Общинските избори – „стрес тест” на местната власт и регионалното развитие

През есента на 2015 г. ще се проведат третите общински избори след приемането ни в ЕС. Човек и добре да живее, рано или късно се сблъсква с местната власт. Ако пък не живее добре, а вегетира някак си, както се чувстват повечето български граждани, той е зависим денонощно от нейните разпоредби, прищявки и настроения. Така че темата за местните избори (би трябвало да) е политическият шлагер на годината.

За съжаление поне за сега, това далеч не е така. Темата за изборите все още е дълбоко във фризера, докато в политическата кухня врят и кипят поредните скандали около „ония списъци”, свъразани с КТБ, около проблемите на съдебната система, т.нар. здравна реформа, пенсионното осигуряване, футболно-политическото пътуване на премиера до Разград, медийните скечове, разигравани от Лютви Местан и Радан Кънев и около какво ли още не. Да, скандалите са много забавни, особено когато човек ги гледа по телевизията, защото приличат на реалити шоу. Всичко изглежда много напрегнато, но накрая се оказва, че от години победителите са едни и същи – Бойко Борисов и Делян Пеевски… Въпреки че от сега е ясно, че двамата ще спечелят и местните избори в много от общините, все пак реалните промени и изненади на местно ниво са много по-възможни, отколкото в закостенялата съдебна система…

На „първо четене”, за местното самоуправление в България, поне в исторически план могат да се кажат (и) много хубави неща. Страната ни има сериозни традиции в тази област. Още с Търновската конституция (1879) се въвежда тристепенна структура на териториалното устройство на България – общини, околии, окръзи и се утвърждава принципът на самоуправление на общините. Този принцип е нарушен единствено по време на комунизма. Местното самоуправление се възстановява с приемането на новата конституция през 1991 г.

Никога през вече толкова далечната 1991 г., дори и за миг не съм си и помислял, че 25 години по-късно, политическите, икономическите и административни реалности в повечето от 265-те общини ще бъдат толкова разочароващи и отдалечени от европейските стандарти. Капаните обаче, за демократичното и ефективно функциониране на местната власт след 1989 г., си заложихме ние самите още с приемането на новия демократичен закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), влязъл в сила на 17 септември 1991 г. С него бе дефиниран моделът на разпределяне на пълномощията в местната власт между общинския съвет (представител на местното самоуправление) и кмета (представител на изпълнителната власт). Законът се променя непрекъснато, почти всяка година. Но моделът остава непокътнат.

В демократичния свят са разпространени два основни модела на разпределяне на пълномощията в местната власт. Първият е известен като моделът „слаб кмет – съвет”. При тази система кметът има твърде ограничени пълномощия – той няма право да назначава и освобождава служители от местната администрация (МА) или ако има, то е само със съгласие на общинския съвет. Кметът е само изпълнител на бюджета, но не участва в неговото съставяне. Кметът се избира от Общинския съвет.
Вторият, поне според мен значително по-ефективен, е моделът „силен кмет – съвет”. Тук кметът има широки пълномощия и нормотворческа инициатива. Кметът съставя бюджета. Кметът има право на вето върху решенията на общинския съвет. Той се избира директно от избирателите, ръководи администрацията и е по право и председател на Общинския съвет. Това предотвратява много конфликти и улеснява взимането на важни решения. Неслучайно, когато се представя този модел, винаги си спомняме култовата фраза на Гай Юлий Цезар „По-добре да бъдеш първи на село, отколкото втори в Рим”.

Българският модел на разпределяне на пълномощията в местната власт е типичен пример за „хермафродитна” модификация между двата модела. При нашата система съветът има широки пълномощия – определя политиката на общината и структурата на общинската администрация, приема решенията за разпореждане с общинско имущество. Кметът назначава зам. кметовете, избирани от Общинския съвет по негово предложение, секретаря на общината и служителите в МА. Той може да оспорва решенията на съвета и да ги атакува в съда. Много бързо този модел се оказа неподходящ за българската политическа (анти)култура и започна да води до пълен блокаж на местната власт в случаите, когато кметът няма мнозинство в общинския съвет. Скандалите между кмета и председателя на общинския съвет са ежедневие в политическия ни пейзаж.
Припомням всичко това, защото постепенно през годините този модел доведе до сериозни изкривявания и много обезпокоителни тенденции и рискове, както при издигането на кандидати за местните избори и почтеността на тяхното провеждане, така и при функционирането на местната власт. Тези дефицити се проявиха в цялата си „прелест” след приемането ни в ЕС, още при изборите през 2007 г., когато се развихриха и първите битки за европейско финансиране. Неминуемо ще се сблъскаме с тях и при предстоящите избори. Но за какво точно става дума?

