„Библиотерапията“ като спасително средство по време на извънредното положение. „Втора серия“

Снимка: фейсбук страница на „Зора“ – Сливен

С всеки изминат ден се убеждаваме, че преживяваме много сериозна не само медицинска, но и културно-психологическа гражданска криза. Това е един много сериозен период в нашия живот. В момента най-важното е през следващите седмици, до края на извънредното положение,

ДА СИ ОСТАНЕМ ВКЪЩИ.

Очевидно ще се нуждаем от нови епизоди от „сериала“ на „Библиотерапията“ и то със значително по-силни дози от чудодейното лекарство:

„Всяка прочетена книга не само повишава твоя имунитет, но е и великолепно средство за разтоварване на напрежението в тези толкова трудни за всички ни дни.“

* * *


Този път предлагам на вниманието ви цитати от пет любими мои книги, към които се връщам непрекъснато, и които горещо ви препоръчвам.


Първата книга, която бих желал да ви представя е великолепната стихосбирка на Недялко Йорданов „СРЕБЪРНА ЛЮБОВ. 125 най-нови стихотворения“, издадена от издателство „Милениум“ през 2019 г.

Ето част от предговора на автора, който сам по себе си е едно великолепно стихотворение в проза:

„Кога успях да напиша 125 стихотворения за една година…

Никога не съм предполагал, че може да ми се случи.

Всъщност това не са стихотворения, а споделяния…

Нещо като малки изповеди…

Но не изобщо пред някого…

А пред познатите и непознати мои читатели във Фейсбук, които настойчиво и упорито чакаха всяка сутрин да ги прочетат.“

И по-нататък:

„Явно продължавам да боледувам…Оставям настрана това, което ми се случи чисто физически.

Продължавам да боледувам от сребърна любов.

Моля ви, пазете я, сребърната любов, ако сте още болни от нея.

Тя е надеждата… Тя е вярата… Тя е животът…“

 

Ще ви предложа две стихотворения от тази прекрасна стихосбирка, „МАКЕДОНИЯ“ и „ЕДНО ЧЕНГЕ“, които неслучайно са „с политически привкус“. Заложените в тях ценности са ни нужни точно днес, в политически противоречивите времена, в които сме принудени да живеем…


МАКЕДОНИЯ

Както и да се наричаш, мила моя, вироглава…

Аз безкрайно те обичам – странно…именно такава…

 

Ти – капризната сестричка… Ти – добрата ни надежда…

Същият език… И няма нужда да ни се превежда…

 

Бяхме си едно семейство…Всички заедно събрани.

Колко празници… И песни… Колко битки…Колко рани…

 

Още ни боли… И помним ослепените ни воини…

Робството… И колко века…Тежки… Трудни… Непокойни…

 

И ти, свидната сестричка, никога не се боеше.

Бой… Въстания… Погроми… Храбро пушката държеше.

 

Носехме със теб на смени новото свободно знаме…

Ти, родилката на Гоце и кърмилката на Даме…

 

Ето, случи се… Порасна… Някой се почувства длъжен…

Доброволно ли? … Не зная… Пожела да те омъжи.

 

Може и да е нормално… Мисия… Но толкоз късна…

И от нашето семейство най-внезапно те откъсна.

 

Някой много му се иска своите братя да забравиш…

И наивно още смята, че с това ще се прославиш.

 

Кой бе този Някой… Никой не го помни вече кой е.

Нищо… Правото на избор си е безусловно твое…

 

Все пак искам да запомниш… В трудни дни… И без да питаш…

Пак на своето семейство… Бивше… Можеш да разчиташ…

 

26 август 2018 г., 4:30 ч. сутринта

 

***

 

ЕДНО ЧЕНГЕ

 

Защо така съм впрегнат, а всъщност не си струва…

Едно ченге, което на ангел се преструва,

 

живее си спокойно до днес и не признава,

Че толкова съдби с години разрушава…

 

Едно ченге, спокойно, че няма му архива,

Че всичкото докладвано във огъня отива,

 

че повечето жертви са мъртъвци отдавна…

С това ченге започнах аз битката неравна.

 

Нарекох го „лъжец“ и при това „изпечен“.

