Колкото повече слушам дърдоренето на (някои от) нашите избраници в парламента или при параноичните дебати в телевизионните студия и наблюдавам перфидното им лицемерие, толкова по-често си мисля за големия писател, публицист и общественик Атанас Славов. На фона на агресията и вулгарната пошлост, която ни залива на улицата, от телевизионния екран или от вестникарските заглавия, написаното и изговорено от него публицистично-философско слово си остава един символ на различията в начина на мислене между гражданското общество и т. нар. политическа класа. Различия не само по същество, но и във времето и пространството.
Вече пета година Атанас Славов не е между нас, но непрекъснато очаквам да изскочи отнякъде със закачливата си усмивка… Да се беседва с личност като Атанас Славов, беше нещо много повече от обикновено удоволствие. Както съм казвал и друг път, дори и най-обикновеният разговор с него носеше висок духовен заряд и наелектризираше пространството. Атанас Славов не просто разговаряше, той те провокираше, иронизираше, нападаше и едновременно защитаваше, и всичко това бе наситено с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор.През последните години от живота си Атанас Славов написа една странна малка книжка, озаглавена „СЛЪНЦЕТО. Ах, вижте слънцето със костюма на квадрати“, съдържаща 60 номерирани малки литературни и философски ескиза. Някои от тях са по няколко страници, други по няколко реда или дори само по няколко думи. Много от тях са завършени, но има и такива, които са само нахвърляни като повод за размисъл. Книжката е написана (неслучайно) в любимата му виенска сладкарница в центъра на Сливен и е претърпяла две издания, през 2009 и 2010 г. в сливенската издателска къща „Жажда“.
Позволявам си да предложа на читателите на моя блог три ескиза на тема „Различност“. Тема, по принцип твърде чувствителна за българското общество. В книжката те са под номера от 27 до 29. Специално съм избрал едни от най-деликатните и едновременно с това закачливи текстове на автора. Те не са свързани с политически, етнически или религиозни различия, но всъщност имат и много колоритен политико-културен подтекст. Стига да можеш да го почувстваш и разбереш.
- Доде и старост, ах! Доде и старост!
Ах, каква наслада и какъв чист въздух е старостта!
Отиваш по чорапи в НДК-то на концерта по случай последната сватба на оня Бийтълс – Лорда, че е по-рехаво за пръстите, и те закарват в психиатрията да те изпитат дали си луд, че си по чорапи, ама ти им казваш, че не е, защото си луд, а защото е по-рехаво за пръстите, и ха сега! Какво да кажат, де, щото е вярно! И мълчат и се чудят, и ти дискретно и тихичко пръцваш под масата и се изкашляш уж да не се чуе, и те кво да правят сега? Държиш се дискретно, кво да правят!! Покашляш се учтиво и почтително.
Ах, каква божествена наслада е старостта! Стига да не я криеш, а любезно и учтиво, и с искрена обич да ги успокоиш, че кво като си малко бам-башка!
…Сетихте ли се? Точно така го дава Джавахарлар Неру! Опс! Махатма Ганди, де!
- Към другото
Смисълът на живота не е в това да сме еднакви. Смисълът на живота е в това да сме различни.
Та нали различността оправдава многочислеността ни. Нали това, което носим като съобщение през краткия си живот – изпратено от миналото към бъдещето – е обяснението на многообразието ни!
Иначе как ще обясним защо виждането, разпознаването, осъзнаването на различието – наше или чуждо – ни изпълва с неконтролируемо ликуване!
Иванчо може да си бърка в носа с език! Урааа! Покажи бе, Иванчо!
Тоз ходи на ръце! Онзи прави двойно задно салто! Тунчо прескача Тунджа с овчарски скок! Папунчо се катери по въже до върха на дъба! Тригодишният Сашо марширува с ботушите на дядо си! Урааа…
Ами опияняващата страст да се учат животните да се превъплътяват на хора, на други животни… Мечката да танцува, гълъбът да прави салто мортале като му свирнеш по специален начин! Любовта кум домашните любимци, дето се държат като човеци не само като ги тренираш за майтап, но и от сърце! Да те целуват неудържимо, да се гушкат на рамото ти! Мечките и мечкарите да плачат като ги разделиха!
Дворът на баба Янка винаги беше пълен с кокошки и пиленца, и квачката учи пухкавите си новоизлюпени сладурчета да кълват. Чука с клюн в земята, вдига камъче и го пуска и те кълват, кълват додето свикнат да кълват зрънцата, дето са за ядене. И ето че едно от сладурчетата вместо да кълве камъчетата и зърната от земята, започна да кълве пуха от дупетата на сестричетата си. Без да спира. За ден два половината от тях останаха с голи задничета, каквото и да правеше баба Янка. И аз никога през осемдесетгодишния си живот не помня така да съм ликувал от възторг, от щастие, като децата от махалата нахлуваха в двора да гледат и да аплодират! Не се държеше като пиле, не се правеше на човек; нямаше никакво обяснение какво става и защо става!
Боже, каква радост, какво ликуване, какво щастие е, че си попаднал там да го видиш! Защо? Защото е на върха на Хеопсовата пирамида на различността!
- Униформата
Униформата не е форма на уеднаквяване. Помислете.
Униформата е знак за отделяне.
Студентските шапки са сигнал, че носителите им (за разлика от който и да е) се подготвят да станат специалисти във важни за всички области. Те са знак за това, че един неграмотен пазвантин трябва да се отнася към тях с нужното уважение. Знак, че те знаят повече от него.
Военната униформа е знак, че тези с каските като цукала са германски войници, а тези с каските като супени чинии са английски войници.
Тези с червените фланелки са от тима на Ливърпул, а тези с белите от Славия.
Униформите уеднаквяват, само доколкото да покажат кои с какво са различни от всички останали!
За политиката с пристрастие 