаимно изгодно партньорство и поне засега не виждам как ще се припознаем. Тежка и ненужна структура, както между впрочем и повечето министерства…“.

Две щастливи изключения в сивия медиен поток едва ли могат да променят нещата. Но добре че ги има… И все пак какво е реалното положение днес, половин година след съставянето на новото правителство? Покрай шумотевицата около другите проблеми на държавата, както и на фона на поредния лавинообразно развиващ се

култ към личността на Бойко Борисов,

темата за „държавата и културата“ остана като че ли на заден план. Но не съвсем.

Четох в края на февруари в „Дневник“ едно „фундаментално“ интервю на Ана Благова с Боил Банов, заместник-министър на културата (виж тук). Засегнати са едва ли не всички възможни въпроси – от сагата за Класическата гимназия, през „Червената къща“ и субсидирането на сценичните изкуства и киното, до процедурите за изборите на директори в културните институти. Не познавам г-н Банов лично, но предполагам, че е сериозен и добронамерен експерт в своята област. Да си кажа честно обаче, нищо не разбрах от интервюто, освен че в министерство на културата цари ужасяваща бюрокрация. А това за една толкова деликатна област като културата навярно е просто убийствено. Разбрах и още нещо, че театрите се субсидират по същия начин, както и болниците, и кравефермите, на глава от населението, ползваща съответната културна или медицинска услуга, или глава добитък с осигурен фураж и подслон.

В театрите се отчитат зрителите, закупили билети и заели място в залата (както се казва в съответната наредба – за един продаден билет се счита един физически носител със съответната цена за едно заето зрителско място на представление). По същия начин се отчитат настанените в болницата пациенти и заетите от тях легла, както и кравите във фермите по съответните си номера и хранилки. Но тъй като се оказва, че ръководствата на театрите давали невярна информация за цените и броя на билетите, във всички театри ще се въведе електронно преброяване на билети и зрители. Както беше казал в едно свое интервю Христо Мутафчиев, електронната система ще бъде нещо като „бензиноколонките, свързани с НАП“. Ценя неговото странно чувство за хумор, но сравнението е просто потресаващо.

Неслучайно много граждани смятат, че политиците и служителите в държавната или общинските администрации живеят на друга, далечна планета. Едни от основните причини са „политическият (бюрократичен) език“ и „начинът на мислене“. От една страна политиците и чиновниците просто не проумяват, че езикът, на който говорят на своите заседания и пишат своите докладни и методики, е напълно неразбираем при общуване с гражданите. А от друга страна много трудно схващат, че техните представи за реформи са често коренно различни от вижданията на гражданското общество и се разминават не само по същество, но и във времето и пространството.

Ето два цитата от интервюто със зам.-министъра г-н Банов. Първият е очевидно свързан с държавното финансиране на сценичните изкуства, за което стана дума,

с неразбираем политически език:

„Това е провокация спрямо този тип делегиран бюджет, който сам по себе си би трябвало да провокира хипотеза, в която повече зрители купуват билети на по-високи цени, за да може съответният театър или опера да акумулира повече пари и да реинвестира в качество.

Смисълът на делегирания бюджет е да даде повече растеж и възможност на този, който иска да върви нагоре, да се развива, а тук има малко обратна хипотеза. Занижаването на цените с оглед вкарване на зрител носи по-малка приходност, не води до качество, започва да работи по ширина, което е грешен модел“ (тук цялото интервю).

„No comments“, както казват италианците, говорещи френски…

Вторият цитат е по-деликатен и е свързан с болезнената тема за „Червената къща“. Тук езикът е (малко) по-разбираем, но начинът на мислене на държавата, не само е определено неприемлив, той просто е абсурден:

„– Какво се случва с Червената къща?

– Работи екип от наши и техни юристи, а на някакъв етап и юристи на общината. Но хипотезата с преобразуване на публична държавна в частна държавна собственост, която областният управител да преотстъпи безвъзмездно на частна организация, дори с доказана биография, не е реална. Първо, такъв механизъм не е правен в държавата. Смисълът на публичната държавна собственост е тя да бъде съхранена, включително от частни интереси. Ние оценяваме приноса и нуждата от Червената къща, изобщо нуждата от такива пространства. Но няма механизъм, по който държавата да излезе от публичността и да я прати в частното.

Ако вие поискате такава промяна на принципа, че сте много добра в това, което правите, ще се появят и други хора, които ще кажат “защо не я давате на мен“. Тяхната биография е много сериозна, но хора с идеи, биография и организации има не един и двама. Хипотезата да дадем за безвъзмездно частно ползване сградата ни вкарва в капан. Освен това не се знае след година-две какво ще се случи с тази организация – виждате с банки какво се случва. Доскоро “Червената къща“ бяха платежоспособни и имаха подкрепа от сериозна фондация, но дойде кризата.“

Това, което аз разбрах с „частния“ си граждански мозък, е че държавната политика в областта на културата е обобщена в изречението: „Няма механизъм, по който държавата да излезе от публичността и да я прати в частното“.

Кратко и ясно – тази хора изобщо не разбират какво очаква обществото от публичната политика. А в своята същност тя не (трябва да) е нищо друго освен съвместно създаване и прилагане на правила, чиято цел е единствено обществената полза. Предназначена да се грижи за потребностите на обществото, политиката предполага създаването на гъста мрежа на сътрудничество и провеждането на „интелигентен“ колективен дебат за нейните цели и механизми на функциониране. Той може да се постигне чрез включване от страна на законодателната и изпълнителната власти на разнообразни елити и интереси от гражданското общество. Особено в областта на културата. По този начин може да бъде установен консенсус или достатъчно широко мнозинство, което да гарантира не само спазването на правилата, но и тяхната адаптация към променящите се обстоятелства.