И ето, съд… Присъда, че е така наречен…

 

И нищо че пет доноса запазени са тайно:

не знам дали нарочно или съвсем случайно…

 

Пет доноса, в които успява да надуши

какво във същност мислят поне шестнайсет души…

 

Актив добър натрупвал… на свобода се радвал

И сума ти години докладвал и докладвал…

 

И ето, когато живеем в друго време…

Не знам дали е друго… И дявол да го вземе…

 

Когато са изплували от всичките кьошета

И пак ни управляват бившите ченгета…

 

Съдът демократичен ме съди за обида…

За първи път в живота ми… И при кого да ида…

 

Къде да се оплача… Безпомощен и болен…

А той ръце потрива… Разбира се, доволен.

 

И виждам как сияе… и си брои парите,

Които ще му дам… ухилен до ушите.

 

Защо така съм впрегнат… Я хайде по-спокойно…

Потресен съм… А той ще е доволен двойно…

 

Че времето към него е все тъй благосклонно,

че е успял и днеска… и при това е законно…

 

Но нека да ме съди за този стих обречен,

Във който ще повторя, че е „лъжец изпечен“.

29 август 2018 г., 3:35 ч. сутринта


Втората книга, която предлагам на вниманието ви е: ПОРАЗЕНИТЕ от Теодора Димова, издадена от издателство „Сиела“ през 2019 г.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са „Без кожа“, „Змийско мляко“, „Кучката“, „Любовници“, „Невинните“ и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ „Емине“, „Майките“, „Адриана“ и „Марма, Мариам“, както и повестта „Последният рожден ден“. През 2006 г. „Майките“ спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана“ е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман – „Поразените“ – излезе от печат през август 2019 г., публикуван от издателство „Сиела“.

На 25 септември 2019 г. с моята съпруга имахме честта и удоволствието да присъстваме на премиерата му в Сливен, в библиотеката на читалище „Зора“.

В него Теодора Димова ни връща към един от тъмните периоди в българската история – непосредствено след събитията от 9.IX.1944 г., когато мнозина са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след преврата.

Ето няколко цитата от тази забележителна книга:

„…Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен…“

„…Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат. …“

„…Провела съм десетки срещи и разговори с хора, чиито предци са били свидетели на описаните събития.

За всички тези свидетелства, които обръщат забравата в памет и запазват страданието, болката, обезобразения живот – и не само го запазват, но му придават и смисъл – благодаря.

Паметта е единственият начин да спрем порочната верига на поразени – поколение след поколение. Единственият.“

Ще завърша представянето на Теодора Димова с цитат от послеслова на великолепния ѝ роман:

            „Поколенията, израснали в комунистическа България бяхме манипулирани още от деца да възхваляваме „Партията“. Най-строго цензурирана беше паметта на миналото. Основният закон на всяка тоталитарна система е: „Който владее настоящето, владее миналото“. Манипулираната памет сложи отпечатък на нашето настояще. Ще бъде трагично, ако сложи печат и на бъдещето. Тогава бъдещето е обречено да бъде така мразовито, както онзи февруарски ден.

Поколението на моята баба, което имаше памет за истината, отдавна е напуснало този свят. Нашето поколение е на границата, на която можем да предадем паметта за истината на тези, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата.“


Следващата книга, която заслужава специално внимание, е сборникът на първия демократично избран президент на Републиката д-р Желю Желев „МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД“, издаден през 2014 г. от изд. „Сиела“.

Днес от дистанцията на времето, няма никакво съмнение, че това е един от най-четените и обсъждани анализи на българския преход, публикуван по-малко от година преди внезапната кончина на Президента д-р Желев, който почина на 30 януари 2015 година на 79-годишна възраст.

Философ и виден дисидент, общественик и държавник. Д-р Желю Желев е основен инициатор и съосновател на Клуба за гласност и преустройство и е сред основателите на Съюза на демократичните сили (декември 1989 г.). Председател е на Парламентарната група на СДС във Великото Народно събрание (юни 1990 г.). На 1 август 1990 г. е избран от ВНС за Президент на Република България, а на 19 януари 1992 г., съгласно новата Конституция на страната, е избран за държавен глава пряко от народа.

От 1993 г. е патрон на Либералния интернационал, а от 1997 г. е почетен председател на партия „Либерално-демократична алтернатива”. Президент е на Фондация „Д-р Желю Желев“, член, основател и Президент на Балканския политически Клуб. Носител е на най-високото държавно отличие орден „Стара планина“ I степен, както и на множество академични и държавни награди.

Издаденият през 2014 г. сборник „Митове и легенди на българския преход“ съвсем не е случаен. Той е подготвен с точно определена политическа цел, която е заложена още в първата глава „Вместо предговор“:

„Този текст си поставя за цел една не много скромна задача – чрез дешифрирането на лъжите, илюзиите и заблудите да помогне за разкриването на големите истини за българския преход.

