Либерализмът ни е нужен повече от всякога!

Появата на младата либерална политическа формация ДЕОС, към която изпитвам все по-нарастваща симпатия, и нейните обнадеждаващи актуални политически становища[1], завръщането на германските либерали в голямата политика след успеха им на изборите в знаковата провинция Хамбург[2], както и публикуваната наскоро статия на Даниел Смилов: „Либерализъм, пазар и равенство“[3], ме стимулираха да коментирам отново същността и ролята на политическия либерализъм. Тема, която ще става все по-актуална при очакваните тежки и деликатни реформи, свързани с ролята на държавата в образованието и здравеопазването, в пенсионната система и енергетиката, както и с независимостта и организацията на съдебната власт.

Не съм се занимавал задълбочено с тези проблеми от миналата година, когато преди европейските избори публикувах в „Култура“ статията си „Нужен ни е нов поглед към либералните ценности и политики“[4]. В нея се опитах, доколкото мога, да дискутирам причините за екзистенциалната криза на „либерализма“ в европейски мащаб като ценностна система и гражданско-политическа и икономическа концепция. В тази връзка бе и една друга моя статия в „Култура“ от 2012 г. – „Популизъм след либерализма“[5]. И двете статии можете да намерите в блога ми, в рубриката „Медийни публикации“. За огромно съжаление, както европейските, така и последните парламентарни избори показаха, че аудиторията, разбираща и защитаваща либералните ценности на политическо ниво, продължава да намалява заедно със стопяването на либералните партии и изчезването на либералното парламентарно представителство.

Нещо повече, либералната демокрация като политико-икономическа система, базирана на прочутия триъгълник „свобода, права и отговорности“, започна да изпитва все по-големи вътрешни напрежения и да губи позиции. Триъгълникът вече не само че не е равностранен, но като че ли се разпадна на съставните си части, а „отговорността“ просто се разпиля и изчезна от обществото. Моделът, който доказа своята ефикасност в Европа, който успя да гарантира просперитета, благоденствието и индивидуалните свободи, днес вече го няма. Просто е удивително колко бързо забравихме, че правата, свободите и качеството на живота не са дар Божи, а произтичат от доброто държавно управление и върховенството на закона. А те, от своя страна, са резултат от дейността на свободни, просветени и информирани граждани и избиратели, от буржоазната етика на едно отговорно и мислещо гражданско общество, с една дума, на хора, които разбират, че животът по правилата не ограничава свободите, а напротив – улеснява тяхната реализация.

При това положение трябва да започнем либералния дебат едва ли не отначало. След всичко, което се изговори и изписа срещу либералната демокрация през последните години, след нестихващите опити за замазването, оплюването и в крайна сметка – обезсмислянето на основните ценности на либералния модел на българския преход, няма да ни е лесно. Но вече има светлина в тунела. И това не е идващият насреща „национал-популистки“ влак, а появата на една млада и по възраст, и по начин на мислене либерална общност от хора, които са готови не само да защитават либералните ценности, но и да ги реформират за новите политически условия както в България, така и в ЕС като цяло. Статията, която предлагам има повече концептуален, отколкото стратегически и програмен характер. Опитал се да обърна внимание на темите за ролята на държавата, за равенството и неравенството, т.н. „вечни“ неразрешими въпроси на политическия дебат. При работата ми в настоящия текст съм използвал някои изводи и заключения от вече споменатите ми статии в „Култура“, но повторението в този случай може да бъде само от полза.

Обичайна порочна практика е либерализмът да бъде обвиняван в радикален антиетатизъм. Това е напълно погрешно. Напротив! Загрижеността за институциите е една от най-важните задача на политическия либерализъм. И това съвсем не е конюнктурно твърдение, а политически принцип от съществено значение. Първата грижа на либералната политика е, държавата да работи добре, да спазва процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически лица. Тези правила защитават частната сфера на индивида и особено неговата собственост от чужди посегателства. Те са предназначени да осигурят необходимия минимум сигурност, стабилност, предвидимост и почтеност, така че социалното устройство да функционира ефективно. Накратко, справедливостта е върховенството на закона: то поддържа реда в обществото и е абсолютно необходимо за оцеляването и успеха на пазарната икономика и либералната политика.

