Номинацията на Филип Димитров за член на Конституционния съд е перфектно политическо решение

На печалния фон с отхвърлянето на антикорупционния закон в началото на новия парламентарен сезон, номинациите на президента Росен Плевнелиев за конституционни съдии от неговата квота направиха отлично впечатление. Добре, че разделението на властите все пак функционира. Попълването на четирите места в КС на съдии с изтичащи мандати е от огромно значение за очакваните от обществото жизнено важни законодателни реформи и промени в конституцията. Точно от тази гледна точка двете номинации – на бившия премиер Филип Димитров и на професора по конституционно право в СУ „Св. Климент Охридски“ Мариана Карагьозова-Финкова звучат повече от оптимистично.

Дори хора като мен, които не са юристи, но са политически изкушени, познават впечатляващата академична и експертна биография на проф. Карагьозова в областта на конституционното право и оценяват по достойнство аргументираната ѝ подкрепа, като член на правния съвет на президента, за предложените от правосъдния министър промени в закона за съдебната власт. Моите предизвикани размисли обаче, са насочени към личността на Филип Димитров, когото познавам от 1990 г. Работили сме заедно в трудни години, имали сме и сериозни различия по много въпроси, но от политическа гледна точка съм убеден, че кандидатурата му е изключително подходяща.

Юрист с дългогодишна адвокатска практика, известен политик, народен представител в три парламента, дипломат – постоянен представител на страната в ООН, посланик в САЩ и ръководител на Делегацията на ЕС в Грузия, доктор по политология, университетски преподавател и най-вече убеден демократ, бившият премиер Филип Димитров е доказвал многократно привързаността си към принципите на Конституцията, правовата държава и върховенството на закона. И тук коментарът ми можеше да завърши, ако не бях попаднал на персоналните атаки и безутешен вой срещу него в т.нар. „социална мрежа“. Нека започнем с Явор Дачков и помпозната му медийна въпросителна: „Компетентен ли е Филип Димитров за конституционен съдия?“[1]. Ето един характерен цитат от този текст, както винаги, написан от „последна“ инстанция:

„Това не само, че няма нищо общо с почтеността и честността, ами си е безочлив и нахален кариеризъм. Още едно доказателство за баналната истина, че антикомунистите в България се оказаха лошо копие на комунистите срещу, които уж се бореха на думи. Срамота и за Филип Димитров и за Плевнелиев, и за всички онези с претенции, които се опитват да узурпират не само всички постове в България, ами и моралното говорене“

Разбира се, в атаката на Дачков е включен и сайтът му „Гласове“ с наукоподобната статия „Филип Димитров – един типичен реформатор“ на проф. д.н. Венцеслав Кулов, преподавател по философия и логика в УНСС.[2] От нея ще цитирам последните изречения, които звучат направо „сладострастно“:

„…И точно в това според мен се състои основната грешка на прехода: управленската инициатива беше предоставена на вманиачени десни доктринери, които, без да държат сметка за националния характер на българина и за реалните му възможности, се опитаха да прекроят из основи действителността, водени от съзнанието за собствената си непогрешимост.

Тази политика продължава и до днес, защото в коалиционното правителство на Бойко Борисов реформаторите свирят първа цигулка. Господин Борисов, не съзнавате ли, че реформаторите са истинска напаст за България!“

И тук, в това „позорно хорце“, не трябва да забравяме небезизвестния Борислав Цеков, който се е „развилнял“ напоследък и е „на върха на копието“ срещу президент, реформатори и всички СДС-та по земните кълбета: [3]

За по-младите ще припомня. Правителството на Филип Димитров беше продукт на най-ретроградната, креслива и арогантна част от някогашното СДС – т.нар. кинжали. Техни преки наследници са днешните „реформатори“. За времето, в което управляваха – 1991–1992 г., те нанесоха огромни щети на българската икономика и на гражданския морал…

… По времето на Ф.Д., както тогава беше наричан от свободния (все още!) печат в публичния живот, се настаниха арогантната агресия срещу всеки, който не мисли като тях, безогледното отрицание на всичко постигнато от нашия народ през десетилетията и тотално продажничество на чужди интереси. Този нелеп човек днес е предложен от Росен Плевнелиев за конституционен съдия. Това е поредно унижение за държавността! Срам!!!“

Тук вече чашата наистина прелива. Казвал съм го многократно, ще го кажа пак: Ако има нещо наистина достойно в българската политика след 2009 г., в парламента това е модерната програма на Реформаторския блок за ключови реформи, а във външнополитически план – недвусмислената и категорична европейска и евроатлантическа позиция на президента Плевнелиев. И при реформаторите всичко това не е от вчера за днес, а се дължи и на дълбоката им генетична връзка с водещите личности от началото на СДС, с политиците, точно от типа на Филип Димитров.