Известно е, че неистините могат да се поддържат, както от личната користна заинтересованост, така може и да се подхранват от невежеството или недостатъчната информираност на хората.

Освен това съществува и един психологически фактор, който несъзнателно ги кара да сменят местата на истината и неистината. Бих го нарекъл ирадиация на доброто върху злото и обратно.“

В своята същност тази първа глава „Вместо предговор“ е посветена на систематизирането на „ЕТАПИТЕ НА ПРЕХОДА“. Ето няколко от най-характерните цитати на д-р Желев, които не се нуждаят от допълнителен коментар:

 „Никой не е имал илюзията, че преходът от комунизъм към демократично общество с правова държава и пазарна икономика ще бъде лек и безметежен, но едва ли някой пък е предполагал, че ще бъде толкова сложен, труден и мъчителен.

Обратният преход, който комунистите се опитаха да осъществят – преходът от демокрация към тоталитарно комунистическо общество – беше опит да се осъществи една от най-големите социално-икономически и политически утопии в историята на човечеството.

Но както всяка утопия тя се оказа неосъществима на практика, въпреки всички човешки жертви, които ѝ бяха принесени…“


Следващите три цитата са посветени на новата външна политика на България след 1989 г. и са пренесени тук от издадената през 1998 г. книга на д-р Желев „В голямата политика“ от книгоиздателска къща „ТРУД“. В тази книга подробно са представени усилията на нашата външна политика и на новата българска дипломация за приобщаване на страната към Съвета на Европа, Европейския съюз и НАТО.

Първият цитат е посветен на приемането на страната ни в Съвета на Европа:

„На 7 май 1992 г. в Страсбург Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) гласува единодушно приемането на България в тази структура. Точно в 11 часа българското знаме официално се издигна на пилона до знамената на страните членки на Съвета на Европа. Последователно бяха изпълнени нашият национален химн и химнът на Съвета на Европа – „Одата на радостта“ на Бетовен. Пред камерата застанаха и българските парламентаристи от 36-то НС, дошли специално за случая. Стефан Савов като председател на НС, Стоян Ганев като външен министър, Александър Йорданов, Венцислав Димитров и Георги Марков като поканени в правителствената делегация, Васил Гоцев, Иван Генов, Лъчезар Тошев, Аспарух Панов, Филип Боков и Юнал Лютфи като евродепутати от различните парламентарни групи на 36-то НС.“

Вторият цитат е свързан с развитието на взаимоотношенията ни с НАТО:

„За влизането на България в НАТО започна да се работи (подчертавам – да се работи, не само да се говори!) още от самото начало на Великото народно събрание. Едни от главните ентусиасти и инициатори на тази идея бяха депутатите от СДС Соломон Паси (по-късно президент на Атлантическия клуб) и Любомир Иванов, а от БСП – Драгомир Драганов (през 1997 г. депутат от Евролевицата).

Идеята за НАТО набираше скорост. На 20 ноември 1990 г. петима депутати от различни парламентарни групи посетиха Главната квартира на НАТО. Това са първите парламентаристи от Източна Европа, които правят посещение в Брюксел. Те естествено се срещнаха с Генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер.

Вьорнер пристигна на официално посещение в България от 12 до 14 юни 1991 г. По време на посещението той говори пред парламента, пред студентите и преподавателите в Софийския университет, пред членове и привърженици на Атлантическия клуб, създаден два месеца преди това. Разбира се, имаше официално посещение на „Дондуков“ 2, а след това и обяд, който дадох в негова чест.“

Тук е мястото за третия цитат, посветен на случката с легендарния „Трабант“ на Соломон Паси. Случка, подходяща за рубриката „Пикантерии“:

„На излизане от срещата с Атлантическия клуб, която се проведе в Големия салон на БАН на 13 юни, Вьорнер е трябвало да отиде в английската легация, където е поканен за честване рождения ден на кралицата. Соломон Паси тутакси предлага да отидат с неговия „Трабант“. Вьорнер, като с чувство за хумор, оценява жеста и те потеглят. Охраната, натоварена да пази Генералния секретар на НАТО, изпада в паника. В първия момент загубва „Трабанта“ и едва след това го „прехваща“ по „Раковска“, движещ се към английската легация.

