Сливен беше един малък космос. Разговор с Атанас Славов (1930-2010)

През юли ще отбележим 85 години от от рождението на големия писател, културолог, публицист и общественик Атанас Славов (1930 – 2010). Имах удоволствието да се запозная с него в редакцията на „Век 21“ в забързаното и еуфорично време непосредствено след 1989г. Сприятелихме се обаче, години по-късно, в любимия ни Сливен, където всички издънки на стари родове се чувстваме роднини, и в либералния кръг около дружество „Гражданин“ и списание „Демократически преглед“.

Преди 16 години, през пролетта на 1999г., проведох с Атанас Славов един изключително интересен разговор – интервю на терасата на 11 етаж в сливенския му офис. Говорихме си без предварителен сценарий по различни актуални теми, като прекрасната гледка допринесе много за техния избор. Да се беседва с личност като Атанас Славов, бе нещо много повече от обикновено удоволствие, това бе обогатяващо интелектуално занимание. Дори и най-обикновеният разговор с него носеше висок духовен заряд и наелектризираше пространството. Атанас Славов не просто разговаряше, той те провокираше, иронизираше, нападаше и едновременно защитаваше, и всичко това бе наситено с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор.

Разговорът под заглавие „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор“ бе издаден в отделна книжка от дружество „Гражданин“ през 2000г. по случай седемдесетгодишнината на писателя, като избрани части от него бяха публикувани и във в-к „Култура“. Разговорът бе включен и в поредицата от 4 тома избрани произведения на Атанас Славов, издадени през 2003г., както и в моята книга „Между емоциите и реалностите на прехода“, издадена през 2007г.

Първите две части от разговора са посветена на вечните въпроси за толерантността, хармонията и богатството на междуетническите и религиозни отношения в миналото на един мултикултурен център като Сливен, за ролята на циганите в българската култура, както и за настъплението на национализма и ксенофобията през последните години. Просто е невероятно, колко актуално звучат възгледите на Атанас Славов днес, когато вече девета година сме членове на ЕС. Мислех да подготвя специален материал за рожденната дата на писателя, 25 юли, в който да включа и тези части от разговора, но конфликтите в Гърмен и Орландовци ме изпревариха и накараха да избързам.

Какво ли не се изписа и изговори по медиите, в политическите говорилни и социалната мрежа за проблемите в Гърмен и Орландовци. Наред със сериозните аналитични текстове на хора, запознати с темата и с европейско демократично мислене, се изля и потоп от примитивна националпопулистка агресия и разюздана ксенофобия, в случая – циганофобия.

Днешната политическа, медийна и обществена среда в България е пропита с много повече агресивна нетолерантност и ксенофобия, отколкото през деветдесетте години на миналия век. Дълбоко националистическото и етноцентристко популистко говорене (а вече и назидателно поведение) на политици, на медии и патриотарски обществени групи води бавно, но сигурно до девалвация на една от най-големите ни ценности – успешното съжителство на различни култури, етноси и религии. В момента в България, страна членка на ЕС, не е възможно изобщо да се проведат спокойни, отговорни и задълбочени дебати за социалната интеграция на етническите и религиозните общности и политическото им представителство в изборните институции и администрацията. Можем само да си спомняме за активната междуетническа комуникация, която бе постигната в България след 1989г. и за дебатите, които водехме тогава върху интеграцията на различните общности в българската гражданско-политическа нация при пълно съхранение на етническата, културната и религиозната им идентичност.

В днешния перверзен популистки подход към политиката, при който никой не носи отговорност за последиците, се крие най-голямата опасност за българското гражданско общество – разделението и противопоставянето му по етнически и религиозен признак.

Когато хората забравят, че са граждани, а се възприемат единствено с етническата си и религиозна принадлежност, започва да става страшно. И това е проблем не само в България, но и в цяла Европа. Отведнъж стана ясно, че малцинствата съвсем не са интегрирани, а използват дадените им граждански права и произтичащите от тях свободи, за да живеят в паралелни общества със своите мафиотски кланове и религиозни закони и да контактуват с местната власт само тогава, когато трябва да получат социалните си помощи…

Може би някои тук ще кажат, че България стои в това отношение по-добре, защото нашите малцинства са традиционни, живеят тук от векове и с изключение на ромите, са добре интегрирани в българското общество. И сигурно ще бъдат прави, но до къде и до каква степен е задълбочен и необратим интеграционният процес? За какъв точно опит в интеграцията можем да говорим, когато се оказахме напълно неподготвени, а понякога дори и неадекватни да се справим с бежанския поток, който застигна страната ни.

