О реформаторски времена, о парламентарни нрави!

През последните турбулентни години винаги съм застъпвал тезата, че каквито и негативни оценки на прехода да заливат днес медийната, културната и най-вече политическата ни среда, ние все пак успяхме да постигнем най-важните си стратегически цели, които преди четвърт век ни изглеждаха като далечни и нереални мечти. Страната ни, известна като един от най-верните сателити на Съветския Съюз, сега е пълноправен член на НАТО и ЕС. И нещо повече, успешната ни евроатлантическа интеграция бе извоювана според всички изисквани критерии и е плод на много сериозни и последователни икономически и политически процеси в един изпълнен с емоции преход. Преход с участието на огромен брой хора, с радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между „ново и старо“, между „добро и зло“.

Винаги съм бил убеден, че днешните системни дефицити и проблеми в борбата с корупцията, с преодоляването на политическите зависимости на съдебната система и функционирането на правовата държава като цяло, са все пак преодолими. Силно се надявах, че протестите през последните години са довели до натрупването на сериозен граждански и политически потенциал в подкрепа на дългоочакваните реформи в тези ключови области, дори и чрез промяна на конституцията. Потенциал, който ме караше винаги да бъда (поне) умерен оптимист. За съжаление обаче, много е тъжно, когато бъркаш и то нееднократно, оптимизма с наивността.

Статуквото триумфира за пореден път и през тази година. И ако провалът на съдебната реформа бе кулминацията на този триумф, „артилерийската подготовка“ за него започна с демонстративни, цинични и нагли изпълнения в различни посоки още в началото на годината. Нека само си припомним абсурдния перфиден начин, по който бе бламирана най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Да не говорим за задкулисния политически водевил, с който бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. Тук трябва да добавим и огромните, неслучайни дефицити около цялостната организация и провеждане на местните избори.

Неслучайно подготовката за второто гласуване на конституционните промени започна с изкуствено нагнетена външно политическа тема, използвана за демонстрация на общите напъни на Първанов и Борисов. За пореден път бе атакуван публично президента, този път за интервюто си в английския „Индипендънт“. За каква политическа стабилност пледира премиерът, когато може по подобен начин да унизи публично президентската институция, която защитава толкова достойно българските външнополитически интереси? Както показаха събитията по-късно, АБВ на говорителя на руското лоби Гоце Първанов, коалиционен партньор на ГЕРБ, се оказа много по-важен за премиера от страстния привърженик на съдебната реформа, днешния президент Плевнелиев, който и първи лансира личността на реформатора Христо Иванов за министър на правосъдието.

В предишна моя статия, посветена на започналото на 10 ноември българско ротационно председателство на Съвета на Европа, изразих учудването си защо е толкова слаб медийният и политически интерес към тази важна най-стара общоевропейска институция. А то, както винаги „всяка крушка си има опашка“. При гласуването на конституционните промени на 9 декември ГЕРБ се отметна с лекотата, на която само Борисов е способен, от поетия ангажимент да се съобрази с общата препоръка на Венецианската комисия, България да гарантира на своите съдии независимост, а на прокурорите – автономност. Според комисията, независимостта на съдиите е много по-важна от тази на прокуратурата, безконтролна структура, останала от времената на тоталитаризма, на която е крайно време да се поставят някакви политически ограничения. [i] Просто е потресаващо, как е възможно страна, която извършва конституционни реформи и в момента председателства Комитета на министрите на Съвета на Европа, да игнорира препоръките на консултативния му орган по конституционно право – Венецианската комисия.

