След въвеждането на извънредното положение, единственото спасение за тези, на които им е писнало от „Фейсбук“ и които не искат да седят по цял ден пред телевизора да гледат и слушат брифинги на премиери и генерали, е предложението на Библиотека Зора Сливен: „Остани си в къщи и чети“.

И никога не забравяй, че всяка прочетена книга не само повишава твоя имунитет, но е и великолепно средство за разтоварване на напрежението от целодневното стоене в къщи, за което ни напомнят дори и мобилните ни телефони и то на английски: „STAYHOME“

Снимка: фейсбук страница на „Зора“ – Сливен

Следвайки това прекрасно предложение, предлагам на вниманието ви няколко цитата от две книги, които преглеждах, четох и препрочитах през последните дни. Първата е великолепната книга – сборник от статии на Цветан Тодоров „Четене и живот“ с преводач Валентина Бояджиева, издадена през ноември 2019 г. от издателство „Сиела“.

Първите цитати са от статията на автора с български привкус „ВЕСКО БРАНЕВ, СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК“. Тя е предговор към френския превод на книгата на Веско Бранев „Следеният човек“ ( Albin Michel, 2009).

„ В края на ноември 1957 година един млад българин на име Веско (Веселин) Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града, който все още не е разделен от непревземаемата стена: достатъчно е да вземе метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Но само три месеца по-късно той ще бъде прекъснат: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен е в затвор в Източен Берлин и малко след това е върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат. От този ден нататък, в продължение на повече от петнадесет години, той ще бъде следен отблизо от органите на политическата полиция, наричана Държавна сигурност… През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се връща в родната си страна, за да се запознае с досието си в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата му книга е вдъхновена от прочитането на тази нежелана биографична справка.“

„ Чрез личната си история Бранев успява да нарисува впечатляваща картина на всекидневния живот в Източна Европа през цялото време на комунистическите режими, от 1944 до 1989 година. За разлика от добре известните разкази на лагеристи, като Евгения Гинзбург и Варлам Шаламов, неговият не описва нито впечатляващи събития, нито крайно физическо насилие. Не: онова, което той възкресява на тези страници е „свободният живот“ на обикновените граждани, и по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, който категорично не е свободен. Ако искате да разберете какво се прави, за да се превърнат обикновени, нормални, симпатични и умни хора в сътрудници на политическата полиция и в доносници срещу техните приятели и роднини, но и как се запазва макар и малко свобода и достойнство, когато човек живее в тоталитарна държава, трябва да прочетете книгата на Бранев.“

„Историята, която „Следеният човек“ разказва, е на един гражданин от социалистическите страни, непокорен, но не и герой, изправен пред смазващата машина на властта. Една обикновена и в същото време разтърсваща история, която изключителната морална почтеност на Бранев и неговият литературен талант превръщат в художествена творба.“

„Днес, когато държа тази книга в ръцете си, не мога да не съзра в нейния автор свой двойник – с някои малки разлики. И двамата сме родени в София, в семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, което преди 1944 година им е коствало не малко неприятности, но пък е спомогнало за кариерите им в първите години след това. Когато минава в Западен Берлин, Веско е на двадесет и пет години, а аз бях на двадесет и четири, когато пристигнах в Париж. Сигурен съм, че ако беше останал на Запад, той щеше да има горе-долу моя път, но в неговата област – киното. Повече от убеден съм, че ако аз бях останал в София, щях да имам подобна на неговата участ, но в моята област.“

„Единствената значима разлика е, че аз живях на Запад, а той на Изток; затова, когато сега го чета, изпитвам странното чувство, че стоя пред себе си или по-скоро пред призрачен двойник, в когото можех да се превърна.“

Втората група цитати, отново с български елемент, са от статията на Цветан Тодоров „ПОЛИТИКАТА В ТЕАТЪРА, ТЕАТЪРЪТ КАТО ПОЛИТИКА“. Тя е подготвена въз основа на участието на автора в кръглата маса, организирана от Парижката опера на тема „Театър и политика“, с участието на Дьони Гену, Ханс-Тийс Лиман, Жерар Мортие и Кшищов Варликовски, състояла се в опера „Бастилията“ на 3 февруари 2007 г.