И тъй като материалът е все пак посветен на Атнас Славов, спирам до тук с разхвърляните си въпроси, на които така или иначе не мога да отговоря. Предлагам ви
разговора с Атанас Славов без никаква редакторска намеса. Не съм променял нищо от специфичния изказ на пистаеля, защото там се крие голяма част от неговия чар.

Част 1.
Един американец от Сливен

Аспарух Панов: Тъй като в разговора ни често ще се преплитат и биографични моменти, предлагам ти да го започнем със сливенската тема. Първо искам да ти кажа какво най-много ме впечатлява в теб. За мен ти си човек, който в мисленето си умее по невероятен начин да се издига над дребнавостта, да съзерцава живота някак си отгоре, с лека ирония и да обобщава проблемите, пречупвайки ги през философията на космополитизма. Но не само духът ти е космополитен, цялото ти съществуване е такова. Самият ти си обиколил света и навсякъде се чувстваш добре. Семейството ти, деца, внуци са пръснати от Америка до Нова Зеландия. Цялото ти творчество е проникнато от този дух. Защо тогава се върна точно в Сливен? С какво Сливен може да привлече човек като теб?

Атанас Славов: Всичко това е свързано с този дух, за който говориш. Сливен е просто едно Място. Аз съм в Сливен и за мен няма никакво значение, че не съм някъде другаде. Ако се издигнем над ефимерното, Сливен е от Местата, в което има проекциите на всичко това, което има по света. Разбираш ли ме? Някои ме подиграват, като ме наричат „американец от Сливен“, но аз съм точно това – американец от Сливен.

А.П.: И аз съм от Сливен по бащина линия и се връщам непрекъснато там, защото градът ме привлича неотразимо. И все пак, в какво се изразяват тези проекции, за които говориш? Може би в мултикултурността на Сливен?

Ат.Сл.: Точно това е. Когато живеех в Сливен преди години, това беше един малък космос. Едно място на тотална толерантност. Точно това те привлича и в Ню Йорк. За съжаление днес тази атмосфера умира бързо, защото сме в период на деградация на българската национална действителност. Нацията отново се свива, става на едно грахово зърно. Надигат се вълни на нетолерантност, каквито никога не е имало преди, заплашване с гилотини и издигане на някакви съмнителни добродетели, които се формулират от най-различни периферни личности. Някои обичат да говорят за т.н. „монархофашистки режим“. Друг е въпросът, че монархията е противна на фашизма и те са несъвместими. Но по онова време, поради влиянието на Германия и поради тези теории за антисемитизъм, за нисши раси, пак се бяха появили подобни тенденции на нетолерантност. Но искам да бъда съвсем обективен – у нас те не бяха толкова застрашителни според мен, колкото са сега.

А.П.: Ти употреби няколко пъти понятието нация. Какво влагаш в тази дума точно ти, „един американец от Сливен“?

Ат.Сл.: Подобни думи аз на майтап по някога ги наричам „мръсни думи“, защото те всеки ден си сменят черупките и смисъла. Комунистите казват едно, Ленин казал друго, трети казва не знам какво си и т.н. Нацията за мен, това е населението на държавата, което вече се е обединило около една обща идея как да живее, как да си подобрява живота и как да го стабилизира.

А.П.: Нали нямаш предвид етнонация?