Но дори и държавата наистина да работи перфектно, тя трябва да бъде ограничена до обхвата, определен в Конституцията и законовата рамка за нейните действия. Дефинирането на тази рамка е обикновено основната тема на ежедневните политически атаки и от ляво, и от дясно срещу либералната политика. Модерният либерал би характеризирал длъжността на държавата като един безпристрастен „рефер“, който налага „правилата на играта“, но не бива нито да се намесва в самата „игра“, нито да задава предварително или да подпомага резултата от нея, както се опитваха да правят българските правителства през последните години. В този тип дебати либералите винаги са били и ще бъдат против прекомерното разрастване на държавните функции, защото се доверяват на индивида и неговата интелигентност.

Заедно с това доверие обаче, модерната либерална политика в никакъв случай не трябва да идеализира отделната личност и да я приема за безгрешна. Тя просто защитава тезата, че макар и склонни към грешки и капризи, за хората е по-добре сами да взимат решенията си в реални ситуации, отколкото глупави, невежи и безобразни управници да ги взимат вместо тях. Либерализмът не е система, разчитаща на „добрите“, а такава, в която „лошите“ могат да нанесат най-малка вреда. Модерната либерална политика отчита възможността за сложни допускания за индивида в един сложен свят. Отървавайки се от закостенели и сюрреалистични абстракции, либерализмът трябва да бъде неизменно адекватен на изискванията на публичната политика. Само тогава може да е успешен като политическа доктрина.

Но точно тук, „във възможността за сложни допускания за индивида в един сложен свят“, либерализмът се сблъска и то жестоко с настъпващия в целия ЕС (национал)популизъм, помитащ всички идеологически различия след себе си. Срещу сложните допускания и проблеми в нормалната политика, популистите по правило предлагат прости решения. И, пак по правило, тези решения изглеждат много евтини, но, в крайна сметка, излизат много скъпи не само на повярвалите в тях, но и на цялата държава, а както се оказва, и на ЕС като общност. Популизмът (се опитва) да отъждествява волята на народа с морала и справедливостта, като ги поставя над всички други ценности. Тази идеализация на народа върви редом с демонизацията на елитите. Няма ляво, няма дясно, няма идеология, Популистите разделят обществото на две хомогенни антагонистични групи. Просто и ясно – „ние – добрите“ срещу „другите – лошите“!

По всички тези показатели популизмът поразително прилича на комунизма, но капанът, в който всички попаднахме, е че той не отправя предизвикателство към демокрацията в качеството й на процедура, основаваща се на свободни избори и на управление на мнозинството. Именно защото съвременните популисти не могат да бъдат охарактеризирани (формално) като антидемократични, либералните партии изглеждат толкова безсилни в своята реакция спрямо популисткото настъпление. И тук вече можем да сложим край на обобщенията и да се върнем в България. Ако западните демокрации все пак имат сериозен имунитет към подобни политически зарази, то у нас ситуацията през последните години бе много по-тягостна. И това се отрази преди всичко на състоянието на институциите и на ролята на държавата като цяло.

Когато популистката мъгла покрие цялото политическо пространство и няма реален политически дебат, много бързо и неконтролируемо нарастват свръхпропорциите на държавата. Едновременно също толкова бързо намалява значението на законодателната власт, неспособна и несклонна да контролира действията на изпълнителната, а съдебната власт на практика не е в състояние да осъществява надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона. Точно това се случи в България след 2009 г.

