Вместо авторски увод, за начало ще ви предложа един цитат от анализа на Иван Стамболов (Сула) „Защо всеки се прави на какъвто не е?“:
„След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно, нито е въстание), поне видяхме какво имаха предвид организаторите, използвайки термина „винкели от Перник“. Къртиха се жълти павета, обгазяваха се взаимно протестиращи и охраняващи, палѝ се слама в краката на полицаите, откриха се даже коктейли „Молотов“ в палатките. Бяха арестувани повече от 120 протестиращи, половината от които се оказаха с досиета. Накрая пак полицията излезе виновна, защото била допуснала провокатори, които нямали ама абсолютно нищо общо с протестиращите, дето в продължение на дни по-рано разнасяха бесилки и ковчези, бесеха чучела, обещаваха винкели и пишеха „оставка или смърт“. Но не това е новината на седмицата. Новината на седмицата е, че в Народното събрание официално бе поискана оставката на Румен Радев заедно с тази на Бойко Борисов, с което баснословният художник, рисуващ епичното платно на българската политика, тури подписа си в долния ъгъл.“
Този цитат, както и цялата статия на Иван Стамболов представлява сериозен повод за размисъл и дискусии, които ни връщат в началото на 30-годишния преход, характеризиран от нестихващи и до днес, а може би до утре или до догодина все по-странни политически протести.
Днес предлагам на вниманието ви една статия, която публикувах в БГНЕС през 2013 г., по време на протестите срещу управлението на Пламен Орешарски, но която ни връща към бурните протести в началото на прехода към демокрация, които и днес, 30 години по-късно не са изгубили своята актуалност и политическа ирония…
Аспарух Панов: Да сортираме разделно политическите боклуци!
„Червени боклуци!“ скандират в опиянение протестиращите, очите им възторжено блестят, изпълнени с надежда, че ще изчистят до стерилност политически омърсения български парламент… Искрено им пожелавам да успеят.
По същия начин скандирахме и ние с жена ми и децата ни в края на 1989 г. Тогава България беше диктаторска комунистическа държава, член на СИВ и „Варшавския договор“ и боклуците бяха наистина отровно „червени“.
През 1991 г. СДС спечели изборите срещу БСП, както каза Сашо Йорданов: „С малко, но завинаги…“ Но скандирането „Червени боклуци!“ не само че не изчезна от живота ни, но и разшири приложението си. Спомням си как генералният секретар на Съвета на Европа, очарователната французойка Катрин Лалюмиер посети България на 24 и 25 юни 1993 г., в разгара на абсурдните протести на СДС срещу своя създател – президента д-р Желю Желев.
И тогава, (както днес), до президентството пред археологическия музей имаше палатков лагер, а всяка вечер се провеждаха големи митинги. Г-жа Лалюмиер естествено подкрепи Президента в усилията му да защити правовата държава и изнесе на всички една показна лекция по демокрация.
Между другото тя каза, че и пред сградата на Съвета на Европа в Страсбург понякога се събират протестиращи, които опъват палатки. Органите на реда ги оставят няколко часа, докато представят исканията си, след което ги поканват любезно да напуснат и ако те откажат, ги изгонват заедно с палатките им.
Свободата означава и лична отговорност пред обществото и никой няма право да нарушава свободата и правата на другите. Колкото до Едвин Сугарев, г-жа Лалюмиер изрази мнението, че гладната стачка е негово право, но като народен представител, той има много по-ефективни начини да информира обществеността за своите искания и да влияе за тяхното реализиране.
Същата вечер на поредния протестен митинг г-жа Лалюмиер бе наречена „комунистка“, всички одобрително скандираха „Червени боклуци!“ и всичко това естествено се появи на другата сутрин в текст и снимки на първите страници на всички вестници. Един ден по-късно започна юнската сесия на ПАСЕ в Страсбург.
Като ръководител на българската делегация, бях поканен в кабинета на генералния секретар. Когато влязох, видях пръснати на огромното бюро злополучните български вестници с безумните твърдения. Г-жа Лалюмиер ми зададе само един въпрос: „Г-н Панов, и Вие ли смятате, че аз съм комунистка?“ Тогава за първи път в живота си разбрах точното значение на израза „потънах в земята от срам“.
Затова, въпреки дълбоката политическа и ценностна криза, която преживяваме днес (става дума за управлението на Орешарски), е добре да не забравяме, че все пак вече сме свободна и демократична държава, член на ЕС и НАТО и трябва да се научим поне да сортираме разделно боклуците си. А във времето на плурализъм, в което живеем, политическите боклуци отдавна не са само червени.
Дори и в този толкова „олигархичен“ парламент, който очевидно няма да завърши мандата си, има и боклуци с други разцветки, освен червената. Има например „Кафяви боклуци“ от Атака, има и други „боклуци“, чийто истински цвят е неопределен, защото е кодиран от прокуратурата.
Но политически боклуци има не само вътре в Народното събрание, но и блуждаещи около него. Къде са СДС и НДСВ, които вкараха България в ЕС и НАТО? Спомня ли все още някой от протестиращите, че през 1997 г. за СДС и през 2001 г. за НДСВ гласуваха по два милиона избиратели. Какво ще правим днес с тези герои на прехода, които разпарчетосаха мощните си политически партии на десетки клонинги и мутанти и пропиляха огромния кредит на обществено доверие, с който разполагаха?
Изборите отново чукат на вратата ни и както е тръгнало ще се провеждат на всеки шест месеца. А ние още не сме си отговорили на основния политически въпрос: „Какво ще правим със сортираните разделно политически боклуци?“ Всичките ли ще ги изгорим на кладата? Ще рециклираме ли някои от тях и кои ще бъдат те? Или ще почнем да произвеждаме веднага нови политически боклуци. Въпросът наистина е сложен и протестиращите едва ли ще могат да отговорят.
Но „Нова българска медийна група“ (медийната група на Ирена Кръстева и Делян Пеевски) и „Икономедиа и приятели“ (кръгът „Капитал“) сигурно могат да им помогнат. Макар и представители на различни школи, те са основните специалисти както по генно модифицирано производство и преработка на политически боклуци, така и по формирането на общественото мнение по тази толкова деликатна тема. Разчитаме на тях.