Тогавашният началник НСО Сава Джендов ми разказа какъв страх са брали по време на това пътуване – да не стане някаква авария с този раздрънкан „Трабант“ (я колело да изскочи, я спирачки да откажат, я някой да ги блъсне…) А какво е било изумлението на публиката, когато виждат по булеварда да се движи „Трабант“, ескортиран от четири полицейски „Мерцедеса“ – един отпред, един отзад и два отстрани и с пуснати лампи.“

Четвъртата книга, която представям в тази поредица е „ЖИВЯХ, СЯКАШ ПТИЦА МИ МИНА ПЪТ“ от моята дългогодишна сливенска приятелка и политическа съмишленичка Кети Граматикова, издадена от издателство „Обнова БТ Везирови сие“, Сливен през 2018 г.

От всяка гледна точка това е една прекрасна книга, представляваща дълбоко преживяна и изстрадана фамилно-родова и („седесарска“) културно-политическа изповед. Неслучайно идеята за великолепното заглавие е от стихотворението на Стефан Цанев „Птица ми мина път“:

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят…
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

 Първият цитат е част от автобиографичната справка на авторката:

„Завърших българска филология в СУ „Климент Охридски“. Тридесет и шест години преподавах литература на български деца – бяха невероятно поколение на границата на социализма и демокрацията. Благодаря им!

Десет години посветих на политическия и обществен живот в гр. Сливен: общински съветник, председател на СДС, депутат в 38-то НС, една година парламентарен секретар на Министерството на образованието и науката (МОН), два мандата член на Националния съвет на СДС. Какво успях и не успях да направя, ще кажат другите.“

А аз ще повторя старата латинска мъдрост:

„СТОРИХ, КАКВОТО МОЖАХ, ПО-ДОБРО ПО-ДОБРИТЕ ДА СТОРЯТ.“

Вторият цитат е част от предговора: „КАКВО ЩЕ ЧЕТЕТЕ В КНИГАТА“:

„Ще започна със своята собствена съдба – раждането ми в малкото погранично село, смъртта на родителите ми, осиновяването, за което научих едва 10-годишна, срещата с моята родна сестра, когато бях на 20, за смъртта ѝ, когато бях на 70.

Ще разкажа за учителските години, които бяха най-хубавите, най-изпълнени със смисъл и радост – обичах работата си, обичах литературата, обичах българските деца.

Разбира се, ще стигна до другия живот, в който попаднах по заръка на съдбата – политиката, борбата за демокрация, властта, живот, в който имаше приятели (по-малко), предатели и врагове, в който нямаше обич, сътрудничество и единодействие.

Ще разкажа за 38-то НС, което за щастие беше много по-различно от тези, които последваха – имаше личности, професионалисти, имаше култура на езика и поведението.

Ще разкажа всичко това с моите писателски възможности, ще бъда точна и много искрена, защото искам да оставя след себе си истината за моя живот и моето време така, както го видях.“

Вместо заключение, ще цитирам целия текст на епилога на Кети Граматикова, който заслужава специално внимание и не се нуждае от специален коментар:

„ЗАВЪРШВАМ С ОЧКВАНЕ

В началото на 2017 г. завършвам своите спомени, разкази и размишления за времето, в което живях. Все пак имаше борби, надежди, очаквания.

Днес живеем с усещането за пълен политически и нравствен разпад. Преминаха се всякакви граници на поносимост. И за да не попадна в пълно отчаяние, отново отварям страниците на автобиографичната книга на Маргарет Тачър – „Живот и политика“, издадена преди 12 години.

Едно упорито момиче от средната класа и строг протестантски колеж, момиче следвало социалната матрица на „типичното момиче на татко“, израснало в етажа над бакалницата, момиче, за което в годините управлението ѝ държавният секретар на САЩ Джордж Шулц ще каже:

„Тя е твърда и блестяща. Една велика и уверена лейди, която ни показва какво значи да си лидер. Ако бях женен за нея, щях много да внимавам, да приготвя вечерята, преди да се е прибрала вкъщи“

А проф. Милко Петров, написал предговора към книгата завършва с думите, които звучат изключително актуално и днес – през 2017 г.

„При гледката на толкова много неуреденост, съдебна импотентност и обществена безотговорност на псевдоелитите и техните олигархични кукловоди, понякога не ни ли се иска един такъв политик да се прибира всяка вечер вкъщи? А ние вече да сме приготвили вечерята.“

                                                                                                                       

Публикувано на История, Култура, Образование, Политика и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.