Точно преди три години, в началото на декември 2014 г., непосредствено след избирането на правителството „Бойко Борисов 2“, започнах списването на личен блог. Реших, че възможността да имаш „собствена политическа рубрика“ във виртуалния свят не е за пренебрегване.

Особено във времена, когато свободното (критично) слово в реалното медийно пространство непрекъснато се ограничава и манипулира, е от огромно значение да можеш да изразиш и защитиш мнението и позицията си, без да минаваш през филтъра и каналите на големите медии.

Всички, които ме познават, отлично знаят, че отношението ми към политиката винаги е било твърде емоционално, поради което нарекох блога си „За политиката с пристрастие“. През изминалите 3 години съм публикувал в него 121 статии, като първите 63 от тях са включени и в едноименната ми книга, издадена от издателство „Изток-Запад“ в края на 2016 г.

Неслучайно първата ми статия в блога е публикувана на 8 декември 2014 г. и в името на приемствеността в политиката е посветена на темата „25 години СДС – запазената марка на прехода“.

Повечето от публикациите ми в блога са на актуални политически теми, свързани с (вечните) проблеми в българската демокрация, с екстремно ниското ниво на политическата култура, ширещия се популизъм и патриотарските вълни, които заливат на талази политическото и медийното ни пространство.

Специално внимание съм обърнал върху съставянето и функционирането на управляващите мнозинства след 2009 г., реформите или по-точно илюзиите за реформи, българската евроатлантическа външна политика и ролята ни на Балканите. Не съм пропуснал, разбира се, важни моменти от политическата ни история, както и проблемите на ЕС и Западните Балкани и свързаните с тях фундаментални въпроси за „свободата и властта“.

И ако все пак се опитаме да потърсим обединителната нишка между анализите и коментарите, които съм предложил на вниманието на читателите през тези три години, то тя без съмнение е свързана с горчивия факт, че нашата демокрация е (все още) заплашително недорасла и незряла. Струваше ни се, че вече сме извървяли по-голямата част от пътя, който си бяхме начертали, но се оказа, че сме се лъгали. Изкачването още не е започнало. Препятствията тепърва предстоят…

Да, наистина допуснахме много грешки и пропуски, все още продължаваме да страдаме от липсата на вътрешнопартийна почтеност и политически морал. Станахме жертва на тежки конфликти на икономически интереси, на невъзможността (или нежеланието) да наложим живот по европейските правила. Слабостите обаче, в никакъв случай не омаловажават постигнатото. Членството на България в НАТО и ЕС е истинската оценка за прехода, а не воплите и крясъците на „политическите лешояди“ и новите „активни борци“.

Оттук нататък ни очаква най-важната част на прехода – от общество на оцеляването към общество на знанието, развитието и себедоказването на личността. Ако нашата цел, целта на „старите муцуни”, беше да разберем новия свят около нас, за да се адаптираме по-лесно към радикално променения си живот, то новата политическа генерация трябва да има капацитета сама да бъде автор на политическите и икономическите промени, които иска да постигне.

И така стигаме до логичния въпрос за подобен „приповдигнат юбилеен“ текст – към коя статия от всичките 120 съм най-пристрастен? В отговора си нямам и не мога да имам никакво съмнение. Това е статията „Политическите пороци на обществото преди 100 години и днес“, която съм публикувал в блога си на 18 февруари 2015 г. и я предлагам днес на вашето внимание.

Тук не става дума за мой авторски текст, а за едно страхотно попадение.

Интересувам се от стари книги и последната ми придобивка бе една тънка книжка от 32 страници, издадена през 1887 г., точно преди 130 години и озаглавена: „Партиите в България. Напомняне на някои уроци из народната ни история и посочване на няколко вредителни пороци“.

Корица на книгата „Партиите в България“ от А. С. Цанов

Автор е А. С. Цанов (1842 – 1933), богата творческа личност, която е малко позната в българската историография. Пълните му имена са Андрей Стоев Цанов. Роден е в Равнище, Орханийско (Ботевградско) в семейство на абаджия. През 1860 г. постъпва в американското протестантско училище в Пловдив, а след завършването му е учител в него.

От 1868 до 1871 г. изучава астрономия, анатомия, физиология и богословски науки в Ню Йорк. След завръщането си в продължение на 25 години е учител в протестантското училище в Самоков, където участва и в създаването на Българското евангелско дружество през 1875 г. и е протестантски пастор.

А. С. Цанов е народен представител в I и II Обикновено НС (1879 – 1880). През 1914 г. пътува до САЩ, където държи речи в подкрепа на българската кауза. Известен е преди всичко със своите литературни творби, преводаческа дейност и със списването на няколко евангелистки списания.

