Предлаганата тема не е злободневна, но може да бъде поучителна. Така или иначе настоящата година е обременена от историята. Тя е изпълнена с отбелязването на редица важни кръгли годишнини. Някои са с глобално значение като 70-годишнината от края на Втората световна война и 65 години от създаването на ЕС, а други са свързани със сакрални дати от нашата българска история. Като започнем със 1150-годишнината от покръстването на българите и преминем през 90-годишнината от един от най-зловещите терористични актове в европейската история – комунистическият атентат в църквата „Света Неделя“ и 70-годишнината от престъпленията на комунистическия Народен съд, за да достигнем до 10-годишнината от подписването на договора за присъединяване към ЕС.

През последните дни и месеци се изпълват и 25 години от полагането на правните основи за политическия плурализъм след края на комунистическата диктатура. На 10 април 1990 г. влезе в сила законът за политическите партии, приет от последното комунистическо народно събрание. Многопартийността бе възстановена политически още през есента на 1989 г., но партиите се регистрираха по закона за лицата и семействата. Новият закон бе резултат от разговорите на Кръглата маса между комунистите от БКП (преименувана на 3 април 1990 г. в БСП) и новите демократи от СДС. Това беше един от законите, които позволиха провеждането на първите посткомунистически свободни избори за Велико народно събрание през юни 1990 г. и който доведе до регистрирането на стотици политически партии. Процес, който продължава с пълна сила и необясним ентусиазъм и до днес.

Огромният брой на политически партии, много често със сходни и безмислени програми, със скучни, неинтелигентни лидери и напълно необосновано надценяване на собствените си сили, вече години наред води до объркване на избирателите, до разпиляване на гласовете им, до негласуване и разочарование от политиката като цяло. Тягостната среда на многопартийна безличност, както и угнетяващото разочарование от партийните елити дори и в днешното 43-то НС, за пореден път ни връщат към забравения политически морал и достойнство на старите български партии. Много хора вече са забравили, а младите изобщо не знаят, че през април 1990 г. по новия закон бяха регистрирани и традиционни политически партии, като Демократическата партия (ДП), Българската социалдемократическа партия (БСДП) и Радикалдемократическата партия (РДП), забранени от комунистическия режим през 1947 г. и възстановени в края на 1989 г.

Тези организации, създадени в началото на ХХ век, имат дълга и противоречива история и огромни заслуги за изграждането на модерна България. От дистанцията на последните 25 години трябва да признаем, че без тях цивилизованият политически преход към демокрация след 1989 г. би бил немислим. Ако днес вече сме членове на ЕС и се опитваме да европеизираме политическото ни пространство, като поне формално се стремим да оформим християндемократическа (консервативна) десница, социалдемократическа левица и либерален център, трябва да отдадем дължимото на БСДП, ДП и РДП. Единствено тези три партии в България в началото на прехода имаха своята богата история, ясно дефинирана ценностна идентичност и идеологическа компетентност и поддържаха съответните активни международни партийни контакти от самия момент на възстановяването си. БСДП получи отново членството си в Социалистическия интернационал още през май 1990 г., Демократическата партия стана пълноправен член на Европейския демократичен съюз на 1 октомври 1992 г., а радикалдемократите бяха приети за член-наблюдател на Либералния интернационал през 1991 г. и за пълноправен член на 8 септември 1994 г.

Когато след 1997 г. новосъздадената партия СДС реши да заплюе за себе си християндемократическата идеология, БСП най-сетне направи първите плахи пируети към социалдемокрацията, а ДПС започна все по-сериозно да завладява либералнодемократичния център, партийният път към Европа отдавна вече бе трасиран за тях от старите традиционни партии ДП, БСДП и РДП. Нещо повече, точно тези три традиционни партии първи осмислиха необходимостта от неконюнктурна консолидация, от единодействие и обединение на нови и стари политически партии около традиционните европейски идеологии, програми и ценностни системи – християндемократическа (консервативна), либерална и социалдемократическа.