На първо място сериозен проблем при общинските избори представляват т. нар. „независими кандидати за кметове“. Тук става дума за някакви персони, издигнати от много особени инициативни комитети, за които не е ясно какви точно политически и икономически интереси защитават. Най-потресаващото е, че те обикновено са подкрепени от навързани като свински черва политически партии, които на национално ниво са взаимноизключващи се по идеология и ценностна система.
Тъй като независимият кандидат за кмет не може да бъде включен в кандидатската листа на партия или коалиция, неговото (евентуално) избиране често води до създаването на силно парцелирани общински съвети, с т. нар. „плаващи тематични мнозинства“, които приемат конюнктурни икономически решения, често нямащи нищо общо с обществения интерес. Като погледнеш партиите и съветниците, които участват в подобни мнозинства, да се чудиш как биха могли точно тези хора да се обединят по някакъв проблем… Очевидно става дума за класическа търговия с влияние, която може да доведе до купуване и на цели групи в общинските съвети…
Бил съм свидетел на какви ли не политически дивотии и простотии и едва ли нещо може да ме учуди. Дори и членството ни в ЕС не успя да промени провинциалния балкански манталитет и отсъствието на европейска политическа култура в управленските ни елити. Напротив те се задълбочават. Винаги дълбоко съм се възмущавал от общинските съветници, които предават и изоставят групите си в общинските съвети, с които са избрани, но не напускат общинския съвет, цинично спекулирайки с клишето „Ние сме представители на цялата община“. Няма такова нещо, особено при пропорционалната избирателна система с партийни листи. Всички тези съветници могат да се мислят за много велики, но са само едни много дребни и жалки политически брокери. Темата за политическото брокерство е една от най-болезнените теми на българския преход. И то не само на общинско, но и на парламентарно ниво.

Но може би в цялото развитие на този процес най-опасната тенденция представляват корпоративните бизнеспартии или сдружения, създадени около някой местен олигарх. Това е връщане на порочния принцип от времето на комунизма: „партийни организации по месторабота“. Оказва се, че работодателят, собственикът, директорът са и партийните секретари. Работниците заедно с техните семейства са партийните членове и избирателите на тази партия.
Новото явление се прояви активно на общинските избори през 2007 г. В регионите с успешно икономическо развитие се сдружиха бизнесмени със съмнителен обществен имидж, които повече не искаха да инвестират в традиционните партии, а решиха сами да поддържат своите корпоративни интереси. Към това се добави и стремителното нарастване на купуването на гласове и на ролята на изборния туризъм. Най-яркият феномен сред тези бизнеспартии бе новосъздадената тогава партия “Лидер” с председател Кънчо Филипов и кръстник – мощния енергиен бос, олигарха Христо Ковачки.

Днес тази партия не само е вече в парламента, но и успя за една нощ да се преименува в партия БДЦ, известна в политическия жаргон като „ДПС-2”. Новото име не може да изтрие генетичното ДНК на ПП „Лидер”, която от самото си създаване използва допинга на контролирания вот. Но за разлика от ДПС, не на етническа или религиозна основа, а на корпоративна. От всяка гледна точка, развитието на политически партии, в които работодатели, собственици, директори и менажери са едновременно и партийни босове, представлява изключително опасна тенденция, която без съмнение ще играе важна роля и на предстоящите избори.
Напоследък в българските политически и икономически взаимоотношения е много модерна тезата “не е морално, но е законно”, която важи в пълна сила при функционирането на местната власт. Всеки знае какво се има предвид – включените в управлението на общините физически и юридически лица могат да правят каквито си щат манипулации, важното е да може да се скалъпи хипотеза, според която няма нарушение на закона и около нея да се обедини необходимото мнозинство за легитимирането на съответното решение. Има ли някой от днешните общински политически елити, който да се замисля за морала в политиката? Едва ли! А точно моралните норми регулират основополагащите човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо. Особено на местно ниво.

По съвсем друг начин разсъждават съвременните европейски граждани в централна Европа. След премахването на грниците и безпрецедентната децентрализация, те живеят в най-малко три припокриващи се идентичности. От една страна са общевропейските и националните ценности. От друга страна е техният нормален живот с грижата за училището, където се обучават децата им, за здравните заведения, където се лекуват семействата им, за икономическото развитие и работните места в региона, където живеят, за престъпността, за емиграцията и притока на бежанци. Но най-важното за европейските граждани е самочувствието им, че те са питани и участват лично във взимането на решенията по всички тези въпроси.
У нас всичко това звучи като политическа фантастика. Ежедневно българските граждани губят огромни нерви и време в контактите си с „великите” общински чиновници, като в крайна сметка всеки се спасява както може. Последствията са ясни – търсене на връзки и корупция, недоверие към местната власт, отчуждение от общинските проблеми. Като добавим и фактът, че пет от общо шестте български региона са в топ 10 на най-бедните части на Европейския съюз, погледът към предстоящите местни избори далеч не е оптимистичен. И въпреки това тези избори имат огромно значение – те ще бъдат наистина стрес тест на местната власт и регионалното развитие. Стига новоизбраните кметове и общински съветници, както и управляващите в София, да са в състояние да разберат и оценят резултатите от този тест.

Advertisements
Публикувано на Вътрешна политика, избори и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s