И ако в министерството на културата наистина искат да защитят свободата на творците и техните милиони почитатели като първостепенна ценност на културната политика, всички предложения за някакви законодателни и нормативни промени трябва да бъдат извършени при максимална публичност и възможно най-широко обществено обсъждане.

За съжаление обаче, за България всичко това е все още в областта на фантастиката или дори още по-далече. Какво ли не се

изговори и изписа за „Класическата гимназия“

Темата втръсна на всички ни, но дебат всъщност нямаше. Имаше едно „вавилонско“ стълпотворение, в което всички говореха едновременно, на различни езици, без да се чуват и разбират за какво става дума. Каква дискусия, какъв азбест, какви пет лева, пък били те и европейски. А похлупакът на всичко сложи дългогодишната директорка на гимназията, „легендарната“ Гергина Тончева. Вместо да се обърне към гражданското общество и културната общност, тя потърси подкрепата отново в държавата и то по възможно най-безапелационния и абсурден начин:

„Битката с училище е грях и престъпление. То е невинно и свято, нужно му е спокойствие, за да изпълни мястото си на храм човешки. Спокойствието на гимназията, здравето на децата и животът на учителя не струват 2 млн. лв. Господин премиер, уважаеми господин Бойко Борисов, очакваме вашата справедлива намеса за спасението на гимназията“ (виж тук).

Обръщението на Гергина Тончева не към някого друг, а към премиера Борисов, който се ползва с все по-истерична медийна подкрепа, ме накара да се върна към Атанас Славов. Вече пета година той не е между нас, но на фона на отново и отново разгарящото се умилкване около държавата и нейния „спасител“, написаното и изговорено от него през годините публицистично – философско слово си остава един символ на различията в начина на мислене между гражданското общество и т. нар. политическа класа. Различия не само по същество, но и във времето и пространството.

Последното, което написа в края на живота си Атанас Славов бе една малка книжка, озаглавена „СЛЪНЦЕТО. Ах, вижте слънцето със костюма на квадрати“, претърпяла две издания, през 2009 и 2010 г. в сливенската издателска къща „Жажда“. Тя включва 60 малки литературни и философско – политически разсъждения, ескизи или импресии, могат да се нарекат по различен начин.

Ето (с малки съкращения) най-интересната „миниатюра“ от книжката на Атанас Славов, наситена с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор и озаглавена „Отдел култура“:

„Министерствата на културата трябва да се премахнат. Културата е органична част от растежа на обществото. Култура значи растеж. 3емеделска култура. Духовна култура. Музикална култура. Семейна култура. Култура на мегдана. Култура на църквата. Култура на стопанството. И как точно държавата ще ръководи културата? Знаем каква е практиката. Назначава се някой изтърдял цар на манежа, дето зайчетата вече не изскачат както трябва от цилиндъра му, да контролира според капризите на управляващата клика духовната насока в развитието на нацията. (Без такъв пръцльо Англия нямаше да има Шекспир, Италия нямаше да има Паганини – или вий си изберете кой – Карузо, Русия нямаше да има Достоевски, така ли?) Могъщите нации – Англия, САЩ – нямат министерства на културата. Те именно са най-мощни в науката, в семейния живот, в способността да изграждат динамична администрация във всяка сфера на обществото, в бита и пр. и пр. и пр.

Министерствата на културата са се породили като парализиращ орган при устремяването на отделните нации напред и нагоре КЪМ ТРИУМФА си. Държавната власт обаче (дали тя ще е плод на руското царство в България, или на френската монархия в Африка, или на Китайската империя в Монголия – все то) не прощава.
Тази убийствена държавна структура е безпощадна. Тя почива на задушаваща, изтънко изпипана мрежа от контролни звена. Така наречените “Отдел култура“ във всеки цивилизационен център на държавата смучат огромни обществени и държавни средства да задушават естествения културен растеж и да заглушават неговата органична манифестация…

Така моят роден град Сливен днес в главите на хората не е столицата на някогашния български стопански разцвет (с милионерите си), на българската етническа толерантност (с грандиозната мрежа на своите чуждо-етнически духовни и образователни центрове), на българския европеизъм (с военните клубове на полските, украински и български офицери на полския аристократ Чайковски – Садък паша – преди двеста години), а “Градът на стоте войводи.“ (Хайде пребройте ги! Ако стигнете до седем, ще ви черпя един сладолед… Аман! Културата е това докъде сме стигнали, а не това, което някой казва, че трябва да направим, за да останем приковани към отдавна отминалото и мъртвото…“

В заключение – за откритата в Лувъра на изложбата “Епопея на тракийските царе – археологически открития в България“ в началото на статията. Да, тази музейна експозиция е чудесен атестат за страната ни, но до момента, в който историята започва да се политизира и стигнем до необоснованата (комплексарска) шумотевица, например за генетичните ни връзки с траките. Ако имаме наистина аргументи за някакви родства, то те са само с братята македонци. И би било много полезно да се поучим от реализацията на инфантилния кичозен проект за антиквизация на Македония, който достигна до карикатурно присвояване на герои от античността.

Надявам се, че на нас ни стига бутафорната реставрация и строеж на ново на стари крепости и други исторически обекти с европейски средства, която толкова се харесва на министър Вежди Рашидов: “Смятам, че малко бутафория ще допринесе много за туризма. Иначе ще си останем с по три реда камъни долу на земята.“ Колко ли хора мислят като него…?

* Статията е написана специално за „е-вестник” и е публикувана на 21 април 2015 г.