Българският президент Росен Плевнелиев е наистина хипер активен през новия политически сезон. Въпреки че не може да разчита на истеричната медийна подкрепа, с която се ползва премиерът Борисов, той също е непрекъснато в заглавията и коментарите на българските медии, възхваляван или освиркван от управляващи и опозиция, и не на последно място – от русофили и от русофоби. Може и да е произнесъл новогодишното си послание на фона на „Колорадо” или да не знае на кой митинг е бил в края на 1989 г., но международният му авторитет расте непрекъснато и България спокойно може да си направи „селфи” с него пред света. Ако не пред целия, то поне пред свободния свят, към който все още принадлежим, и то не без заслугите точно на президента Плевнелиев. Докато с Георги Първанов (Гоце), който през двата си мандата прие в София само президента Путин, бихме могли да се снимаме единствено на площада „Любянка” в Москва.
Обръщението на президента Плевнелиев към Народното събрание на 19 март т.г. вече е известно на всички. С него той спечели „качество” на политическата шахаматна дъска и направи заявка за втори мандат. Визията, изложена пред народните представители, съдържаше всичко важно в стратегически план, което трябваше да се каже точно днес и сега, и за което се очаква едно достатъчно широко парламентарно мнозинство. Дори само изречението „Нужна е правна сигурност, за да дойдат инвеститорите, а не олигарсите” е достатъчно, за да се разбере за какво става дума. Както се очакваше, (и) Плевнелиев поиска спешни реформи в съдебната система (без ремонт на конституцията) и нова стратегия за борба срещу корупцията.
Той призова политическите партии да се обединят по четири външнополитечески цели, които да бъдат изпълнени докато България поеме ротационното председателство на Европейския съюз през 2018 година. Това са влизане в Шенген и в „чакалнята”на Еврозоната, включване в надзорния механизъм на Европейския банков съюз, както и постигане на критериите на Европейски енергиен съюз в България. Не на последно място Плевнелиев потвърди, че ще инициира референдум за изборните правила, като според него има съгласие той да се проведе заедно с местния вот тази есен.
Големият публичен интерес, с който бе посрещнато гостуването в парламента на Росен Плевнелиев, далеч не е случаен. Директният национален мажоритарен избор на президента му придава огромна политическа тежест във взаимоотношенията с избирателите, с медиите и гражданското общество, с другите власти и държавни институции, но най-вече в международните отношения. Въпреки сравнително ограничените конституционни пълномощия на институцията, президентът „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.“ Така че първото и основно изискване към президента е дейността му да бъде подчинена единствено на националните интереси и международния авторитет на страната. Нещо повече, точно международната активност и външнополитическите му позиции са израз на обществената значимост на личността на президента.
Очевидно трябва да дойдат наистина критични моменти за държавата във външната политика, за да се оценят по достойнство качествата и капацитета на един президент като държавник. Никога няма да забравя положителния международен отзвук от светкавичната и изключително точна публична реакция на президента д-р Желев към опитите за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат срещу Михаил Горбачов на 19 август 1991г., направена при пълното мълчание и негласната подкрепа на преврата от страна на БСП. Друг блестящ пример за държавнически подход от историята на прехода са годините между 1995 и 1997г. Тогава, по времето на правителството на Жан Виденов, евроатлантическата ориентация на България бе защитавана единствено от президента д-р Желев и то при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на външно министерство и при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-то НС.
Днешните драматични събития в Украйна, безцеремонната намеса на Путин във вътрешните й работи, анексирането на Крим и опитите за повторение на Кримския сценарий в в Донецк, Харков и Луганск поляризираха до неузнаваемост политическите настроения в България от категорично проевропейски до еднозначно и многозначно проруски. След всичко, което се изписа и изговори по винаги болезнено актуалната за българското общество тема „Русия”, е изключително важно сегашният ни политически елит да бъде в състояние да гарантира европейския и евроатлантически курс на страната ни. Така че от всяка гледна точка, позициите на последните двама български президенти при външнополитическия дебат са сериозен тест за държавническия потенциал и стратегическата визия на България в този толкова деликатен и емоционално натоварен политически момент.
За голямо съжаление обаче, а може би за още по-голяма радост, Росен Плевнелиев и Георги Първанов не само, че защитават различни възгледи и позиции, те просто са представители на две коренно противоположни ценностни системи, на две различни цивилизации. „Два свята, единият е излишен”, както се шегувахме по време на комунизма. Да започнем с предишния президент. През последната година Първанов надмина всички допустими граници в усилията си да убеди обществото, че правителството заедно с президента се нареждат сред най-големите ястреби на Запада в отношенията си към Русия. Сега всичко си идва на мястото. Очевидно рестартирането на проекта АБВ в синхрон със събитията в Украйна далеч не бе случайно. В продължение на 10 години (от 2001 до 2011 г.) основното представителство на руското лоби се осъществяваше точно от президента Първанов и неговия съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС.