Написан само девет години след Освобождението, анализът на автора звучи изключително актуално, сякаш е писан днес. Предлагам ви един цитат от уводната глава на книгата. Променен е само правописът. Всичко друго е непокътнато, дори и препинателните знаци:

„Но партиите имат и злата си страна. Когато те стават средство за постижението на користолюбиви и тщеславни цели; когато партизаните се подбуждават от властолюбие, сребролюбие, завист, отмъстителност и други подобни; когато те турят частните си интереси, недоразумения, и инати в обществените работи, и ся стараят да препятствуват на това или онова народно дело, защото не ся върши от тях или тяхната партия; когато партизаните действуват тъй или инак главно защото си пресмятат че по този начин те ще ся облажат или от повечко левове или от чиновничество и слава; когато духовете ся раздражават до там щото някои партизани, за да постигнат целта си, са готови да употребят и най народоубийствени и най непростителни средства, – въ всички такива случаи партиите са съсипителни и народоубийствени.

Те са холерата и чумата за народните дела, за народното благоденствие и за народната свобода и независимост. За съжаление и оплаквание е онзи народ, който няма поне до толкоз родолюбиви синове, които сегиз тогиз да забравят частните си интереси пред народните, и които да не намесват частните си разправии в общонародните дела, и то в минути най-критически за народното съществувание. Такива партии са съсипвали много народи и царства.“

Най-интересната част (глава VII) от книгата е озаглавена „Няколко вредителни пороци“ Авторът е систематизирал и анализирал осем партийни порока, от които съм избрал да ви представя със съкращения най-впечатляващите пет от тях:

„Един от тези особени пороци е духът на събарянето. Когато една партия прави едно нещо, друга партия се старае да го разваля. Дали то е добре или зле извършено, не прави почти никаква разлика; някои от противната партия ще се стараят по всякакъв начин да го представят с черни краски, и ще работят да го развалят. Те не могат да го търпят, не за друго, но защото не е извършено от тях и от тяхната партия.“

„Друг недостатък у нас е този, дето сме много готови да опозоряваме един другиго. Не само че не искаме да ся почитаме, но сме силно наклонни да ся черним и опозоряваме по всякакъв начин и дори с измислювание на лъжи, на ляво и на дясно, и то даже пред чужденци. Слушайте разговорите ни, четете критиките в книжнината ни, и не ви трябват повече доказателства. Колко души между нас могат да ся посочат с авторитет, неуплескани?“

„Друга вредителна черта у нас е търсението вънкашна намеса в народните ни работи. Една партия се стреми да свали друга от властта, да земе управлението на държавните работи в ръцете си, но като не може лесно да сполучи това чрез законни и народни сили и средства, тя се обръща към някои вънкашни сили, към консули, посланици, или правителства, и търси тяхната подпорка, тяхното намесвание въ вътрешното управление на държавните работи. … Истинно просветените народи броят такова едно поведение за едно от най-големите престъпления.“

„Незачитането на законите тоже е един недостатък… Но което е още поскръбно е това, че законите често се не зачитат от самите онези, които са ги правили, и от онези които са поставени да бдят върху изпълнението им. Но нека ся не забравя че законът е добър в очите на народа до когато той ся прилага еднакво и безпристрастно на всички граждани без разлика на положението, мнението и състоянието им. Почне ли той да ся прилага различно на разни человеци, стане ли той и майка и мащеха, злоупотребили го служащият от партизанство, капризии и ненависти срещу тогози и оногози; тогава такъв закон губи силата си и уважението си. Тогава народът почне да мисли, че законите не са друго, освен средство, чрез което някои задружни людие и съзаклятници само скубят массата на народът. Всякой ще се съгласи че това е убийствено и за правителството и за народът.“

„Партизанството в книжнината ни. Обърнете внимание как въобще се критикуват от нашите критици някои български съчинения и преводи; прегледайте добре какви учебници понякога ся въвождат в учебните ни заведения и какви ся изхвърлят; влезте в някои наши книжарници, и вижте какви книги понякога се турят на първо място за препоръчвание на купувачите, и какви книги са почти скрити; вижте как са настроени партизаните даже в такива от съчиненията си, които партизанство не носят, – земете тези и други подобни неща въ внимание, и вие не можете да не ся убедите в тая скръбна истина, че партизанството, лицеприятието, пристрастието или личното неразположение към тогози и оногози страшно повреждат народната книжнина.“

Предполагам, че ако сте стигнали до тук в четенето на статията, сте силно впечатлени поне от две неща – от модерното мислене на автора Андрей С. Цанов, който преди повече от сто години анализира въпроси на политическата и гражданската култура и прави изводи за връзката между партийната политика, върховенството на закона и проблемите на гражданското общество, въпреки че тогава терминологията е друга. Очевидно годините прекарани в САЩ са оказали огромно влияние върху неговата личност и възгледи.

И второто, което е наистина поразително, това е сходството, да не кажа аналогията между „политическите пороци“ на обществото преди повече от век и актуалните ни днес проблеми на политическата и обществена среда, в която живеем. Проблеми, които след седемгодишно членство в ЕС, изглеждат точно толкова нерешими, колкото са били и седем години след създаването на Третото българско царство…