Успоредно и в съчетание със „свръхдържавата“ се зародиха нерегламентирани групи по интереси, чието намерение бе не да произвеждат допълнително богатство, а да преразпределят наличното. Преразпределение с участието на клиентелистки олигархични структури, неефективни предприятия, търсещи държавна закрила срещу по-ефективната конкуренция, синдикати, стремящи се да елиминират конкуренцията на пазарите на труда. Всичко това бе мощен и мътен поток, произтичащ от политическото могъщество на организирания интерес. Чак днес, пет години по-късно, се появяват първите индикации към нормализация на политическия живот. Обществото изглежда помъдряло и готово да се върне към ценностите на институционалната демокрация и правовата държава. Но това ще бъде много дълъг и мъчителен процес, в който е нужна коренна промяна на политическата среда.

Подобна промяна, преди всичко в ролята на държавата, е особено важна за завръщането на либерализма на политическата сцена. При досегашните условия либерализмът трудно можеше изобщо да вирее, а за някаква по-значително политическо участие, не можеше да става и дума. За да може да се развива, либерализмът се нуждае от съвсем друга политико-културна среда. Затова образованието, културата, науката, изследванията и дискусиите за моралните основи на едно свободно либерално общество са толкова важни. Либерализмът е тясно свързан с разума в политиката и то разум, насочен към бъдещето. Каквото и да се говори против либерализма, единствено либералната политика е доказала многократно, че е готова без всякакъв догматизъм да даде шанс на новите идеи, технологии и иновации.

Къде е мястото на икономиката във всички тези разсъждения за ролята на държавата? Поради ключовото значение на икономиката за обществото, тази роля е изключително важна. Икономическото развитие без съмнение зависи основно от инициативността на отделните индивиди. Но те трябва да бъдат добре образовани, свободни, солидарни и уверени в държавните институции и тяхното функциониране. Икономиката се развива благодарение на образователните, транспортните и комуникационни инфраструктури, благодарение на социалните, здравни и отбранителни структури, както и на структурите за сигурност, които защитават правата на всяка отделна личност. В крайна сметка, успехът на либерализма зависи от нивото на политическата и бизнес-култура в държавата и на живота по правилата. С други думи – от доброто държавно управление.

В своята същност публичната политика представлява съвместно създаване и прилагане на закони, чиято цел е единствено обществената полза. Предназначен да се грижи за потребностите на обществото, либерализмът е култура на спазването на дадената дума, на респекта и уважението към другите, на отвореността към бъдещето на обществото. Либералната политика предполага създаването на гъста мрежа на сътрудничество и провеждането на „интелигентен“ колективен дебат за функциите и задълженията на държавата. Успешното „управление чрез обсъждане“ може да съществува само в рамките на точно определени държавни пълномощия и може да се постигне чрез участие на законодателната и изпълнителната власти при въвличане на разнообразни елити и интереси от гражданското общество. По този начин може да бъде установен консенсус или достатъчно широко мнозинство, което да гарантира правилата на правовата държава и да ги адаптира към променящите се обстоятелства. С други думи, отново и отново се връщаме към върховенството на закона, „златното ключе“ към процедурната справедливост.

Когато говорим за „справедливост“, съвсем закономерно стигаме до „равенството и неравенството“, може би най-дискутираните и най-конфронтационните теми в света на политиката. Когато говорим за равенство от либерална гледна точка, става дума единствено и само за равенство пред закона. Никой не може да бъде дискриминиран пред закона, поради своя пол, раса, вероизповедание, етнос или националност, социален или икономически статус. Не трябва да се допускат законови привилегии за отделни лица или групи от хора, като властите трябва да третират всички граждани еднакво без елементи на персонални предимства и различни типове фаворизиране на определени лица. И тук не може да има никакви компромиси. Ако тези принципи не се спазват, това означава само едно – корупция! Равенството при спазването на законовите правила дава възможност за свобода и лична отговорност на всички. Равнопоставеността в третирането на всички пред закона е основно изискване на либералната справедливост. Договорите се изпълняват, като всяка измама, кражба или физическа агресия се наказват.

