През последните дни медийната и политическата среда закипяха отново („за кой ли път, за кой ли път“) от „разбунени страсти“ по вечно дискусионната и конфликтна тема около „казуса с царските имоти“. Поводът бе свързан със сформираната в Министерството на правосъдието работна група по искане на премиера Борисов в отговор на писмо от края на октомври на Симеон Сакскобургготски.

снимка: БГНЕС

В писмото, адресирано до председателя на парламента Димитър Главчев, премиера Борисов и омбудсмана Мая Манолова, бившият премиер Симеон Сакскобургготски е предложил да се намери приемливо решение, свързано с напредването на трите дела, заведени в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, по повод на жалбите на Царското семейство срещу държавата.

Както се разбра на 4 декември от изявлението на министъра на правосъдието Цецка Цачева, изпълнителната власт в лицето на правителството не може да предприеме никакви действия по казуса с Царските имоти, тъй като висящите дела са от компетенциите на съдебната власт, а приемането на специален закон е единствено в правомощията на парламента. [i]

Едва ли щях да напиша настоящата статия, ако не бях попаднал на политически „патриотарското“ становище на ВМРО по тази деликатна тема. Отдавна съм се отказал да обръщам внимание на демонстративния им национал-популизъм. Но твърдения от типа „Въпросните имоти са на институцията цар, т.е. на държавността. Днес такава институция в България няма. Имотите не са лични, те са държавни. И винаги са били. Във всеки смисъл на думата и без оглед на правните еквилибристики“ са направо смехотворни със своята некомпетентност. [ii]

Въпреки негативния медиен и политически патос и разюзданите стремежи на днешните управляващи за „ревизия на прехода“, фактите са си факти. България се завърна в свободния свят и си извоюва членство и в НАТО, и в ЕС. Успехът ни се дължи на някои, наистина фундаментални политически промени, свързани основно с възстановяването на свободите, правата и собствеността, които ни бяха отнети по време на комунизма.

Позволявам си да предложа на вниманието ви статията си: „Реституция – да, но не и за царя. Защо?“, която публикувах през август 2010 г. в e-vestnik.bg. [iii] Статия, която става с всеки изминат ден все по-актуална и разбираема. Особено в навечерието на първото ни ротационно председателство на Съвета на ЕС.

Реституция – да, но не и за царя. Защо?

9 август 2010 г.

Аспарух Панов

Между поредните медийни изяви на Борисов и Цветанов, някак си срамежливо се промъкна новината за подадената от Симеон Сакскобургготски жалба до Европейския съд за правата на човека в Страсбург за груби нарушения на гражданските му права от страна на държавата. Поводът е обявеният от парламента на 18 декември 2009 г. параноичен мораториум върху разпореждането от страна на Симеон и сестра му Мария-Луиза с реституираните им поземлени имоти, земеделски земи, гори и сгради.

С тази жалба последният български цар, който в качеството си на министър-председател присъедини официално страната ни към НАТО и ЕС, зашлеви на днешната власт политическа плесница, чието ехо тепърва ще отеква. Тъй като много комплексирани политици и придворни журналисти се опитват с пяна на уста и изцъклен поглед да направят кариера, оспорвайки правото на собственост на Симеон върху имотите на неговото семейство, си позволявам един по-подробен анализ за реституцията като политическа справедливост.

И комунистите си върнаха бащините имоти

Една от най-експлоатираните теми през последните 20 години бе и продължава да бъде „несправедливостта“ на българския преход. Чрез нея се изхранват много политически лешояди и новоизлюпени „активни борци“ за демокрация. Въпреки нестихващия негативен патос обаче, България се завърна заслужено в свободния свят и си извоюва членство и в НАТО, и в ЕС.

Успехът ни се дължи на три фундаментални политически промени в нашия живот – възстановяването на свободите, правата и собствеността, които ни бяха насилствено отнети по време на комунизма. Тези три основни ценностни придобивки осмислят по съвсем друг начин живота ни, като собствеността има първостепенно значение. Тя е “битието” на свободата и условието за нейната реализация. Без частна собственост свободата си остава мнима и фиктивна …

В този дух на мисли знакова политическа роля в процеса на прехода изигра успешната реституция. Тя бе подготвена и реализирана политически и законодателно от доминираните от СДС парламентарни мнозинства в 36-то и 38-то НС, от правителствата на Филип Димитров и Иван Костов с пълната подкрепа на президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Въпреки че няма нито един комунист, който да не си върна бащиния имот, отнет му от неговата партия, социалистите винаги словоблудстваха и действаха против реституцията.