Ат.Сл.: В никакъв случай! Каква ти етнонация, като след победата ни над Германия по футбол, в Сливен най-много се радваха циганите. Дори пред часовника на площада една млада красива циганка яздеше на кон чисто гола. Арменци, турци, евреи, всички сме заедно. Какво значи етнонация? От това, че на времето французи и англичани в стремежа си да разрушат Османската империя, измислиха тези етнически държави и ги кръстиха на етнически групи, още ще има да патят Европа и светът. Съжалявам, че на Балканите са толкова добродушни и не вземат като евреите да си искат репарации за това, че са ги натикали един връз друг да се колят. „България“, ама там има и турци. „Турция“, ама там има и гърци. „Гърция“, ама там има и македонци. „Сърбия“, ама там има и българи… Защото всички тези етнически общности по-рано живееха заедно и без проблеми в огромни империи, които бяха цивилизовани и в законодателството си бяха намерили правилните параметри на съжителството. Когато живеех в Сливен като дете, в обичайното право се бяха запазили части от модернизираното законодателство на Турция и хората живееха заедно без никакви проблеми. Хората се обединяваха в съвсем различни от днес структури, най-често професионални. Например ти си в един еснаф – там няма никакво значение дали си арменец, евреин или българин. Ти си си в този еснаф, ти си например златар, имате общи интереси, държиш си професионалните изпити, представяш се пред кмета и не е важно какъв си, нещата си вървят… Сливен бе едно уютно място. Хората като комшии, като етнически немаркирани граждани действаха по естествените човешки закони, защитаваха се един друг, разменяха си подаръци по празниците. Махалата Татармезар, в която живеехме, бе една от богатите турски махали и например там на Великден се носеха козунаци на турците, а на техните празници турците ни носеха своите специалитети. Но това, което ме вбесяваше още като дете, бе, че като прекрачиш прага на училището, на диктуваната култура, на индоктринацията, там всичко вече е в противоречие с нашия естествен живот. С моите приятели, когато сме на улицата, ние сме като братя, но когато влезнем в училището, не трябва да бъдем повече приятели. Отгоре имаше една фалшива работа, която се насаждаше в нашето образование, нещо чудовищно, което продължава и до днес. Къде ще ходим на Запад с хора, които по цял ден говорят за турско робство и прочие и прочие, когато у нас има голямо турско население, което е съвсем цивилизовано. Та това ме привличаше в Сливен, тази широта, този кеф в нашата махала. Моят братовчед Сашо беше поразително силен на езиците, той знаеше и турски, и арменски. И до ден днешен чувствам тази страхотна наслада, когато запомня поговорка или някакъв закачлив израз. В Сливен обичат да си говорят хората, говорят в кафенето и когато искат да направят някакъв акцент, вкарването на турски лафове придава допълнителна тежест, естетическа украса на нещо мъдро, защото е и малко неразбираемо. Това е една чудесна игра. Преминаването от една в друга етничност заради обогатяването на живота е нещо фантастично, нещо страшно красиво и типично за Сливен. Дори до ден днешен. Вече нищо не е останало, старите къщи ги няма всичките, но като седнеш в едно кафене, всеки ще ти каже по пет лафа и ще ти вмъкне турски думи, цигански думи и т.н., и т.н. С езика се играе и оттам е дошъл моят занаят. Аз съм писател, защото обичам богатството на езика. Не е дошъл от това да разправям героични работи и да пиша глупости, които да печатат в официалните вестници и да ме направят професор. Аз съм писател, защото това е най-сладкото нещо, което аз знам.

А.П.: Моля те, както си седим сега на терасата и под нас е целият град, опиши ми Сливен така, както го виждаш в душата си, като малък космос, като място на тотална толерантност…

Ат.Сл.: Тази хармония, за която ти говоря непрекъснато, това беше моят град, в който се пееше на всички езици. Ето там горе, откъм Ново село е била арабската махала, по-надолу идваше арменската махала, след туй – еврейската махала, в началото на ул. „Раковски“, със синагогата, с еврейското духовно училище. Първата голяма християнска църква, която се строи в Сливен през възраждането, всъщност е арменската. Този, който я строи, е инспектор в Истанбул по текстилните въпроси и той помага на Добри Желязков, когато създава фабриката си. По-нататък идват горната и долната цигански махали с всичките си музикални и други таланти. Долу, точно под нас е Татармезар, богатата турска махала, също с духовно училище. А от Балкана, ето там отгоре, идваха каракачаните с катърите, носеха сирене, кашкавали и какви ли не други чудесии. За да вървят нещата в един такъв град, трябва една страхотна хармонизация. Въпреки всички днешни проблеми, хармонията на мултиетничността, за която говорим, продължава да си е в мен, тя е нещо за мен индивидуално. Аз я използвам, аз се храня от начина, по който в Сливен се говори. Ето сега издавам една народна книга, която е написана на сливенския говор. Вътре е пълно с гръцки думи, с турски думи и турски пословици, които сливенци са използвали. Това е сладостта, това е моето съществуване. Аз обичам езика. Обичам богатството на езика, обичам диалектите. Вземи самата разлика между английските езици в различните английско говорещи страни, това са толкова различни диалекти. Аз съм превеждал книги, само защото обичам българския език, за да покажа какво може българският език. Например Дикенс превеждам, за да покажа, че българският език може да бъде грандиозен, Шон О кейси по същата причина. Използвам диалектите при превода. Колдуел съм превеждал, негърски език има там, взимам български диалекти, вмесвам ги в литературния текст, за да зазвучи точно по същия начин, както е в книгата. Цялото това богатство на езика не е само занаятчийски инструмент, над езика винаги стои духът. Като гимназист съм събирал улични говори, хулигански говори. Обичам езика в Бургас, много богат заради пристанището, в Пловдив, в София уличният език е нещо невъобразимо. После езикът на игрите, които имаме – те са турски и главно цигански. Циганска терминология има във всички игри, независимо дали ще бъде на топчета или на зарове и карти. За съжаление това, което става в езика днес, е просто чудовищно – никой не знае нито литературен български, нито съответните диалекти. Като отвориш вестниците, четеш как някои хайлайфни дами се мъчат да говорят на тарикатски, без да са чували някога този език… В тази разруха аз съм се върнал в Сливен да търся нещо, което ми е било скъпо и си го намирам…