Тълкуването на неравенството обаче, от либерална гледна точка не е просто нещо. Особено неравенството на доходите е от огромен политически и обществен интерес. То е източник за постоянни разногласия между тези, което смятат, че неравенството е проблем и тези, които мислят, че не е. Но все пак трябва да продължим да търсим поне определени параметри на взаимно разбирателство между тези две крайни позиции.

Можем да определим два вида икономическо неравенство. Първият вид условно можем да наречем пазарно неравенство. Отделните индивиди се различават по много признаци, включително енергия, способности и компетентности, амбиция и находчивост. В резултат на това, при пазарно ориентираната икономика, някои хора ще бъдат по-добри от други в задоволяването на материалните и духовни интереси на потребителите и по този начин ще съумеят да спечелят повече пари. Единственият начин да се избегне това е принудителната намеса на държавата на пазара. Подобна намеса обезсърчава стремежа към благоденствие, като равенството, насърчавано чрез държавна принуда, ще води единствено до обедняване.

Кое е по-добре тогава, хората да са еднакво бедни или различно заможни? Това е най-важният политически въпрос, когато говорим за неравенството. Бихте ли предпочели едно общество, в което всички имат равни ниски доходи, пред това, в което доходите са различни в широки граници, но и най-ниските доходи са по-високи от тези на първото общество на принудителната уравновиловка? И тук, в понятието „широки граници“ е ябълката на раздора. След глобалната финансова криза през 2008 г., левичарската истерия (и не само тя) срещу „виновния либерализъм“ за непрекъснатото неконтролируемо разтваряне на ножицата между бедни и богати достигна гигантски размери.

Точно тази деликатна тема е обект на цитираната в началото и поставяща много въпроси статия на Даниел Смилов: „Либерализъм, пазар и равенство“. Ето какво пише той:

„Наскоро публикуван доклад на британската благотворителна организация Oxfam направи прогнозата, че богатството на най-заможния 1% от човечеството ще се изравни с това на останалите 99% в следващите няколко години. Най-богатите 80 души ще притежават толкова, колкото най-бедните 50% от глобалното население.

Вярно е, че в някакъв смисъл нашата епоха е отбелязала и сериозни успехи в настигането в материално отношение на т.нар. първи от третия свят: възходът на Китай, Индия, Бразилия и т.н. означава, че привилегированите богати градски общности не са концентрирани единствено в САЩ и Западна Европа. Нещо повече, общият брой на бедните по света намалява почти повсеместно – (с малки изключения за части от Африка).

Но от изследването на Oxfam става пределно ясно, че вътре в отделните държави – дори тези от Запада – „ножицата“ между най-богатите и средната класа се разтваря и днес средната класа има по-голям шанс да „изпадне“ в бедност, отколкото да настигне най-богатите. Какво е политическото значение на тези факти?“

Може да се спори за всичко това по цели дни, но рисковете за средната класа не са (само) в либералния принцип за „икономическото неравенство“, а в много по-голяма степен се дължат на един втори тип неравенство, т.нар. „политико-икономическо“ неравенство, насърчавано и управлявано чрез политическата система.[6] Неравенството в доходите се превръща в нерешим проблем, когато е причинено от държавна намеса. А повечето политико-икономически системи в света, особено най-богатите от „пазарно ориентираните“ са построени на дълбоко вкоренени и отдавна установени системи на корпоративни привилегии и „вечни“ добри връзки с определени кръгове, групи и огромни наследствени бизнес корпорации. Изброяването на „добрите връзки“ сигурно може да продължи дълго, но за всички е ясно, че става дума за фаворизиране, за което останалата част от населението трябва да плаща по един или друг начин. Каквото и да си говорим, най-богатите хора на света са винаги добре представени в тези привилегировани групи. Няма никакво съмнение, че за разлика от неравенството на пазара, политико-икономическото неравенство няма нищо общо с пазарните механизми и същността на либерализма. То е дълбоко несправедливо и много от неговите канали за привилегии трябва да бъдат премахнати в един наистина либерален свят.