Противно на манипулативната им риторика обаче, мнозинството от населението винаги е подкрепяло максимално възможната реституция като един от основните критерии за политическа справедливост. Връщането на градската собственост, земята и горите на старите им собственици и техните наследници е един от най-положителните отличителни белези на българския модел за преодоляване на комунистическото наследство.

Реституцията бе правно регулирана от четири „реституционни“ закона от 1991-1992 г. за връщането на земята и градската собственост, вкл. и имотите на български граждани от турски произход, насилствено изселени от страната по време на т. н. „възродителен процес“, един закон от 1997 г. за възстановяване на собствеността върху горите и един от 1998 г., т. н. закон „Лучников“, който създава компенсаторни инструменти за възмездяване на физически невъзстановимата национализирана собственост.

През 1998 г. бе прието и изключително важното решение номер 12 на Конституционния съд, с което бе обявен за противоконституционен законът за национализация на имотите на бившите царе от 1947 г. По този начин бе осигурен равен достъп и на царското семейство до реституционните закони заедно с всички останали български граждани. В интерес на политическата коректност около реституционните процеси, трябва да споменем и опитите на социалистическото мнозинство в 37-то НС по време на управлението на Жан Виденов да ограничи действията на реституционните закони и възстановяването на правата върху отнетата собственост.

За щастие опитите не успяха благодарение на отпора от страна на президента Желев и Конституционния съд. Въпреки съпротивата на левицата и някои типични за подобни процеси недостатъци и противоречия в правната рамка, на практика в България бе успешно реализирана една от най-мащабните реституции в сравнение с другите посткомунистически държави. Тук статията можеше и да завърши със щастливото заключение, че и в България има политическа справедливост. За съжаление, поради „дивата балканска сага“ с царските имоти, опитът ми за анализ едва сега започва.

Десни против реституцията на царя

След като последният български цар в качеството си на демократично избран министър председател вкара страната ни и в НАТО, и в ЕС, за благодарност той беше залят с такива страховити обвинения и жлъчна ненавист, каквито нормален човек трудно може да си представи. Българската политическа лудост и завист е наистина уникална. Много хора са ме питали как е възможно атаките срещу царя да идват предимно от самоопределящи се като „десни“ политически среди и защо тези хора никога не са си позволявали да имат подобни изблици на буйстваща омраза към комунистите. Как защо, очевидно се атакуват различните, а не подобните! Особено показателно за безпринципността и непоследователността на политическите позиции в България е и поведението на остатъците от СДС и неговия клонинг ДСБ, които преди десет години подкрепяха царската реституция, а сега се опитват да я отхвърлят.

За мен като либерал тази тема е отдавна политически приключена. Пред закона всички сме равни, няма обикновени и необикновени граждани. Както за моето и за хиляди други семейства, така и за царското семейство новите демократични институции на правовата държава създадоха (възможните) рамкови политически и правови условия за възстановяването на отнетите ни от комунистите и свобода, и права, и собственост. Политически реституцията е перфектна и тъй като живеем в правова държава, член на ЕС, всеки въпрос за конкретни претенции по конкретни имотни казуси се решава единствено в независимия компетентен съд.

Царската реституция – най-прозрачната

Нещо повече, царската реституция е най-прозрачната в държавата – поради обществения интерес, тя е напълно публична. Всички имоти, отнети със Закона за обявяване за държавна собственост имотите на бившите царе от 1947 г., са били тяхна лична собственост, а не държавна. Ако не са, за какво ще бъдат отнемани със специален закон и то от едно деветосептемврийско комунистическо правителство, на което законността е била винаги чужда…

По-голямата част от имотите е описана през есента на 1946 г. в специален опис, подписан от Кимон Георгиев, премиер на правителството на ОФ, който се съхранява в Държавния архив. Спазвайки общоприетите монархически правила в цяла Европа, царят е управлявал собствеността си като “гражданско лице” чрез администрация, която сам си и е създал и заплащал. Нито маршалът на двора, нито интендантът на цивилната листа, конярът или началникът на царската библиотека са държавни чиновници.

Цивилната листа на царя, която по принцип представлява неговата работна заплата, е била основният източник за закупуване на имотите. От нея той е заплащал за строителството и поддръжката на собствените си имоти и на служителите, които частно е наемал. Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза разполагат с първични придобивни актове за възмездно придобиване от частни лица за всичко, което са си възстановили.

Както обикновено обаче, в българската политика всичко протича обратно на нормалната логика. Живеем в един огледален свят, в който е много по-лесно да се опиташ да съсипеш живота, кариерата и образа на една високо издигната обществена личност като използваш методите на безскрупулното интригантство и политическите манипулации, отколкото да наложиш някакви морални принципи и етични правила в обществения живот. И все пак, ако спорът за „царската“ реституция бе само на ценностна и политическа основа, едва ли бих участвал в него.