А.П.: Ти намираш това, което търсиш, разбира се, но то не е само за теб. Ти като писател и публицист имаш и мисия – това, което ти е скъпо на теб, и което сега отново откриваш, макар и трудно, да го предадеш на хората около теб, да ги убедиш, че то е скъпо за всички ни, не само за теб. Защото ти винаги си търсил точно тази широта, този космос, за който говориш. А това е, което обединява хората, а не ги разделя.Дали днес може да бъде разбрано едно такова послание? Защото имам чувството, че никога не е имало толкова голямо отчуждение между хората, дори и в град като Сливен.

Ат.Сл.: Не, не може да бъде разбрано. В Сливен сега хората преди всичко мразят. Мразят всички отгоре до долу.

А.П.: И теб ли мразят?

Ат.Сл.: Мразят ме, разбира се. Защото казват – тоя ли, та той е американец, дава си къщата под наем (става дума за моята собственост), вместо да построи една църква. За какво да я строя тази църква, за да влязат бившите комунисти в нея и да се кръстят с по четиринайсет кръстеници на минута. Непрекъснато има едно напрежение, както при Илф и Петров, където имаше един, който изпращаше телеграми с идиотско съдържание, например „Графинята тича с изменено лице към вира“. Та българският народ е точно в това положение – тича с изменено лице към вира. Всички крякат с изпъкнали очи и не знаят къде отиват. Не е уютно и не е приятно. И тук аз имам голям проблем. Сега не мога да дам никому нищо, не мога да говоря. Хората не се интересуват и моят труд е излишен. Така че аз като комуникатор, въпреки че съм в състояние да помогна, въпреки че съм се върнал, защото съм си българин, нищо не мога да направя. Аз не тичах „с изменено лице“ към България, а аз бях като Иванчо Йотата, защото тук са моите архиви, моите колекции, моите неиздадени академични трудове, моите 300-400 часа магнетофонни записи, голяма част от моя живот. Много от архивите, разбира се, се оказаха унищожени и то от мои близки хора, роднини, но каквото е останало, аз си го човъркам, работя си върху него. И защото сега тук не мога да помогна на България, аз ѝ помагах повече от Америка, просто спирам и искам да си довърша някои неща, които са с по-далечна перспектива…Това ме интересува най-много. Малко е налудничаво, но това е по-полезно, отколкото да говориш, а всички да крещят и никой да не те слуша.

А.П.: Излиза, че хора като теб не са нужни. Възможно ли е това, защо е така? Всички очакваха нещо друго. Дойде освобождаването, няма вече комунизъм, има много повече възможности за духовна реализация. Точно такива разкрепостени личности с оригинално и нестандартно мислене като теб би трябвало да са в епицентъра на новото време, а като че ли не умеем нито да търсим, нито да използваме най-ценните си хора? Защо всички само крещят, а нищо не се прави? На какво се дължи всичко това?