По обективни политически причини, които не се нуждаят от коментар, от момента на възстановяването си в края на 1989г. старите политически партии станаха членове на СДС и на 14 май 1990 г. подписаха предизборното политическо споразумение на СДС – обединена опозиция. За съжаление периодът на единодействие бе твърде кратък и приключи със загубата на изборите за ВНС и оттеглянето на д-р Желю Желев от поста председател на СДС след избирането му за президент (1 август 1990г.) От този момент нататък историята от 1944 – 1946 г. започна да се повтаря като в някакъв мрачен театър на абсурда.

Изпитаният циничен девиз „Целта оправдава средствата“ бе майсторски приложен в откровения отечественофронтовски подход, с който „здравите сили“ в СДС ликвидираха лавинообразно нарастващото политическо влияние на възстановените след 1989 г. традиционни български демократични партии и организации. По класическия отечественофронтовски сценарий старите партии, които разполагаха с огромното мнозинство от структурите на СДС и с основния личностен потенциал на коалицията, бяха доведени до разцепление и маргинализация с използването на всички възможни средства на апаратната политическа игра. След разцепването и обезкръвяването им, систематично бяха отстранявани от реалната политика първо тези партии и лидери, които се осмелиха сами да напуснат СДС или бяха изгонени от коалицията, а след това бяха унищожени и дублиращите им формации, които останаха вътре в СДС.

След изборите през 1991 г. в коалицията СДС имаше основно две сериозни и авторитетни политически партии – Радикалдемократическата (РДП) и Демократическата (ДП) със съответно 16 и 14 народни представители в ПГ на СДС от общо 110 депутати. Това бяха партии с известни и популярни лидери, идващи не от небитието на комунистическото безвремие, а от стари български родове с традиции в политиката, предприемачеството и културата. РДП и ДП имаха развити национални структури, активна международна дейност и работеха наистина професионално, като на всички заседания на НКС участваха с предварително подготвени компетентни партийни становища. Останалите 19 члена на коалицията (с изключение на Обединения демократичен център – ОДЦ – с 14 народни представители) бяха малки незначителни партийки и обществени групички с амбициозни лидери, които обикновено представляваха само себе си. В голямото си мнозинство те подкрепяха предложенията за решения на председателя на СДС и при порочния механизъм на гласуване „една партия – един глас“ предопределяха изхода от всяка дискусия.

При тази конфигурация заседанията на НКС често се изпразваха от съдържание, превръщаха се в говорилня за лични нападки, в която витаеше духът на нетърпимост към плуралистичната дискусия, типична за една истинска коалиция. Въпреки че въпросът за превръщането на СДС в единна политическа партия бе повдигнат официално едва няколко години по-късно, още от 1991 г., и особено след загубата на властта през 1992 г., СДС вече не функционираше като коалиция, а като напълно непознат на политологията бисексуален политически субект.

След официалното трансформиране на СДС в единна политическа партия на деветата национална конференция на 15 – 16 февруари 1997 г. и съдебната регистрация на новата синя партия от 28 февруари същата година, партиите вътре в СДС на практика прекратиха съществуването си. Отношението на кръга около Филип Димитров и на напълно подменения СДС на Иван Костов към традиционните български партии се дължи преди всичко на липсата на чувство за историчност, на непознаването на ролята и идеологията им, но най-вече на отсъствието на политико-културна връзка с дълбоко хуманните демократични политически традиции на българското общество.

Неслучайно между възстановителите на старите партии нямаше нито партийни секретари, нито манипулатори на политиката на СДС. Не че в СДС от 1990 г. нямаше комунисти, имаше ги и тогава, още при неговото зачатие, но те не бяха членове на традиционните политически партии, те прииждаха на рояци от новоизлюпените Зелена партия и Екогласност, от Клубовете за гласност и демокрация, от ОДЦ, от всички тези организации, които по-късно, след многократно клониране, в крайна сметка се оказаха гръбнакът на новата дясна партия СДС.

Тепърва историците ще анализират този мрачен период на неразбираеми и абсурдни междупартийни взаимоотношения в демократичната част на политическото пространство, който продължава и до днес. Но едно е ясно още от сега – войната срещу традиционните български партии спомогна много за загубата на властта от СДС в края на 1992 г. и за провала на парламентарните избори в края на 1994 г., а с това и до решителното забавяне на политическите и икономическите реформи в България с пет години.