Мораториум върху царските имоти – падение на парламентаризма

Но с приетото на 18 декември 2009 г. парламентарно решение за „мораториум върху разпореждането с поземлените имоти, земеделските земи, горите и сградите, за които има постановени решения за възстановяване на собствеността на наследниците на бившите царе Фердинанд I и Борис III“ бяха минати всички допустими граници на междупартийните боричкания.

Тенденциите за превръщането на 41-то Народно събрание в конвент и дори в извънреден съдебен трибунал се забелязваха още от самото му създаване, но и в най-песимистичните си прогнози не съм очаквал такова падение на българския парламентаризъм. За откровената политическа неграмотност на гласувалите този текст, за неговата противоконституционност и съдържащото се грубо погазване на граждански права и принципи за разделение на властите, е писано вече достатъчно. Няма съмнение, че приетият т. н. „мораториум“ представлява и косвена заплаха за реституираните имоти на милиони български граждани, като поставя под съмнение политическата справедливост на реституцията.

Разбира се, тревожните тенденции, съдържащи се в този абсурден документ, все още могат да бъдат избегнати с бъдещи разумни политически действия и компромиси. Но мен ме безпокои преди всичко нещо друго – реваншизмът и желанието за мъст, които се излъчват от тези подход в стил ала Вишински и въпросът защо точно в този политически момент българският парламент приема един толкова откровен призив за разправа с последния български цар Симеон Втори, популярен в европейските среди като „мистър Европа“.

Ако се замислим, ще се убедим, че нещата са много по-дълбоки. Човек няма нужда да е юрист, за да знае, че като цяло правото на собственост се състои от три „под-права“: на разпореждане, на владеене и на ползване. Правото на разпореждане е същността на собствеността. Всеки може да прехвърли временно правото на владеене или ползване на трети лица и пак да си остане собственик. Обаче ако се раздели с правото на разпореждане, той на практика се разделя със собствеността.

Неслучайно непоносимостта на управляващите към личността на Симеон се насочи точно срещу правото му на разпореждане със собствеността си, защото там е фундаментът на неговата индивидуална свобода. Понеже за един парламент в държава член на ЕС е политически абсурдно да се изправи срещу правото на частна собственост като цяло, завоалираното ѝ „одържавяване“ започва с ограничаване свободата на разпореждане. Или с други думи, от политическа гледна точка т.н. безсрочен „мораториум“ не е нищо друго освен прикрита „повторна национализация на собствеността на наследниците на бившите царе Фердинанд I и Борис III“.

Ако беше сегашният парламент, нямаше да има реституция

Мога само да благодаря на съдбата за огромния късмет, който имаше България преди 20 години, че в огромното си мнозинство депутатите и министрите от тогавашното СДС, както и повечето негови членове и симпатизанти, подкрепихме изцяло философията на реституцията като фундаментална политическа справедливост и намерихме силите и волята да я реализираме пълноценно за всички граждани.

Не искам да мисля до къде може да стигне днес демонстративната политическа гавра с царските имоти, но поне за мен едно е напълно ясно. Ако си представим хипотетично, че през 1991 г. в 36-то НС бяха избрани същите тези хора, които формират днешното парламентарно мнозинство, в България никога нямаше да има реституция.

При това положение, от политическа гледна точка жалбата на Симеон Сакскобургготски до Европейския съд за правата на човека за грубо нарушаване на гражданските му права е единственото правилно решение, което напълно подкрепям. Като депутат в 36-то народно събрание имах честта да бъда първия ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) след приемането ни през май 1992 г. в тази високо авторитетна международна организация и познавам дейността на всичките ѝ институции.

От тогава вече двадесет години се удивлявам на безхаберието, с което българската държава се отнася към огромния брой загубени дела по толкова деликатната тематика за нарушаването на гражданските и човешките права в България. Дано жалбата на един от най-успешните български министър-председатели след 1989 г. за нарушаване на гражданските му права отрезви новите български власти. Ще бъде от полза за цялото ни общество.

[i] „Изпълнителната власт не може да реши казуса с царските имоти“; http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2017/12/04/3090574_izpulnitelnata_vlast_ne_moje_da_reshi_kazusa_s/

[ii] „Според ВМРО ламтежът за „царските“ имоти е неуважение към България“; https://news.bg/politics/spored-vmro-lamtezhat-za-tsarskite-imoti-e-neuvazhenie-kam-balgariya.html

[iii] Аспарух Панов: „Реституция – да, но не и за царя. Защо?“; http://e-vestnik.bg/9708