Как? Много трудно е да се намери решение в страна като България, а и в ЕС като цяло, където политическата среда е преситена от преки и непреки субсидии; от изкуствени дефицити, безумни наредби, разрешителни и предписания, които изключват конкуренцията и гарантират утвърдените с десетилетия, привилегии и фаворизирания. На този печален фон прочутото либерално изречение „Европейският съюз предоставя на своите граждани територия на свобода, сигурност и справедливост без вътрешни граници и с вътрешен пазар, където цари свободна конкуренция“ звучи повече като подигравка към темата, която дискутираме. Но все пак ми е трудно да се съглася и с политическите заключения на Даниел Смилов:

„И тук идваме до политическия проблем, който растящото неравенство ражда за либерализма в развитите държави: неговата социална опора – средният избирател и средната класа – от прогресивна става реакционна, консервативна и егоистична. От двигател на обществото, тя се превръща в негова спирачка, от еманципатор – тя става защитник на привилегии и ексклузивност. Парадоксално, тя става всичко това, което сме свикнали да свързваме с либерализма – с отрицанието на либерализма.“

Битката все още не е загубена. Теорията на Дуоркин и много други автори ни дават достатъчна възможност за адекватна оценка на ситуацията, която да избегне подценяването на политическите ефекти на растящото неравенство. Либерализмът – като политическа идеология – има вътрешни ресурси да се преосмисли, да коригира залитанията си. Както стана ясно, има механизми, които едновременно да създадат и по-свободен, и по-равен свят. За да се въведат ефективно и масово, е необходим сериозен технически и принципен дебат за данъчната система, за отстраняването на ефектите на наследени привилегии или прост късмет.“

Подобни разсъждения са дълбоко леви в своята същност. След като се твърди, че социалната опора на либерализма е станала „реакционна, консервативна и егоистична“, за „прогреса“ остава само лявото пространство. Това е чиста проба политически парадокс. Кой ще създаде този имагинерен „по-свободен и по-равен свят“? Очевидно тук се разменят местата на причините и следствието. Либерализмът има винаги вътрешния ресурс да се преосмисли, но кой ще реформира „реакционните и егоистични нелиберални държави“? Наследените привилегии са при тях, те живеят с тях и от тях. Да, битката все още не е загубена. Тя просто не е започнала!


[1] Деос: публикации, рубрика „Деос работи, становища”

[2] Heike Göbel: Neugier auf die FDP. Франкфуртер Алгемайне Цайтунг – 16 февруари 2015 г.

[3] Даниел Смилов: Либерализъм, пазар и равенство. Портал Култура – 21 февруари 2015 г.

[4] Аспарух Панов: „Нужен ни е нов поглед към либералните ценности и политики”. Култура – Брой 16 (2765), 25 април 2014 г.

[5] Аспарух Панов: „Популизъм след либерализма”, Култура – Брой 25 (2687), 29 юни 2012 г.

[6] Sheldon Richman: Income Inequality Is a Problem – When Caused by Government Meddling

 

 

Advertisements
Публикувано на Евроатлантическа интеграция, Европейски съюз, Либерализъм, Парламентарна демокрация, Политика, Политически партии и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

One Response to Либерализмът ни е нужен повече от всякога!

  1. Valpet каза:

    Политическият либерализъм сам по себе си е привлекателен. Но той няма как да се изолира от неразрешимите проблеми, които поражда свързаният с него икономически либерализъм. Последният е изгоден за богатите страни и неизгоден за бедните. Това е несправедливост, която се проявява и на вътрешно национално равнище – изгодност за богатите и неизгодност за бедните. Стига се до проблема за социалната несправедливост, която поставя под съмнение и цялата привлекателност на политическия либерализъм. Той се превръща в лицемерен и отвратителен за мнозинството бедни държави и хора, което именно е големият проблем на тази идеология.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s