Какво ли не се изписа и изговори за съдебната реформа, за второто гласуване на конституционните промени с почти „Живковистко“ мнозинство, за оставката на Христо Иванов и неговите заместници, както и за поредната неспособност на реформаторите да изработят бърза, конструктивна и политически коректна обща позиция. На този доста печален, политически конюнктурен и културно примитивен фон, приятната изненада дойде не от политическите и анализаторските среди, а от съдебната система. Великолепната реч на председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов, произнесена в петък, 11 декември, по случай честването на 135-годишнината от създаването на съда изигра ролята на празничен фойерверк, избухнал внезапно над тъмнината и задкулисната тайнственост, покрила т.нар. „Народно събрание“ и „Министерски съвет“ през последните дни. Целият текст на тази реч е публикуван без редакторска намеса [ii] и е вече широко разпространен, но все пак ще ви предложа един цитат, в който е резюмирано всичко, което се случва днес:

„Ако през това време два милиона българи напуснаха страната, сред които и голяма част от цвета на нацията, значи така е било замислено. Ако тези, които останаха не вярват, че съдебната система е справедлива, не вярват, че партиите ги представляват, не вярват, че органите на реда ги защитават, не вярват, че данъците им работят за тях, не вярват на институциите, не вярват на медиите, значи така е било замислено. Ако гражданите не вярват на държавата и в това недоверие изключително благоприятно се развива статуквото, значи така е било замислено. Ако в едно отворено и свободно общество, за каквото ние се считаме на хартия, търсенето на истината го наричат преврат, значи така е било замислено. Ако само два дни преди това представителите на политическите сили спънаха конституционните промени, с което минираха съдебната реформа, значи така е било замислено.“

135-годишнината от създаването на Върховния касационен съд ме накара да отворя една стара книга от тези първи години след Освобождението: „Българското княжество и конституцията му“ от Ив. С. Войводов, издадена през 1885 г. Предлагам ви един наистина забележителен цитат от книгата по темата за медийната среда със 130 годишна давност. Споделих го преди няколко дни във Фейсбук, но мястото му е тук, точно в тази статия. Посвещавам го на оцветената в жълто медийна машина на Пеевски, която е важно политическо средство за поддържането на статуквото, за което говорим:

„Печатът, тоя най-силен орган на публичното мнение, … този силен двигател, който тъй високо е въздигнал другите народи, нам е принесъл най-големите злини, у нас си е дал за задавка да ни води по най-късий път в пропастта. Да описваш непростителни и развратни сцени, да лъжеш и изопачаващ истината, да клеветиш и прогласяваш най-съсипителните идеи за страната, да похваляваш най-грозните злодеяния като ги считаш за добродеяния, да предателствуваш и осъждаш честното и похвалното, да черниш доброто, покриваш истината и позориш добродетелите, да скарваш брат с брата и да водиш в заблуждение всичко невинно и честно и то като употребляваш думи и фрази, от които человек се погнусва само като си ги помисли; такъв е почти наший печат, такива са в голяма или малка степен разните ни вестници. Аз не мога да намеря истинското име, което да му дам, но ще кажа, че той може да е всичко само не журналистика.“

Навремето имах съученик с малко име Вишински. Фамилията не си спомням. Викахме му Вишо. В началото на 1990 г., когато създадохме СДС в столичната „Красна поляна“, кметът на местната община, сега район, се казваше Сталин Генадиев. Не е ли дошло времето, отново да даваме на децата си имена на главни прокурори и политически вождове? Нека предложим тази идея на народните ни представители. Надявам се да я приемат с конституционно мнозинство…


[i] Красен Николов: „Как ГЕРБ опраска и Венецианската комисия”; http://www.mediapool.bg/kak-gerb-opraska-i-venetsianskata-komisiya-news242990.html

[ii] „Ако олигархията има държава, всеки опит властта да бъде върната на гражданите може да се нарече преврат”; http://www.mediapool.bg/ako-oligarhiyata-ima-darzhava-vseki-opit-vlastta-da-bade-varnata-na-grazhdanite-mozhe-da-se-nareche-prevrat-news242986.html

 

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, Гражданско общество и медии, Държавни институции, Парламентарна демокрация, Политически партии, Съдебна система и тагнато, , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s