Напълно очаквано, президентът Росен Плевнелиев е на другия полюс. Той подходи наистина като държавник, като през тези бурни дни и месеци успя да защити ясно и категорично авторитета и достойнството на страната ни като член на ЕС и НАТО. Много медии цитираха думите му: „Ние не можем да стоим в ъгъла на европейската политика, да се крием и да се снижаваме. Защото някой път ще ни се наложи не да се снижаваме, а да крещим“. И още: „ЕС трябва да покаже, че ние сме готови да защитаваме ценностите, ако трябва – и да забравим калкулациите и да се обърнем към това, кои сме ние и кои са нашите ценности.“
„В България имаме нужда от повече НАТО и нейните ценности за укрепването на демокрацията, гарантирането на свободата и стабилността. България силно подкрепя политиката на разширението“, заяви президентът по повод на десетгодишнината от приемането ни. „Принципите, които обединяват държавите от НАТО са демокрацията, човешкото достойнство и върховенството на закона, като тези принципи ни правят силни заедно“, категоричен бе Плевнелиев.
Когато преценяваме личността на един „държавен глава“ по неговите политически становища, не би трябвало да оставаме само на нивото на емоционалната политическа симпатия или антипатия, колкото и силна да е тя. Признавам си, че до сега подценявах президента Плевнелиев, като съм изразявал недоверието си към него и в политически дискусии, в които съм участвал, и в някои от публицистичните си материали. Що се отнася до вътрешнополитическия ни живот, все още изпитвам резерви към него, тъй като никога не е успявал да се издигне над тяснопартийните си интереси и да среже пъпната си връв с политическа партия ГЕРБ. Но в крайна сметка външната политика е неговото амплоа. И там той доказа себе си като държавник и то по един блестящ начин.
Преди един месец в Мюнхен се проведе ежегодната международна конференция по сигурността, в която участваха около 400 високопоставени делегати, между които около 20 държавни и правителствени лидери, 60 министри на външните работи и отбраната, представители на икономически и научни кръгове, както и на правозащитни организации от цял свят. Росен Плевнелиев бе първият български държавен глава, който участва в Конференцията като ключов говорител. Той взе участие в президентския дебат на Конференцията, заедно с колегите си от Финландия Саули Нийнистьо, от Литва Далия Грибаускайте и от Украйна Петро Порошенко.
Ето един цитат от този дебат: „Преди 25 години Берлинската стена падна и Европа започна да пише история. Демокрацията се разпространи на Изток. Бившите комунистически държави станаха демократични и свободни. Европа се превърна в най-голямата икономика на света и в глобален лидер. Европа обаче трябва да се събуди, защото през последните години губим посока и задълбаваме в собствените си проблеми, пишем по-скоро бюрократични правила, отколкото история. Но ако спрем да правим история, някой друг ще я прави вместо нас. Нека повярваме, че живеем в исторически времена и да останем единни в защитата на собствените си ценности“.
И още един, от срещата на Президента с министъра за евроинтеграция и регионални връзки на Бавария д-р Беате Мерк: „България е отговорен член на ЕС и може да даде пример на страните от Западните Балкани, които трябва да получат тласък по пътя на европейската си интеграция. Необходимо е да засилим връзките помежду си, за да избегнем риска от изолация и разделение“. И двата цитата не се нуждаят от специален коментар…
През последните години (след 2007), по различни обективни и субективни причини България вече не изглеждаше толкова авторитетно на международната сцена, колкото изглеждаше по времето на приемането ни в НАТО и приключването на преговорите за членство в ЕС. Но през онези години международният ни авторитет в никакъв случай не се дължеше на президента Първанов, а на мистър „Европа“. Днес от дистанцията на времето, можем да кажем, че Симеон Сакскобургготски изигра изключително важна роля за европейската и евроатлантическа интеграция на страната ни. Поради вечните „конспирации“ в българската политика, той не можа да се кандидатира за президент, но съчетаваше премиерския си пост с амплоато си на държавен глава, което никой не може да му отнеме. Завръщането на последния български цар Симеон Втори бе наистина огромен късмет за България, особено в областта на външната политика.
Въпреки огромните икономически и политически трудности, които преживяваме днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция. Очевидно ролята на личностите в политиката ще нараства. Тази роля е както в детайлите, така и в типа лидерско поведение, но най-вече в стратегическото умение да се мисли с няколко хода напред за реализирането на националните ни интереси. Тук точно се крие и фундаменталната разлика между настоящия държавен глава Росен Певнелиев и предишния президент. Предишният ли, кой беше той?