„Когато поставя думите „театър“ и „политика“ една до друга, първият образ, който изниква в ума ми, е за многобройните спектакли, които съм гледал като млад в комунистическа България през петдесетте и в началото на шестдесетте на ХХ век. Тези досадни представления съответстваха на идеала на тоталитарната държава, според който нищо не трябваше да се изплъзва от идеологическия контрол. Затова те бяха тягостни илюстрации на официалните догми, още един от многото инструменти, подобно на литературата, медиите или училището, които обслужваха пропагандата и агитацията.“

„Като се замисля обаче, трябва да призная, че първата реминисценция е последвана от втора, с противоположна обагреност: че съм гледал и други спектакли, поставящи като цяло класически произведения, от Есхил до Чехов, минавайки през Шекспир и Молиер, които пък ме караха да откривам опияняващото усещане за свобода. Значи беше възможно да мислиш и да се изразяваш, без да се стремиш да си в унисон с догмите, а с единствената грижа да разбереш по-добре човешката участ. Спомням си как излязох от представление на „Три сестри“, поставена на българска сцена от режисьора Леон Даниел, с чувството, че съм придобил нов поглед за света и дори нова самоличност, че вече мога да обитавам място, където имам възможност да изоставя обичайната лъжа и да си представям как изглежда животът с истината. Бягство извън политиката ли беше това? Несъмнено, но само в един строго определен смисъл на тази дума; защото, погледнато от друга страна, второто преживяване беше много по-политическо от първото.“

Втората книга, която предлагам на вашето внимание е от съвсем друг характер и е предназначена за поддържане на доброто ни настроение и чувството ни за хумор и ирония в зловещото време, в което не знаем до кога ще сме принудени да живеем…

Тази книга със съставител Огняна Иванова, издадена от издателство „Изток-Запад“ през август 2019 г. в колекцията „Малките големи книги“ може да се чете и на глас, най-добре на балкона, с чаша кафе или по-добре с чаша вино в ръка, ако сте успели да се запасите с него преди извънредното положение.

Цитатите, или по-точно „вицовете“, които съм подбрал от тази книга, са повече или по-малко „философско-политически“, защото щем не щем, политиката е неделима част от нашия живот, независимо дали живеем или по-точно живуркаме при „извънредно“ или „псевдонормално“ положение…

ВМЕСТО УВОД

 „Аз не измислям вицовете. Просто наблюдавам правителството и съобщавам какви са фактите.“

Уил Роджърс

„Ако чуеш някой да говори колко обича родината си, това е знак, че очаква да му бъде платено.“

Х.Л. Менкън

„Функцията на социализма е да издигне страданието до едно по-високо равнище“

Норман Мейлър

„Един за всички, всички – за никъде.“

„Демокрацията е три вълка и овца, които гласуват какво да ядат на обяд.“

„Национализмът може да бъде огромен. Но никога – да бъде велик.“

Станислав Йежи Лец

„Можеш да убиеш човек със сърп, можеш да го убиеш и с чук. А пък ако имаш сърп и чук…“

Станислав Йежи Лец

„Ако с гласуване можеше да се промени нещо, щяха да го обявят за незаконно.“

„Учените търсят разум на други планети, а аз търся разум на тази планета.“

„Бъди търпелив, чакай достатъчно дълго и…Нищо няма да се случи.“

Джим Дейвис

„Не е възможно да купиш честен човек. Но пък лесно можеш да го продадеш.“

„Всеки има почерк, но някои оставят следа“

„Пътят към успеха непрекъснато е в ремонт“

„Винаги, когато намеря ключа към успеха, някой сменя ключалката“

„Държа на демокрацията и равенството, но понякога ми се иска някой тихичко да влезе в стаята и да каже: „Господарю, масата е сложена!“

 ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

„Не мисли. А ако мислиш, не говори. Ако ли пък мислиш и говориш – не пиши. Но ако мислиш, говориш и пишеш – не подписвай. Обаче ако все пак мислиш, говориш, пишеш и си подписал – не се учудвай после.“