Очевидно в цитираните атаки не става дума за „спортна злоба“ или „поредни пристъпи на левичарска деменция“, а за дълбоко и манипулативно изкривяване на политическите реалности. Като член на НКС на СДС от страна на РДП от 1991 до 1994 г., и негов зам. председател от 1993 до 1994 г. по външната политика, както и като депутат в 36 НС и ръководител на българската делегация в парламентарната асамблея на Съвета на Европа, работих в конструктивно сътрудничество с Филип Димитров. Отношенията ни бяха лоялни и коректни, основаващи се на взаимно доверие, като до лятото на 1994 г. минавах за един от „кинжалите“ в ръководството на СДС и РДП. Изброявам всичко това, не за да изтъкна моменти от политическата си биография, а за да подчертая уважението си към Филип Димитров, особено към външнополитическите му възгледи и изключително достойната му политическа позиция през годините в защита на националните интереси.

За резултатите от изборите на 13 октомври 1991 г. е писано и говорено много.

СДС (с председател Филип Димитров) ги спечелва само с 1% разлика срещу БСП и със 110 народни представители от всичко 240 успява да състави правителство на малцинството с подкрепата на ДПС на Ахмед Доган, което разполага с 24 мандата. Дясноцентристкото правителство на Филип Димитров (8.11.1991 г.–30.12.1992 г.) стартира изключително амбициозно и предприема твърде важни положителни стъпки в икономическата и политическата област, както и в международната дейност.

Само през първите осем месеца на 1992 г. са приети фундаментални по своето значение закони – за приватизацията, реституцията, чуждестранните инвестиции, кредитното дело, за отнемането на имуществото на БКП, за реформа на съдебната система и за Висшия съдебен съвет, както и за възстановяване на имуществото на българските турци, станали жертва на етническото прочистване в края на комунистическия режим. България първа признава независимостта на Македония, а през май 1992 г. е приета за член на Съвета на Европа.

Тези наистина сериозни ходове за смяна на политическата и икономическата система бележат действителното начало на реформите в България. До създаването на правителството на Филип Димитров можем да говорим за „козметични“ промени или направо за имитация на преход, особено в икономическата област. Със спечелването и на президентските избори от двойката кандидати на СДС – д-р Желю Желев и Блага Димитрова, в началото на 1992 г. СДС е в изключително благоприятна позиция във вътрешнополитически и международен план.

За съжаление, всичко това продължава много кратко поради сериозен конфликт на интереси в правителството и парламентарната група, както и поради липса на политически опит, съчетана с трудности в комуникацията и доверието с партньорите от ДПС, които и до днес са непоследователни във всички коалиции, в които са участвали. Тук трябва да добавим и грешки в медийната политика, и редицата от необмислени вътрешнополитически ходове, между които е и абсурдното противопоставяне между НКС на СДС и президента Желев. Тук е мястото да се каже, че през годините ролята на този конфликт, известен като „Боянските ливади“, изкуствено се хиперболизира и изтъква като основна причина за свалянето на правителството на СДС. А това просто е един от митовете на прехода.

За огромните трудности (много от тях непреодолими), с които се сблъсква СДС в първия си управленски мандат, има много по-дълбоки и обективни причини от политико-културен и социално икономически характер, които значително ни отдалечават от страните от Централна Европа. Ето как тези причини са систематизирани от германския политолог и експерт за страните от източна и югоизточна Европа д-р Хайнц Брам (голям приятел на България и искрен привърженик на СДС от момента на създаването му) в студията му „Първото антикомунистическо правителство в България“ [4].

В главата „Давид срещу Голиат“, която съм цитирал и в книгата си „Между емоциите и реалностите на прехода“ (издателство „Изток-Запад“, 2007 г.) можем да прочетем следното:

„…Хумусният слой на политическата култура в България бе толкова тънък, че създаването след 1989 г. на политически партии, които предлагаха алтернатива на комунистите, се оказа много трудно. През ноември 1991 г. БСП разполага все още с 476 000 членове, което представлява около 50% от потенциала на комунистическата партия преди промените. Очевидно комунизмът заразява много по-силно съзнанието на хората в по-слабо развитите страни. Това показва сравнението с бившите комунистически партии в Полша и Унгария, които през 1991 г. разполагат само с 3, съответно 8% от членовете си в миналото.

През 1991 г. БСП притежава все още гъста мрежа от симпатизанти в банки, индустриални предприятия и медии. Срещу огромната сила на този посткомунистически Голиат се изправи младият Давид СДС, който бе създаден едва след падането на Тодор Живков и страдаше от всички детски болести характерни за една млада организация. СДС не беше една единна партия, а коалиция от по-големи и по-малки партии и организации, която подобно на всички антикомунистически движения в Източна Европа се простираше далеч в левия и десния политически спектър….“

Ако към всичко това добавим и центробежните сили, които тресат СДС от първия ден на създаването му, а продължават да заплашват и реформаторите дори днес, 25 години по-късно, всичко ще си дойде на мястото. Каквото и да си говорим, фундаменталната първопричина за краткия мандат на правителството на Филип Димитров се крие в т.нар. „СДС-та със тирета“. Те не само напускат СДС, но действат по възможно най-неграмотния начин, като не пожелават да се обединят помежду си и се явяват самостоятелно на изборите.