Ат.Сл.: Такива хора наистина са нужни, но никой не ги слуша. А не ги слуша, защото държавата е разградена. Времето на комунизма бе време на открито декларирана и безкомпромисна диктатура. И когато нещата не вървяха, на хората беше ясно, че са виновни точно ръководителите, които са потиснали хората и носят цялата отговорност за всичко. Знаеха се субектите на мръсотията, извършителите се знаеха. А сега е много по-различно. Първо комунизмът създаде условията за всичко, което се случва сега. За да може, например един учител от видинско село като Ангел Тодоров да стане председател на Съюза на писателите, комунизмът трябваше да разруши скалата на ценностите, залегнала у всеки българин. Българинът може би си беше простичък, но имаше ясно изразена скала на ценностите. Тази скала бе разрушена изцяло и хората бяха разместени социално. При този страхотен наплив на хора от селата в града, за да могат да се унищожат буржоата, вече всеки можеше да стане всичко. А в сегашната ситуация, вече не знаят кого да слушат и затова само крещят. Пристига човек с наръчник от дванадесет думи, който не знае как се говори дори по телефона, но и той крещи – „чакай да ти кажа“. Всички само крякат…

Част 2. Без тези хора българска култура няма

А.П.: Нека се върнем отново в Сливен. Много ми хареса удивителното сравнение, което направи между Сливен и Ню Йорк. Твоят начин на оценка на Сливен е толкова по-богат от конвенционалното клише „Сливен – градът на стоте войводи“. А днес какви са междуетническите отношения, останало ли е нещо от Сливен като мултикултурно средище?

Ат.Сл.: Езикът е останал. За културата на общуване какво да ти кажа – отношенията са все още естествени, но хармонията вече я няма. При тази обща деградация, отношенията между общностите непрекъснато се развалят. Чувства се едно нарастващо напрежение особено спрямо циганите, защото те са в страхотна мизерия, деградират светкавично и никой не се мъчи действително да промени нещо. Аз съм ходил на конференции, където се поставят тези проблеми, издадох напоследък един американо-цигански и цигано-американски речник, но нещата са много сложни. Никой не се грижи за семейството, за стабилизирането на ситуацията, а за някакви глупости – как да влязат ромите в парламента. И какво, влиза в парламента един тарикат, започва да краде като останалите депутати, да върти търговии и резултат пак няма…

А.П.: Напоследък наистина станахме свидетели на серия от изблици на агресивност и то специално към циганското население. Върхът бе достигнат в началото на май с една абсурдна националистическа публикация-писмо във вестник „Зора“, която предизвика и твоето възмущение. Най-циничното е, че зад този откровено расистки материал, насочен срещу циганите и обвиняващ политиците в „косовизация на България“, стои някаква гражданска организация под името „Европа“.Съвсем логично, поне според мен, един от подписалите писмото е Николай Хайтов, който в типичния си стил често демонстрира антиевропейските си възгледи.

Ат.Сл.: Не знам кой е инициаторът на това послание, но основната идея там е една спекулация със състоянието на ромите. Главната теза в писмото е, че те застрашително се размножават, което е една дивашка форма на етническа неприязън. Това е просто чудовищно. Какъв е изходът? Да вземем клещите и да почнем да ги скопяваме? Да сме вземели мерки. Какви мерки – да ги пратим на концлагер и да им шибаме инжекции. Ако някой е недоволен от сегашното състояние, нека последва примера на мормоните. Да се отдели, да се изолира на едно красиво място, например в село Яворово и да се посвети на правенето на деца. По осем деца имат мормоните. А подписалите това писмо само си проветряват крачолите и вият. Тия хора не могат да разберат, че у нас ромите за разлика от други страни са имали винаги една по-голяма степен на изявеност. Най-високият процент на роми с висше образование на Балканите бе и е точно в България. Техните представители са имали винаги голямо присъствие в обществения ни и културен живот. Можем ли да си представим изобщо нашата култура без ромите? Има хора, които не мислят за това нещо. Да вземем историческата митология за свръхгероичността на нашите хайдути. Онзи истинският, буен период в началото на 19 и в края на 18 век, когато започва да запада империята, когато се явяват и кърджалиите, това е времето на тези страхотни и могъщи герои, митологизирани в юнашките ни песни. Чувал си за Индже, какъв е той, българин? Мануш войвода, какъв е той, чист циганин! Разбираш ли? Сидер войвода е влашки циганин и т.н. Да отидем при литературата. Яворов, най-големият ни поет е от арабски произход. Ако иска Хайтов да си го запише. Стилян Чилингиров, циганин, една от най-големите фигури на 30-те години. Хаджийски-Лолови са циганска фамилия от Медвен. От там е и известният писател Методи Лолов, той е роднина на Татяна Лолова, фурията на нашия театър. Методи Лолов живее през 30 -те години в Германия и се връща в България след като нацистите започват преследванията срещу евреи и цигани. Аз го помня, той беше приятел на баща ми, изключително културен човек. Да не говорим за музикантите. Без всичките тези хора българска култура няма. Все едно испанска култура без фламенкото или американска култура без джаза. Това е положението. Целият този апел, за който говорим, е ориентиран единствено към създаването на допълнителен хаос в и без туй хаотичното състояние на България. Разбира се, когато са писали този апел, те са сложили в него и някои малки закачки, например срещу чалгата. Всичко и тук е изопачено от началото до края. Истинската циганска музика, наричана популярно чалга, има най-сложната ритмична система. Аз съм доктор по теория на литературата. Ритмусите, фигурите на речта в поезията на Индия, откъдето идат ромите, са над 100, докато ние имаме не повече от 30. Циганската музика има неравноделни тактове от тук та чак до Стара Загора, които са много сложни за изпълнение. Има упадък в тази музика в България, но това е работа за сериозните специалисти, а не за крещящите фашисти. Присламчват известни естрадни изпълнители или композитори, които се дразнят от упадъка в музиката ни, и те без да разберат коя е причината и за какво става дума, подписват. Упадъкът се дължи на факта, че поради популярността ѝ и финансовите възможности за разпространение в Мала Азия и Турция, в нея проникват маанета, елементи на паралелно свирене и пеене в октава, вместо в хармония, което е нехарактерно за нашата циганска музика. И ако става дума за протест, първи беше точно един циганин от Стара Загора, с популярното име Аличко, учил в Академията, който е виртуоз цигулар. Той първи каза, че чалгата деградира, като в нея навлизат маанета. Всичко това ти го давам само за пример, за да ти покажа, че проблемите са толкова сложни, че да се говори „ангро“, е наистина чудовищно. И още по-чудовищно е, че тази нахални хора наричат сдружението си „Европа“, когато за всекиго е ясно, че с етнически преследвания и с такива писания никога не можем да влезем в Европа. Да бъдат искрени, да си нарекат сдружението „Нацистите“ или „Свастика“ и да се разправят тогава не с хора като мен, а директно с НАТО…