Не бих желал в никакъв случай досега написаното да прозвучи като реквием за наивността и неконкурентноспособността на традиционните български партии. Напротив, ако днес в България все пак съществуват макар и елементарна демократична партийно-политическа култура и почтеност, ако все пак може да се говори за приемственост с успешното време на „строителството на нова България“ преди 1944 г., то това се дължи основно на тях.

Патриархът на българската социалдемокрация, покойният д-р Петър Дертлиев и неговата изстрадала партия (доведена от СДС и БСП до вторични и третични разцепления през периода 1998 – 2000 г.) поставиха началото на болезненото социалдемократизиране на раздираната от противоречия и комунистически рецидиви българска левица. Докторът, както всички го наричахме, бе изигран и от БСП, и от СДС.

Ако той бе избран за президент от ВНС, това щеше да разцепи и маргинализира социалистите до една малка посткомунистическа партия с не повече от 10% електорална подкрепа. Всички по-модерно мислещи членове на БСП щяха да оттекат към БСДП, а единството на СДС под ръководството на д-р Желю Желев щеше да бъде запазено и гарантирано, най-малкото до изборите през 1991 г. Избори, които можеха да бъдат спечелени от СДС със съкрушително мнозинство.

Благодарение на политическия нюх и огромен опит на един друг партиен ветеран Стефан Савов, също вече покойник, СДС се научи да срича толкова чуждите за него изрази като „коалиционна политика“ и „християндемократически ценности“. ДП пожертва традиционната си идентичност и направи твърде много политически реверанси на СДС, за да запази парламентарното си присъствие и участието си в изпълнителната власт. За съжаление, центробежните сили и вътрешнопартийни конфликти, които тресяха СДС, пометоха и нея. Членският й състав се стопи като пролетен сняг и само занемарената сграда в „цвят лилав“ на ъгъла на столичните булеварди Христо Ботев и Тодор Александров, където беше партийният й офис, напомня за отминалата слава.

Може би ще бъда пристрастен, но радикалдемократите платиха най-високата политическа цена в усилията си да обяснят на обществото стратегическата необходимост от истинско коалиционно управление и културен подход в политиката. Въпреки че РДП беше партия от личности и имаше най-модерната младежка организация, а нейните печатни издания „Век 21“ и „Демократически преглед“ бяха „белите лястовици“ в новия медиен пейзаж, тя беше употребена не само от СДС, но и от „приятелите“ си от ДП. Неуспешни се оказаха и опитите на радикалдемократите за участие в различни либерални коалиции извън СДС. Разцеплението на РДП през 1995 г. и последвалите го унизителни спорове, започнали от съдебните зали, преминали през вестникарските страници и завършили в ръководните органи на Либералния интернационал, са най-голямото ми разочарование от участието ми в политическия живот. От друга страна, в личен план тези събития представляваха и окончателното ми сбогуване с политическата наивност.

Днес старите традиционни български партии, за които говорим, са се свили до (дори и под) размера на дискусионни клубове, но нека не забравяме, че зад тях, макар и в латентен вид, стои немалка част от разочарованите избиратели и политически активисти на СДС. Специално радикалдемократите отдавна са загубили властовите си позиции, но като личности са съхранили либералната си идентичност. А като дух, философия и политическа култура, те бяха членове на Европейския съюз още от времето, когато „и Иван Костов го нямаше даже“.

Започналото и отдавна очаквано от всички ни обединение на дясно-центристките партии в проекта „Реформаторски блок“ би трябвало да разчита на тези хора. И то не само като на избиратели, а като на личности с огромен политически опит, потенциал и автентични антикомунистически ценности. При използване на политическа лупа например, бихме могли да открием отделни представители на старите партии в някои политически и държавни структури, има ги и дори в гражданския съвет на реформаторите, но това далеч не е достатъчно. За предстоящите местни избори е напълно логично реформаторите да потърсят сътрудничество и с техни членове и (бивши) активисти на местно ниво. Ще им бъде само от полза.