Естествено никой от тях не успява да преодолее 4% бариера за влизане в парламента. Но изборните им резултати са шокиращи: СДС-център – 3,20%, СДС-либерали – 2,81%, БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%. Ако към тях добавим и гласовете за други малки десни партии, може да се говори за загубени 17% от гласовете на избирателите, подадени за демократични политически сили, което математически отговаря на 40 депутатски места. По този начин наивно проиграната възможност за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС довежда до парламентарна нестабилност и в крайна сметка до свалянето на правителството на СДС от власт още в края на 1992 г.

Но ако все пак днес, 25 години след началото на прехода, си зададем ключовия въпрос, реализира ли СДС националната кауза, в името на която беше създадено, трябва да отговорим: „категорично ДА“. Още през 1994 г. можехме вече да кажем, че българският преход е успешен. Благодарение основно на СДС, ръководено през тези бурни години от Филип Димитров, новата политическа система бе разработена и изпробвана чрез свободни парламентарни и президентски избори. Въпреки че бяха създадени при дефицит на демократична политическа култура, разделението на властите и демократичните държавни институции започнаха да функционират нормално.

Що се отнася до самия Филип Димитров, личността му и политическата му биография нямат нужда от идеализиране. В много от неговите действия и решения могат да бъдат намерени вътрешни противоречия и съмнения. Но що се отнася до неговата личностна независимост и политическа почтеност, те са извън всякакво съмнение. Ето три блестящи примера в тази посока:

Многократно Филип Димитров е критикуван за поискания от него вот на доверие на 18 септември 1992 г. Въпреки обвиненията в наивност и безотговорност, в своята същност решението на премиера за този вот е дълбоко политически почтено. В такъв деликатен исторически момент, това е единственият коректен начин да се премери с един замах съотношението на силите в парламента и да се покаже на цялото общество, че мнозинството е загубено и че в СДС (и ДПС) има предатели на базата на нерегламентирани икономически и политически интереси.

В биографията на Филип Димитров има един политически момент, на който като че ли целенасочено не се обръща нужното внимание: „След избирането на Георги Първанов за президент през 2001 г., той демонстративно напуска поста си на посланик в САЩ.“ Изключително достоен и почтен политически ход, който изкарва на показ огромния срам за България, че има държавен глава с псевдонима „Гоце“, по чието време е постигнат абсолютен рекорд на броя на кариерните дипломати от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши агенти на ДС, които да бъдат на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация.

В чалгаджийската политическа и медийна среда „а ла Вип Брадър“, в която живеем, какво ли не се изговори, изписа и сътвори за конфликта между премиера Филип Димитров и президента д-р Желю Желев в началото на прехода. След внезапната смърт на президента, няколко месеца преди да навърши 80 години, Филип Димитров отново вдигна летвата на политическата почтеност и морал с участието си в поклонението пред тленните му останки. Чест му прави и неговата обективна оценка: „Желю Желев е част от историята на България с усилията, които положи, както преди 10 ноември, така и след това. Неговата книга „Фашизмът“ беше настолно четиво за много българи. Въпреки съгласията и несъгласията, които бихме могли да имаме с него, той е изключително важен персонаж в новата ни българска история.“

Без съмнение, подновяването на част от състава на Конституционния съд е ключов политически въпрос. От огромно значение е дали с частичната подмяна на 4 от 12-те членове на съда, ще може да се формира мнозинство от независими и политически почтени юристи. Мнозинство, което няма да обслужва политическото статукво и ще подкрепя според принципите на конституцията жизнено важните и очаквани от всички ни ключови промени на конституцията и свързаните с тях реформи в законодателството. Или казано по-простичко, на първо място ще се очаква становището на обновения състав на съда по промените в конституцията, от които зависи бъдещето на съдебната реформа.


 

[1] http://b2bmedia.bg/index.php/kompetenten-li-e-filip-dimitrov-za-konstitucionen-sudiq-1203814.html

[2] http://glasove.com/categories/na-fokus/news/filip-dimitrov-edin-tipichen-reformator

[3] http://www.bpost.bg/article/39017

[4] Heinz Brahm, „Die erste antikommunistische Regierung in Bulgarien“, Berichte des Bundesinstituts für ostwissenschaftliche und internationale Studien ; 44-1998

 

Advertisements
Публикувано на Външна политика, Вътрешна политика, Гражданско общество и медии, Държавни институции, Парламентарна демокрация, Политика и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s