А.П.: Аз бих казал, че стилът на това писание е по-скоро комунистически, но дефиницията едва ли има значение. Много по-важен е въпросът защо се появяват тези тенденции на нетолерантност, коя е причината за подобни публикации. Според мен отговорът трябва да се търси в липсата на истинска държавна политика по отношение на малцинствата. Политиката в тази област трябва да е нещо много по-задълбочено от вкарването в парламента на един-двама депутати от ромската общност или от една прекопирана европейска програма за назначаване по един представител на малцинствата в областните управи. Имам чувството, че всичко се върши по принуда, защото има някакви изисквания към нас, някакви европейски критерии, а не защото разбиранията и ценностната система на политиците ни са наистина европейски. Съгласен ли си?

Ат.Сл.: Абсолютно! Външно, понеже има някакви изисквания, те се опитват да ги спазват, но в действителност положението е друго. Ти помниш, премиерът казва един път „ДПС е проклятието на България“ (става дума за Иван Костов, б. А.П.), после се усеща, „въх какво казах“ и започва да твърди, че никога не го е казвал. Има десет хиляди записа на това изказване, но той си твърди, не, не съм го казвал, медиите фалшифицират и т.н. Държавата е виновна, но виновни са и самите лидери на ромските общности, които гледат само да усвоят международните пари, дето идват за тях, когато децата умират. Никой няма вече инстинктите как да намери или как да потърси този, който може да направи нещо, да предложи нещо умно, някакъв изход от положението. Всъщност тези хора, които дойдоха след комунизма в името на отвореното общество, т.е. от СДС, продължиха да разграждат ценностите по същите закони, които бяха проповядвали в АОНСУ, водени от мисълта, че една твърда партия, слята с държавата е много добре, и ето хаосът продължава. Въртят се бивши комунисти, бивши ченгета, награждават ги с медали, поставят ги отново на ръководни места да командват. Така че този хаос е някак си завещан. Поради невъзможността на българина да се ориентира в йерархията на ценностите, доразрушаването продължава. Всичко, което може нещо, бе изхвърлено от СДС. И стоят сега едни урунгели там, държат се иронично, надменно. Кой да ги слуша вече, затова и хората крещят без да знаят какво да направят.

Заб. Материалът е подготвен специално за електронното списание „Либерален преглед” и е публикувано на 22 юни 2015 г.. (http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2734-1930-2010)

Advertisements
Публикувано на Гражданско общество и медии, История, Култура, Права на малцинствата. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s